Георги Тенев
Посвещавам тези редове на светлата памет
на Лора Шумкова
Това са само фрагменти, не очаквайте паметта да бъде цялостна, последователна. Паметта не е добре подреден разказ, тя е вселена, разпределена в неравни части на неочаквани места. Паметта полепва по структурата на живота ни, като папиемаше прави отливка на събития и места, на обекти и движението ни около тях. Всеки искрен разказ от името на паметта може да е само блуждаене в лабиринт. Той всъщност е самото изграждане на лабиринта.
Не очаквайте от мен и спомените на сладостта, стапящия се захарен памук на премреженото реене над годините. Носталгия и успокоение в благодушните „телеми“ (така наричам темите, с които обикновено ни занимава предиобедната телевизия) за загубения свят на миналото – такива неща имате достатъчно. Не съм аз, който да ви достави още от тях.
Откъде да започнем? Добре, нека така. Първата среща с човек, който иска милостиня.
Не е голяма работа от днешна гледна точка, нали? Не съм съгласен. Първият път винаги е първи път. Срещата с глада, ако не си го изпитвал никога, е важна среща, дори да я забравиш. Срещата с немощта, с беднотата, с убогата форма на живота, с нищетата. Имах щастието да раста в доволство, в „достатък“, както казва един приятел. Още повече че децата не мислят за пари и не разбират от сметки, от заплати и заеми, не сравняват цени. За мен, детето, думата „просяк“ можеше да идва единствено и само от литературата, някъде от Вазов и Елин Пелин. Затова много, много се учудих, когато видях него. (Тайна е с какво едно наблюдение става по-скъпоценно от всяко друго възможно наблюдение. Как се пръвръща в спомен. Но нали искаме спомени, реални. Ето го, продавача на камъчета за запалки…)
*
Продавачът на камъчета за запалки, сляп и огромен в кафявия си балтон, е поставен, сякаш от нечия чужда ръка, насред пазарната улица. Всеки път, когато си спомням за него, някакво особено чувство се връща, поразява усещанията ми и – сякаш – самото ми тяло. Когато бях малък, не намирах отговор за причината на това чувство. По-късно разбрах, че преминаването покрай слепеца не е просто пресичане на особена територия, не е безмълвно и пасивно прескачане „на пръсти“ покрай някакъв оракул, някакво дърво със странна форма и криви клони, което плаши децата. Разбрах, че мога да пусна стотинки в кутията (дървена, кафяво-червеникава), закачена на гърдите на човека. Отблизо успях да прочета, че в почернелия процеп се пускат не само парите за купените камъчета, но също и милостинята. Човекът беше и търговец, и очакващ милостиня. Той не виждаше, със закъснение разбирам, че мръсно бялата пръчка, преметната на лакътя му, е била бастун на незрящ. Днес, години по-късно, това негово особено качество се превръща в специфично достойнство, което трогва неясните корени на сетивното състрадание. И то по някакъв особено горещ начин. И пак ме кара да презирам размекването, неясната жал, която ни превръща в дъвка – но може ли нещо една дъвка да промени? И стотинките, левовете дори, пуснати в кутията на нуждаещия се незрящ човек – какво променяме? Какво постигаме? Какво изобщо е достойнството на живота ни, сравнено спрямо способността ни да свършим някакво Дело в този свят? В този град. София, столицата на Премъдростта…
Може би вече съм чужденец не само в града, но и в собствените си спомени. Все пак истината си остава тази – споменът е отпечатък на непоправима реалност. Ценното е било тогава, в едно лично, макар и елементарно наблюдение. Това (и тогава) е била силата на неговата сянка, на онзи човек. Сянка, която не престава да осенява мислите ми вече десетилетия наред, но вече след. Трябва да се замислим каква реална функция играе някое детско наблюдение, което с годините е имало подходящите условия да атрофира и да се превърне в размишление на възрастен. И честни ли сме с него? Честни ли сме със спомените въобще?
Сега протягам ръка през времето, правя нещо, което не съм (и не бих могъл – не бих дръзнал, от детско стъписване) да направя тогава, през 70-те години на миналия век, когато се разиграва действието. Пускам пари в кутията. И после неизбежно отминавам, след като съм си купил непотребните камъчета за запалка. Болезненото чувство за нещо чуждо, отразено в мен, не изчезва, не се удовлетворява. Макар че, минути или час по-късно, когато „тук и сега“ ме погълнат с неизбежното си присъствие, чувството съвсем неусетно изчезва. Настроението, като регенерирана гума, възвръща предишната си форма и целостта си от преди.
