Лора Динкова
Иван Станков ми е толкова близък по темите, които засяга по начин, по който сякаш пишем успоредно, дори на моменти мислех, че чета свой текст – че аз пиша проза, а той поезия, което впрочем искрено го съветвам да опита. И в предишните си сборници с разкази – ,,Спомени за вода“, ,,Улици и кораби“, ,,Имена под снега“, ,,Вечерна сватба“, присъстват вечните проблеми, които ,,никой век не разреши“ – за самотата, любовта, смъртта, но сякаш в новия му роман ,,Късна смърт“ тези теми са толкова сгъстени, плашещо концентрирани. Това е разтърсваща книга, която трябва да се чете бавно, макар че прочитът се случва на един дъх и след това те оставя задълго безмълвен. ,,Късна смърт“ разстройва със силата на думите си, с майсторството си да описва познати теми по нови начини. Роман, изпълнен от началото до края със сентенции и мъдрост, които открехват частици смисъл за крехкия човек и още по-чупливото му битие, защото всичко, което създаваме, противостои на смъртта. И защото според автора доброто неизбежно побеждава.
Иван Станков подобно на Радичков създава свой вариант на Ноев ковчег, в който се опитва да побере света – детството, миналото, любовта, спомените, а дори и смъртта. Според него най-голямото нещо на света е времето, защото ,,побира в себе си всичко, каквото ти хрумне, барабар със звездите и планетите, с живите и мъртвите“. Героите му непрекъснато сменят перспективата си на разказване – и с ретроспекции, и с интроспекции – постоянно пътуват напред и назад във времето, за да открият възможната истина за себе си, за да се съживят еднообразието на старостта и на непрестанно закъсняващата смърт. В някакъв смисъл това нестихващо пътуване напред и назад във времето в романа съумява да скъси дистанцията на отминалото и да ни направи част от вечния текст, за чието случване времето не е подсъдимо. ,,Късна смърт“ ни кара да се запитаме кои сме, живи ли сме, обичаме ли, състрадаваме ли – все въпроси, които човечеството си задава от зората на цивилизацията. Макар и дълбоко изстрадан, тежък и болезнен, романът е оптимистичен. В него авторът снема житейската си философия, че човекът съществува, за да има кой да се радва на живота: ,,И последният човек, и най-изпадналият, и той е една блага вест, едно евангелие. Затова трябва да го четем с вяра“. Текстът умее да борави с най-съкровените нишки на човешкото, с онези струни, с които малцина се заемат. За да ни успокоят. За да ни накарат да повярваме в смисъла, колкото кратък, толкова и вечен. Както е вечна и любовта.
Любовта
Любовта е разнолика, но и обединяваща хората откъм хоризонтите на едно по-добро и смислено съществуване. Тя е смисъл, но и създава смисли. Любовта е открехване на непознатото вътре в нас, което ни провокира към житейския риск тя да бъде осмислена (и преживяна) през неизвестното в Другия. В романа ,,Късна смърт“ любовното чувство е по-скоро ефимерно преминаващо през живота на Аристотел Теодоров, отколкото реално случила се. Самата Деляна Новакова – обектът на чувствата му през целия му живот, независимо от браковете си, е призрачна, появяваща се от време на време само за да потвърди и пред двамата, че ще умре в леглото му. Героят неколкократно споделя, че я обича романтично и наивно, не е сигурен дори дали не я съчинява. Като Фотевата пясъчна жена – тя непрекъснато се стопява като измислица, като отсъстваща: ,,Любовта иска всичко сега. Където има любов, винаги е днес. И затова човек обича мъчно – първо през планове после през спомени. И така минава животът му. Човек е най-жив, когато носи някого на гърба си, дали обича реалната Новакова, или своята илюзия“.
Старостта
Човек е млад, докато умре, но самотата се сгъстява с времето и животът се превръща единствено в потвърждение, че не си мъртъв. Местата за живеене се превръщат в места за умиране – това ни казва романът ,,Късна смърт“. Човекът сякаш остава завинаги едно непораснало дете, което никога не разбира докрай нито живота, нито безсмислието на смъртта: ,,А когато остарее, както е остарял сега Богдан Чизмаров, като се изгърби, като започне да се готви за смъртта, без да е разбрал още какво е това животът, и като започне да се пита за какво е бил този живот с цялата му красота, щом утре ще изчезне заедно с него завинаги, сякаш никога не са били – тогава човек се превръща във въпросителен знак, приведен към земята. Отговорът на всичките му въпроси – пръстта….“. Няма лесни истини – това ни казва романът на Иван Станков. Ние сме неопитни и сами в света, оставени сред необятната вселена; оставени да се справяме сами с онова, което наричаме наше съзнание и наша присъда, от което няма измъкване. Единственото, което ни остава, е да открием своята ,,лична“ взаимност в лицето на другия, за да бъдем за кратко несамотни, да усетим илюзията, че сме нужни някому.
Паметта
В романа ,,Късна смърт“ Аристотел Теодоров се завръща постоянно към началата на съществуването. Богдан Чизмаров пък е обдарен с непоносима памет. И двамата не са сигурни дали живеят наистина, или просто са живи.
Оказва се, че животът ,,тук и сега“ е предпоставен от спомените (и спомнянето) на героите му, т.е. фиктивен, неистински. Героите на Иван Станков непрекъснато преследват своето минало – някои, за да видят отново хората, които са обичали (и продължават да обичат), други, за да конструират настоящето си. От една страна, миналото е пристрастяващо, то поглъща героите, но и ги актуализира. Благодарение на спомнянето те са все още присъстващи в света. От друга страна, мъртвите също живеят благодарение на паметта. Постоянното връщане към отдавна отминалото, онова, което няма как да се повтори, но може да се изживява непрекъснато през и чрез паметта и по този начин да бъде опазено и преживявано в настоящето. От перспективата на времето и на годините те постоянно опазват и разширяват обема на паметта си, само и само да съумеят да опазят и продължат живота – самото усещане за ,,настояще“, което да ги отъждествява като налични в битието. Възможно ли е човек да умре от премного спомени? Възможно е да сме изградени единствено от миналото си, а когато това минало се изчерпи, да умрем. Да умрем щастливи благодарение на паметта си, на онова пространство, което единствено ние можем да управляваме, за да си доставяме онези мигове на щастие и радост, които ни липсват в настоящето. Миналото като непрекъснат извор на съкровена удовлетвореност, което всеки път дава непознати излази на хармония за човека.
Смъртта
Смъртта изглежда едно от естествените състояния на човешкото тяло – финал на жизнените му функции. Тя е преди всичко гранично явление, чрез което се актуализират различни срещи и опозиции на човешкото съзнание, възприятие и поведение спрямо финала на човешкия живот. Нейното случване провокира поредица от аспекти на приемането, свикването и тълкуването ѝ. Смъртта е разговорът между останалите живи, но и диалогът със самия себе си – кой съм аз в света и докъде се простират възможностите ми като личност, когато животът ми е предизвестена смърт.
Смъртта настъпва, идва от най-тъмното бъдеще, а животът отстрани продължава неумолимо, но тя е и преминаване в ново време, за което Аристотел Теодоров има сетива. Героят е убеден, че две неща растат в човека от самото му раждане – смъртта и самотата. Неговото лично време за умиране е с отдавна изтекъл срок.
От една страна, романът ,,Късна смърт“ е част от модерното писане – той успоредява съдбите на двама души – Аристотел Теодоров и Богдан Чизмаров, които са връстници и ,,обитатели“ на три века, а от друга – текстът следва традицията на българската проза от 60-те и 70-те години на миналия век. Представени са две възможни биографии, две успоредни линии, през които се разгръща сюжетът. Те не преплитат съдбите си, но са част от спиралата на света, като пресечната точка е любовта в лицето на Деляна Новакова. Единият герой е учител (Аристотел), а другият – полковник, лесно израснал в кариерата си. Целта на автора е героите да живеят в реалното си време и да се изразяват по начина, който онова време е изказвало болката си, макар че това е трудно постижимо.
Иван Станков ни споделя невъзможни за изричане истини, но и ясни изводи за смисъла и безсмислието на битието. Всъщност единственият смисъл според него е да живееш хората – реално и дълбоко, както се изживяват любовта и смъртта.
Иван Станков, „Късна смърт“, изд. „Хермес“, С., 2023
