Разговор с Ина Кирякова
Г-жо Кирякова, Вие сте любим преподавател по превод на поколения студенти от специалност „Италианска филология” на Софийския университет. Учи ли се преводът?
Нима има бебе, което излиза от майчината утроба и се провиква: „Ето ме. Дойдох на тоя свят“? Уви, такова чудо още не е имало. Бебето трябва да се учи да говори, да върви на два крака, да ходи на гърне и още хиляди други неща, докато стигне до училищната стая и прекара на чиновете дванайсетина години, и после пак да продължи да се учи. Никой не се ражда научен и всичко трябва да се учи в живота. Преводът също. Въпросът е по-скоро по какъв начин се учи. За да станем преводачи, и то добри, трябва първо да познаваме много добре родния си език, да имаме богат речник и езикова култура. На второ място, хронологично погледнато, идва познаването на чуждия език. Не е нужно познанията ни по чуждия език да се равняват стопроцентово на тези на родния език, желателно е само да се доближават колкото е възможно повече до тях. И е много важно как се учи чуждият език. Баща ми владееше немски писмено и говоримо, може би еднакво добре като родния си български език, но когато го питах: „Татко, как е еди-коя си дума на немски?“, не успяваше да отговори веднага, затрудняваше се. И това беше, защото е изучавал немски в немскоговореща среда, без съпоставки с родния език. За да станем преводачи, трябва от самото начало на изучаването на чуждия език да правим съпоставки с родния си език и да тренираме мозъка си да прави бързи връзки между двата езика. И трябва да познаваме добре страната, в която се говори съответният чужд език: нерядко преводаческите грешки са породени от непознаване на реалността в чуждата държава.
Когато са изпълнени тези предпоставки за добро владеене на двата езика и добро познаване на съответните реалности, идва ред на опита. Преводът по мое мнение се учи неминуемо с практическия опит. От една страна, с опита на добрите преводачи, от които можем да се учим, като четем с критичен поглед преводни книги и специализирана литература и – в рамките на филологическото образование – като изучаваме дисциплините, свързани с теорията и практиката на превода, и от друга страна, с личния опит, с натрупванията, произтичащи от пробите и грешките, които правим, докато превеждаме ние самите. Когато се върна назад във времето, за да прочета някой мой отдавнашен превод, почти винаги си казвам: можело е да го направя по-добре. Но в действителност в онзи момент не е можело да го направя по-добре. Трябвало е още да се уча.
Как гледате на дискусионния въпрос за остаряването на преводите? С какво темпо се случва то спрямо това на оригиналните текстове?
Не мисля, че преводите остаряват по-бързо или по-бавно от оригиналните текстове. Остаряването на даден текст е функция на промените в езика, а тези промени са функция на историческите промени: политическата и икономическата ситуация и произтичащите от тях битови условия, социални взаимоотношения и културни развития. От времето на индустриалната революция насам има десетилетия, в които езикът се променя бавно, и други (като последните две), в които езикът се променя много бурно. Имам предвид главно лексиката, защото граматичната структура на езика като носеща стена на сградата (пазена впрочем със зъби и нокти от езиковедите) не се пропуква под натиска на промените и остава почти непокътната. При това положение можем да кажем, че преводът и оригиналното произведение остаряват с еднакво темпо, ако са създадени в една и съща езикова реалност.
Но езикът не може да бъде единствен критерий за „остаряване“. Пишещият и съответно превеждащият човек не се разхожда сам-самичък в някаква райска градина, говорейки на небето, птиците, дърветата и тревите. Докато пише или превежда, той си представя съзнателно или интуитивно потенциалния читател, на когото иска да предаде посланието си и от когото иска да бъде разбран. И този потенциален читател е винаги съвременник на пишещия/превеждащия със същите или със сходни езикови и културни познания и нагласи. При това положение текстът остарява, когато се появят читатели, чиито езикови и културни познания и нагласи пишещият/превеждащият не е взел и не е можел да вземе предвид. За тези нови читатели и оригиналният текст, и преводът се оказват остарели, но когато става дума за класика, оригиналът си остава вечен, а преводът може да се замени с нов.
