Калина Николова
Литъл Ричард умира през 2020 г. на 87-годишна възраст и сякаш е дошъл моментът за равносметка за дългия път, който музикантът изминава, за да се превърне в Aрхитекта на рокендрола. „Литъл Ричард: Аз съм всичко“ на Лиза Кортес дебютира на фестивала Сънданс през януари 2023 г., но премина тихо и през София с една прожекция в Дома на киното по време на фестивала за документални филми Sofia DocuMENTAL през септември.
Лиза Кортес преплита историите на различни артисти, познавали Литъл Ричард, заедно с архивни материали – принцип, който режисьорката следва при изграждането на разказа и в двата си предишни филма: „The Remix: Hip Hop X Fashion“ и „All In: The Fight for Democracy“. Във филма ѝ за Литъл Ричард обаче спектърът от наративни и визуални похвати е много по-широк и смел. Чрез специални ефекти Кортес представя зараждането на кариерата на музиканта като космическа експлозия, подобна на Големия взрив, пресъздавайки визуално метафората „роди се звезда“, а самият Литъл Ричард в определени моменти се явява като магически звезден прах. С тази абстрактна визуализация режисьорката, както споделя в свое интервю, иска да напомни за влиянието и присъствието му във всеки един от нас. Впечатляващ е и броят на интервюираните – учени, музиканти и всички онези артисти, които говорят за него с благодарност за следите, които е оставил в личния им и творчески път. Техните разкази, съчетани с невероятните архивни кадри от концерти, различни музикални церемонии и медийни изяви на певеца, подплатяват филма, оформяйки колоритния образ на Литъл Ричард. Лиза Кортес проследява хронологично най-важните моменти от живота и кариерата му, но същевременно създава усещането, че подобно на Космоса Литъл Ричард е необятен и не може да бъде разказан докрай, а единствено преживяван и слушан – дори днес, години след като рокендролът далеч не е толкова млад.
Ричард Пениман – Живият пламък, както после ще го наричат, израства в семейство с 12 деца в Макон, Джорджия, където баща му Чарлз „Бъд“ Пениман е църковен служител, собственик на нощен клуб и търговец на ликьор. Във филма американският певец и актьор Били Портър разказва как тийнейджърът Ричард е изгонен от дома си заради това, че е гей. Няколко години по-късно Бъд внезапно се разкайва и приема обратно сина си. Съвсем случайно, разбира се, това приемане на блудния син съвпада с момента, в който първите му записи започват да се продават доста добре. Все пак Ричард остава завинаги свързан с родното си място и неслучайно един от прякорите, с които ще се прочуе, е Детето от Юга. Лиза Кортес по много интересен начин обвързва спомените и впечатленията от детството на Ричард в Джорджия с ранните му композиции. В паралелен монтаж се редуват архивни кадри от потегляне на преминаващ влак, чийто ритъм прераства в същото пулсиращо барабанене, превърнало се в лайтмотив в песните му. Синхронните движения на перачките в родното градче на Ричард ритмово отново са обвързани с шеметното препускане по октавите на пианото. „Югът е домът на всички куиър неща“, казва писателката Зандрия Робинсън и добавя, че „куиър“ означава преди всичко „различие“. А Литъл Ричард определено е бил различен.
Кортес умело вплита куиър аспектите на постоянно променящото се алтер его на музиканта. Ричард започва кариерата си със сценичното име Princess La Vonne, учи се да свири от Ескуерита – чернокож гей изпълнител, който е няколко години по-млад от него. Влиянието на госпъл певицата сестра Розета Тарп е много ярко, а мотивите на този църковен жанр Ричард по-късно ще вплете и в собствените си песни. Били Райт, друг гей музикант, му помага да сключи първия си договор за студиен запис. Добро начало за един прохождащ музикант, биха си казали някои, но бързо ни е припомнен фактът, че в музикалните договори има заложени капани, които ощетяват чернокожите изпълнители с хонорарите им. Литъл Ричард пръв започва тази трудна битка и я печели, извоювайки както полагащите му се финансови средства, така и нови пространства за свобода и толерантност. Безпрецедентен пример са неговите ранни концерти, на които редовно чернокожи и бели момичета и момчета танцуват заедно под екстатичния ритъм на рокендрола. Тяхната раса, пол и възраст са без значение, както и тези на музикантите на сцената. Лиза Кортес подчертава, че Литъл Ричард е пионерът. Със смелост и харизма той прокарва нови пътеки не само в рокендрола и в осмислянето на този жанр, но и в самото отношение към изпълнителите, провокирайки и тяхното лично усещане и самосъзнание на „звезди“.
Филмът на Кортес става истински заинтригуващ, когато разкрива противоречията, които бушуват в душата на Литъл Ричард. В началото на своята кариера той многократно е арестуван заради чернокожия си произход и хомосексуалната си ориентация. Когато кариерата му тръгва стремглаво нагоре обаче, звездната слава отключва хедонизма у него, което води до поредица от грешки и неизбежно последвалото чувство за вина. Смъртта на баща му и брат му тежат на съвестта му, а вината го завладява до такава степен, че той се обръща към религията, приписвайки заслугата на Бога, че го е избавил от грешния път, обръщайки гръб на себе си – на онова изключително талантливо, носещо цветни костюми момче, чиято разкрепостена същност руши стените на сегрегацията и расизма. Многократните откази не само от сексуалността му, но и от рокендрол същността му, когато е в разгара на евангелистките си убеждения, периодично изчезващи и появяващи се през целия му живот, го карат да се лута между полярните крайности, търсейки себе си. Литъл Ричард е „много добър в провокирането на други хора да бъдат себе си, чрез своя пример“, казва Джейсън Кинг, изследовател на поп музиката, „но не беше много добър в това да си дава свобода, за да бъде такъв, какъвто е“. „Той съществуваше в противоречие“, продължава Кинг.
Лиза Кортес ни прекарва през този дълъг и криволичещ път на Ричард, за да ни отведе до края на 80-те години на миналия век, когато изпълнителят, на прага на своите 60 години, започва да води по-трудната битка – тази за публично признание. Тук филмът на Кортес прави невероятен завой към тази последна права, която се оказва решаваща за начина, по който музикантът ще остане в културната памет и в историята на рокендрола. Компилация от изяви на Литъл Ричард на различни музикални церемонии ни връща в годините на неговите екстравагантни прояви.
Култов момент са наградите „Грами“ през 1988 г., когато той и Дейвид Йохансен, бивш фронтмен на „New York Dolls“, трябва заедно да връчат наградата за най-добър нов изпълнител на Джоди Уотли. Ричард – в блестящ кафяв костюм, поглежда към топираната отвесно нагоре коса на Йохансен и възкликва закачливо: „Аз носех косата си така преди. Те ми отнемат всичко, което имам. Те ми го отнемат!“. Публиката се разсмива, разсмива се и той, но обстановката е напрегната. Отваряйки плика с името на победителя, той прочита: „А най-добрият нов изпълнител…. съм аз!“. Отново следва необуздан смях в залата. Литъл Ричард обаче не се шегува. Той продължава, но този път в тона му все по-осезаемо се долавя разочарование и упрек: „Никога не съм получавал нищо! Никога не сте ми давали „Грами“, а аз пея от години. Аз съм архитектът на рокендрола! Аз съм създателят!“. В края на това изказване публиката скача на крака с бурни овации. Едва ли някой запомня наградата за изгряваща звезда на Джоди Уотли, но със сигурност ще помнят Литъл Ричард. А той безкомпромисно се бори за това и през следващите години. Всъщност отдава му се шанс за подобно изпълнение още на следващата година.
През 1989 г. Литъл Ричард отново е в ролята на водещ церемония, но този път поводът е въвеждането на Отис Рединг в Залата на славата на рокендрола. Литъл Ричард трябва да връчи престижната статуетка на съпругата на Рединг, която е в залата, а в публиката са и всички онези изпълнители, започнали кариерата си именно под напътствията и вдъхновението на Ричард. Едва ли докато е идвал към церемонията, заедно с прекрасната Джери Хол, Мик Джагър е предполагал, че публично ще бъде разказана историята за това как Литъл Ричард неведнъж му е давал пари, за да си плати наема и неведнъж е оставял Джагър да преспи в апартамента му. Но това е само малка част от забележителния моноспектакъл, който Литъл Ричард изиграва на сцената. Той разказва на публиката за запознанството си с Рединг и трогателно споделя, че това е заслужено признание за музикант като него, но бързо след това напомня за своето господство в историята на рокендрола, поднесено с истеричен смях и музикални импровизации, които далеч надхвърлят отреденото му време за връчване на наградата. За съжаление, Лиза Кортес е избрала да включи твърде кратък откъс във филма, а представянето е забележително и си заслужава да се изгледа цялото.
Последният култов запис е от връчването на Американските музикални награди през 1997 г. Това е най-трогателният момент във филма и е своеобразна развръзка за един човек, който най-сетне получава признанието, което неистово желае и отдавна е заслужил. Най-сетне Литъл Ричард не връчва никому награда, а получава почетната за цялостни заслуги в музиката. Той излиза на сцената и за първи път изглежда някак смирен, сякаш свалил короната си на музикален идол. Получавайки наградата, публиката е на крака, разплакана. Музикантите от групата му са въодушевени. В своята благодарствена реч той не пропуска да подчертае: „Рокедндролът възникна отдавна. Ритъм енд блусът имаше дете и някой го нарече рокендрол. Но аз съм инициаторът. Аз съм Архитектът на рокендрола“. Короната е била свалена само привидно. Този път не бяга от себе си, детето на Юга. Сега всичко си е на мястото. Той е кралят.
Събирайки парчетата на неговия противоречив образ, бихме се запитали все пак кой Ричард би се появил, ако Кортес можеше да го интервюира днес. Нескрито самонадеяният, митологизиращ се още приживе музикант, който с удоволствие разказва за пикантния произход на хита „Tutti Frutti“, или синът на църковния служител, който се е отказал от заклеймяваното от религията себеизразяване на пола, което навремето наелектризира света? Благодарение на филма на Кортес успяваме да видим Литъл Ричард през различни оптики и подобно на диско топка, съставена от малки огледални стъкълца, виждаме отблясъците му отразени навсякъде, включително и на съвременната музикална рок и поп сцена. А самият Ричард, въпреки безграничната си външна увереност, сякаш докрай се бори да съчетае многото личности, които е изградил през живота си. Но едно е сигурно – всяко парче от неговата същност го прави Големият Литъл Ричард – Архитектът на рокендрола.