Слепецът. Припомням си тази малка плочка от поочупения релеф на моя детски спомен за улицата, докато вървя по вечерния коридор между обградените от боклуци пазарски маси и олющените фасади на сградите отсреща. Запръсква дъжд. По случайност нося чадър и го разтварям над главата си. Сега облаците плуват не по небето, а по купола на моя подвижен навес, уцелен в центъра от метална пръчка, поставена в извита дървена дръжка. Аз държа парче от небосвода разперено над главата си, но не мога да го сгъна заедно с чадъра, нито да изтръскам от него нещо повече от дъждовните капки, запазили формата си върху хидрофобния брезент. Вечерта напредва. Това е атака на нощта. Атака и на спомените.
*
Мнооого ще скоча сега, дръжте се. Толкова различна тема, че ще бъде и почти друг жанр. Защото има една София, запечатана и по друг начин, не само в личен спомен – мой, нечий, няма значение. Нашето детство съвпада с времето, когато градът е добре оглеждан не само от детските ни наивни очи, но в него се е взирала цяла система от човешки и механични зеници. Наблюдаван и подслушван е бил градът – от Държавна сигурност. Моят (детски тогава) столичен град е странен, различен от другите градове по света, които не са обект на такова наблюдение. Всеки свят има две лица – едно натурално и едно лице такова, каквото е описано от наблюдател. Разказ и природа винаги се различават. В окото на тайната полиция, в ухото на дебнещия, времето и пространството стават друг вид разказ. Мнозина от нас ще си спомняме с носталгия или радост, с тъга за нашите изчезнали улици и градинки, ще джапаме из локвите на времето, пресъхналите извори на настроението и вълненията ни. Само окото на секретния наблюдател не мигва…
Спомням си едно посещение в Държавната галерия, бившия царски дворец, някъде около 1984 или 1985 година. Скучна изложба, от която нямам спомен (или интересна, но аз не съм разбирал), заведени сме под строй, ученици. Не пазим тишина, разбира се, не се движим в порядък, аз също не съм достатъчно тих, предполагам. Вървим и на моменти почти се гоним из залите. Внезапно почти падам на земята. Защото някой ме спъва отзад. Докато се опитам да се обърна и да видя кой от нашите ми спретна това, разбирам, че не е от нашите. Не е момче от класа. Някакъв гигант, искам да кажа на ширина гигант, „дебел“ е точната дума, макар и некоректна сега, но факт. Аз също не бях финяга, дебело момче си бях през 85-а, но този беше импозантно тлъст. Мъж с черен костюм и тъмни очила, диоптрични, но тъмни. Не знам дали при оскъдния асортимент на тогавашните оптики ви става ясно какво означаваше и изобщо какво представляваше тази комбинация – очила с диоптър и затъмнени. Странна перверзия някаква. Той ме ритна отзад да вървя и нещо изсъска. Тръгнах, но кракът му ме спъна пак. Бях си глътнал езика, не от страх, от изненада. Що за тип, откъде се яви в Националната галерия? Загадки на времето. Месеци по-късно отговорът ми стана ясен.
Видях същия тип с вратовръзка и костюм, в жегата. Беше пред НДК по време на някаква манифестация, събитие – какво е било, не знам, може би част от Асамблеите? – във всеки случай, достатъчно представително, за да има присъствие на всички органи на реда, цивилни и нецивилни. Там го видях (той мен – не, а и сигурно изобщо не ме е запомнил – но аз него със сигурност), забелязах го в компанията на други такива с подобни костюми. И някак си пасваха, безделното стоене в костюм сред толкова хора, заети всеки с нещо, а те – с нищо, просто са там и наблюдават. Онзи, който ме препъваше по паркета на царския дворец. Бивш. Бивш дворец имам предвид. А и бивш таен полицай също. Дали бивш, като се замисля днес? Къде ли е? Какво ли помни от същите места и същите събития?
*
Израсъл съм там, около НДК, преди още НДК да съществува. Една от големите одисеи в игритe на моето детство беше да прекосим строежа („ендека“, както се шегуваха съседите на нашата улица, защото „ендек“ на турски значело „дупка“, „трап“), да го преминем от край до край, от ъгъла на булевард „Левски“ с „Фритьоф Нансен“ до бул. „Витоша“ при Магура. Но тогава и Магура не беше още Магура (ако не се лъжа, мястото стана нарицателно по името на една сладкарница). В тази част на „Витошка“ беше първата пицария в София. Това беше и наградата ни, след като пресечем огромната дупка на строежа. По една пица, истински деликатес за времето. Официално се наричаха „гарнирани пиТи“ – именно така, не с „ц“, а с „т“, вероятно за да не звучи прекалено западно и италиански. Питата, виж, си е пита, нашенска работа. Ако помня правилно, най-висока цена имаше пицата (питата) с шунка и кашкавал. Стойността ѝ се равняваше на три или четири кифли с мармалад или банички в обикновените сладкарници. Не твърдя, че беше забележителен вкус, помня жилавото и прекалено тежко тесто, но пицата (питата) беше обвеяна в аромата на нещо ново и напълно различно.
*
За да падна и аз в капана на носталгично-битовите картини, ще си спомня за бакалията на ъгъла. Тя беше в самото начало на улица „Любен Каравелов“, днес там има магазин от популярна верига за „алкохол и цигари“. От онзи старата бакалия съм запомнил няколко неща. Големите кафяви хартиени пликове, в които се сипваше брашното или захарта. Бяха от здрава амбалажна хартия. Всичко там беше насипно – и сол, и боб, леща и така нататък. Макар че някъде около този период си спомням и за фабрични пакети с хранителни продукти – но и те бяха хартиени, запечатани с лепило. Единствената найлонова опаковка, за която мога да се сетя, беше тази на пликовете с прясно мляко. А по-късно – и на малките плодови млека, които ние децата толкова обичахме. Можеше да отхапеш със зъби ъгълчето и да пиеш, а това мляко имаше – поне в моя спомен – неустоим вкус. Беше подсладено и с аромат на някакъв плод, може би малина или ягода. Райски мигове. Връщайки се към хартиените пликове – значи животът е можел да продължава и пазарът да функционира без пластмаса или почти без никаква. Киселото мляко пристигаше в буркани от стъкло, отгоре с една забележителна и за днешните стандарти капачка от сребристо фолио. Беше плътна, почти като алуминиева пластинка. Извън лесно заподозримата носталгия, мисля, че тук могат да се извлекат и някакви полезни уроци от индустриалната екология на миналото. Възможно е да ограничим полимерите, найлоновите опаковки, които преди просто не бяха познати. Смятам, че всичко е въпрос на воля – пазарът никога сам не взима най-справедливите, а само най-изгодните решения. Справедливите решения трябва някой да му ги наложи.
От хранително-вкусовата, да прескочим в леката промишленост и „стоките за бита“, както се казва. Няма как да не поговорим за книжарницата, имам предвид онази на ул. „Раковски“, срещу полицейското управление, което си е на мястото и до днес. А на мястото на книжарницата са се изредили вече повече от 20 различни магазини и офиси. За книгите няма какво много да ви разкажа, не бяха много, по-скоро имаше тетрадки и учебници. Най-често там купувахме химикалки, както и онези флумастери (произнасяхме го уверено като фулмастери, в което, като се замисля сега, има също някакъв англосаксонски чар, n’est pas?). Особеното на този фло(фул)(флу)мастер беше, че ако му оттапиш със зъби запушалката на задната страна, отвътре изпадаше тръбичка, нещо като сюнгер, стегнат в станиол и напоен вътре с ярка боя. Помня синия цвят особено, оставяше направо неизтриваеми петна.
Струваше ми се своеобразна перверзия, че в книжарницата се продаваха тебешири, същият (вероятно единствен на пазара) вид, който учителите използваха в училище. Кой ще си купи самоволно училищен атрибут от такъв тип? По-скоро ми е изглеждало естествено да драскаш нещо с тебешир, взет от класната стая. Но винаги звукът и усещането при писане с тебешири са предизвиквали в стомаха ми онази особена и неприятна вълна, както при стъргане с парче стиропор по стъкло, дори по-неприятно от това.
С тебешир е свързана и последната реминисценция от този период. Веднъж се завъртяхме около дървената естрада (на бъдещата строителна площадка и терен за НДК), нещо да играем там с едно момче, което не беше от моята основна група приятели. Затова ме изненада, че почти веднага, като за въведение, той измъкна тебешир и каза:
– Искаш ли да ти покажа един знак?
Ето сега бях на път да напиша, че е казал „един символ“, но като се вслушвам в спомена си и като размишлявам, мисля, че няма начин да е употребил тази дума. А и аз нямаше да я разбера, „символ“ не беше от речника на десетгодишните, на колкото приблизително бях тогава. И след това той нарисува с тебешира нещо върху дъските на естрадата. Беше пречупен кръст. Не бях виждал никога така пречупен кръст, може бе освен само в историческите филми, но не и реално, не и надраскан с ръка като уличен символ (да, ето сега мога да кажа „символ“). Тогава не беше символ, не беше знак дори, не беше нищо, само някаква неяснота – какво е това? И защо държеше да го видя? Нямам спомен дали сме говорили нататък, дали съм питал или дали той е обяснявал. Помня лекото си притеснение за миг. Не знам притеснение от какво, не мога да кажа. Странно нещо са спомените и паметта, нали?