Остарелият превод може да се замени с нов, но това не означава, че трябва да се преработи грубо и да се адаптира по начин, който буквално ще убие оригиналната творба, създадена преди десетки или стотици години. Работата на преводача на старо произведение е като тази на реставратора на фрески: търпелива и прецизна, без волности. Намесата е минимална и строго обоснована. През последните години четох тук-там, че вече има немалко, предимно млади хора, които заради ползването на смартфони, заради общуването в социалните мрежи и заради информационното цунами в интернет трудно четат дълъг текст, ако не е разделен на абзаци от 2-3 реда. Значи ли това, че за тези потенциални читатели текстът примерно на Дикенс трябва да се опрости и накъса на триредни абзаци? И колко „млад“ би се оказал за тях Дантевият „Ад“ с неговите тристишия! Като гледам популярността на филмите на ужасите сред по-новите поколения, не бих се учудила, ако стане бестселър. Но не би бил „Дантев“, а би бил само „ад“.
За щастие истинска, читава, добра и дори великолепна читателска публика все още съществува.
Нужна ли е специална подготовка, преди да се пристъпи към автори като Джорджо Вазари или Умберто Еко?
Джорджо Вазари пише през XVI век: човек не може да превежда толкова стар текст, без да има познания по историческа граматика. Останалата специална подготовка се прави в хода на самата работа по превода. При Вазари, автор на „първата история на изкуството“, преводачът трябва да има познания в сферата на живописта, скулптурата и архитектурата. В процеса на работата тези познания се задълбочават с ровене в печатни книги и в интернет. Същото е в сила за такива произведения на Умберто Еко като „Кант и птицечовката“ или „Средновековното мислене“, които съм превеждала. Но при Еко познанията на преводача, независимо дали са придобити предварително, или се натрупват в процеса на работата, обхващат много по-широк спектър от области на знанието: философия от древността до наши дни, теология, библейска екзегетика, лингвистика и семиотика, средновековна история, астрология и окултни науки, изкуство, социология и т.н. Преводът на Еко е винаги голямо предизвикателство.
Какви са според Вас спецификите при превод на хуманитаристика? Какво го отличава от този на художествена литература?
Хуманитаристиката обхваща много неща. Най-общо казано, при превода на хуманитаристика на преден план излизат терминологичната прецизност, фактологията и стройната аргументация. В хуманитаристиката целта на автора е преди всичко да информира, а в художествената литература целта на автора е да въздейства с посланията си. Затова при превода на хуманитаристика текстът трябва да е ясен и точен, а художественият превод трябва да е красив. И в двата случая по мое мнение преводачът трябва да запазва стила на автора: произведението трябва да звучи за читателя на превода така, както звучи и за читателя на оригинала.
Разкажете малко повече за най-новия Ви превод на Итало Калвино, който предстои да излезе в издателство „Колибри“.
Работното заглавие на този превод е „Нека спи под камък“. Подзаглавието „Размисли за литературата и обществото“ дава представа за съдържанието на книгата: в нея са събрани есета, статии, лекции, които Калвино е писал след 1955 г. по най-разнообразни теми, свързани най-вече с литературата, но също и със социологията, обществените отношения, промените в Италия и света през шестдесетте години и след това.
Има ли италиански автори, които много Ви се иска да преведете и защо? Какво може да научи от тях българската публика?
Не мога да кажа, че има италиански автори, които много искам да преведа. Авторите, които харесвам, са вече преведени на български. Но има една книга, която доколкото ми е известно, не е била превеждана: „Диалози с Левкотея“ на Чезаре Павезе. Аз лично смятам, че тази книга е най-доброто произведение на Павезе. Свързана е с древногръцката митология, съставена е от 27 диалога между богове и смъртни и е размисъл за общочовешките чувства, за страданието, предопределението, любовта, приятелството… Самото заглавие на книгата е символично: Левкотея се счита за единствената богиня с човешки, а не божествен произход. Освен това стилът на автора е съвсем различен в сравнение с останалите му произведения в проза. Ако човек не знае, че книгата е написана от Павезе, надали ще се досети, че е негова творба. За мен това е една добра и красива книга.
Въпросите зададе АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА
