(едно предчувствие…)
Алек Попов
Тази история съдържа три фрагмента, привидно несвързани, но упражняващи силно вътрешно привличане помежду си, което ги поставя в структурна зависимост, достатъчна да произведе някаква, макар и зачатъчна форма на наратив. Ще ги наречем условно: „Планетите на мъртвите“, „Домът на сърцето“ и „Мартенски сняг“, като последният фрагмент всъщност се състои от две части. В основата си разказът почива върху допускането, че между света на живите и света на мъртвите няма твърди граници, че постепенно, с напредването на възрастта тези граници изтъняват, а към края на живота се разтварят напълно. Като пример за горния феномен ще ни послужат граничните преживявания на Л. (вероятно от Лазар) – лице от мъжки пол, жител на голям град, зает в сферата на творческите индустрии, току-що навършил 57 години. Неотдавна Л. е сънувал покойната си баба, което изважда от раклата на подсъзнанието му неочаквано ярки, живи спомени и емоции и се превръща в повод за равносметка. Тази баба впрочем е изиграла голяма роля във формирането на Л. като личност; възпитавала го е в дух на рационализъм и уважение към ценностите на хуманизма, насърчавала е първите му творчески стъпки. Към края на живота ѝ обаче рационалната обвивка на съзнанието ѝ сякаш се пропукала; твърдяла, че все по-често я посещават мъртвите ѝ близки и приятели, дори разговаряла с тях. Не само насън, но и наяве. Тогава Л. все още се намирал от този бряг на живота, който е по-близо до началото, до изворите на младостта, така да се каже, и приемал думите на старицата като знак за неумолимо настъпваща деменция. Стената, която го разделяла от смъртта, все още била цяла и плътна, нищо не било в състояние да премине през нея и в двете посоки. 17 години по-късно Л. вече е на другия бряг, далеч от игривия плясък на изворите, все по-близо до устието, до океана на безкрая и забуления в мъгли хоризонт, където водите на живота и смъртта започват бавно да се смесват.
Всъщност Л. не сънува баба си за пръв път. През годините тя му се явява неведнъж с неустановена периодичност, но затова пък при смущаващо идентични обстоятелства. Ситуацията е следната: покойната се е вкопчила в краката му, а той я рита яростно и се мъчи да се отскубне. Каква точно психологическа конструкция е скрита зад това действие, трудно може да се прецени. Всеки път Л. се чувства шокиран от своята негативна реакция спрямо баба си и търси причините в ценностния диктат, който тя е упражнявала върху него на младини. Диктат, от който подсъзнателно се опитва да се еманципира. Дава си сметка обаче, че това обяснение всъщност е доста дребнаво, ако не и по-лошо – себично и лъжливо като оправдание на разглезено дете. А той всъщност отдавна не е дете! Може би в това е драмата? В новия сън мъртвата се явява на Л. с напълно различен знак. Сега той държи главата ѝ в ръце, прегръща я нежно и безутешно ридае. На какво се дължи промяната? Внезапно предчувствие за собствената му смъртност? Притихнал сред самотата на завивките, в мрака на среднощния час, той се отдава на волни спекулации, отпуска юздите на мислите си, които го отвеждат до определени идеи, макар и в твърде неизбистрен вид.
Мъртвите обитават невидими планети, които се движат по собствена орбита. Това не са небесни тела в класическия смисъл на думата, по-скоро точки на липса и празнота, нещо като черни дупки, възникващи в момента на смъртта. Своеобразни отвори към отвъдното, каквото и да означава това, които остават активни за известен период в зависимост от неясна съвкупност от фактори. И все пак Л. се досеща смътно, че този феномен е свързан с полето на емоциите. Eнергията, генерирана от това поле, по своята физическа природа напомня силите на гравитацията. „Енергията на сърцето“ интуитивно му хрумва. Уловени в нейната мрежа, планетите на мъртвите кръжат около нас и периодично се приближават до границите на нашия свят, като оказват влияние върху сетивата и ума ни. Така точките на липса се превръщат в точки на контакт между двата свята. Възниква онова междинно пространство, където мъртвите и живите се срещат и комуникират помежду си чрез система от знаци, образи, емоции. Дълбок език, с универсална структура – език, който предхожда езиците и прави излишни всички думи. Л. не е сигурен доколко всички тези разсъждения имат смисъл, дали не са просто игра на полусънния му мозък? Харесват му изразите „точки на празнота“, „енергия на сърцето“, но дали това не са просто думи? Истината винаги е някъде отвъд думите, подозира той, не, знае го със сигурност. Колкото по-надолу слизаш по реката на живота, колкто си по-близо до устието ѝ, до мъгливия хоризонт, толкова по-силно усещаш влиянието на мъртвите планети. Младостта вече е само спомен от миналото, а старостта – врата към бъдещето. Бъдеще, населено с покойници, изтъкано от липси и празноти, през които надзърта непознатата вселена на отвъдното.
Л. изпитва неизказано облекчение, че най-сетне се е помирил с духа на баба си. Той остава дълго до главата ѝ в тъмната стая. Каква е тази къща, как е попаднал тук? Няма идея. Баба му лежи върху широк дъсчен одър като угаснала главня, студена и бездиханна. Стаята изглежда празна. Едната ѝ стена е тънка и рехава като плет. От съседното помещение долита странен шум. Като че ли някакво животно снове напред-назад, потропва с копита, пръхти. Л. осъзнава, че вече няма работа тук, а интуицията му подсказва, че не е разумно да се заседява повече. Тръгва си, макар и с леко чувство на вина, че трябва да изостави мъртвата. Вече на улицата, той се обръща, за да разгледа къщата по-добре: сивкава едноетажна постройка с дървен чардак, боядисан в зелено. Това не е моят дом, казва си. После отваря една масивна дъбова врата с релеф на ромбове и се озовава в друго жилище: просторен апартамент, облян от мека червеникава светлина. Обстановката е малко старомодна: абажур, тук-там по някоя кръгла дантелена покривка, плюшен диван, скрин, библиотека… Това също не е неговият дом, но той предпочита да остане тук, отколкото да се върне в онази къща. Сяда на дивана и вперва поглед в порцелановата фигурка върху скрина. Тя изобразява въртящ се дервиш с висок калпак, килнат на една страна. Всеки дом, минава му през ума, е временен, освен домът на сърцето. Той пребъдва във всички светове.
Л. се събужда или поне си мисли, че се е събудил. Още е нощ. От радиатора се носи приглушено клокочене. Въздухът в стаята е топъл. Жена му похърква до него. Той става, спуска босите си крака на пода и прави няколко крачки към големия френски прозорец, който води към балкона. Навън вали сняг. Сипе се на едри парцали като валма, а небето е млечнобяло. В джоба на пижамата си Л. открива малка стъклена фунийка със заоблени ръбове. Още не му е съвсем ясно за какво служи, но инстинктивно я долепя до окото си и поглежда през нея. И тогава забелязва гъмжилото от сиви сенки, което надзърта през завесата от снежинки. „Мъртвите!“, досеща се бързо той. През този уред се вижда светът на мъртвите. Сваля за миг тръбичката и сенките изчезват – остават само снежинките на фона на млечното небе. Отново я залепя до окото си и сивите контури изникват, неизброими като перушината, която остава във въздуха след бой с възглавници. Защо са дошли всички тези мъртви? Какво искат от него? Следващият отрязък от време изцяло му се губи. Л. вече е в колата си, вкопчен във волана. Пътят се вие през някаква гора. Снегът лепне по предното стъкло, а чистачките го отмятат настрани с резки движения. Внезапно на един завой гумите поднасят, колата изхвърча от пътя и се забива в някакво дере. Свлича се надолу и спира в едно дърво. Въздушната възглавница се отваря и притиска Л. към седалката. „Стана тя, каквато стана“, казва си той с нотка на примирение. Единият фар на колата продължава да свети, както и лампичките по таблото, парното работи. Нещо се мярка през страничното стъкло. Мръсно бяло кръгло лице, от което стърчи морков с прораснал връх. Крива клечка вместо уста. Снежният човек чука с моркова по стъклото. Зловещата му тънка усмивка е последното, което Л. си спомня. И ще си спомня още дълго.
Жълтата аварийна лампа бавно се върти. Скрипти лебедка. Някой е забелязал колата в дерето и е подал сигнал на номер 112. Л. стои на пътя по пижама и чехли, зъзне и наблюдава как изтеглят колата му от дерето. Зад него примигват сини и червени полицейски светлини. Зазорява се, Л. току-що е дал проба за алкохол и наркотици. Чист е. Полицаят въвежда данните в таблета си. От обилния снеговалеж няма и следа. По ръба на шосето са изкласили зелени тревички и само тук-там белее по някоя ледена коричка, остатък от зимата. Л. надзърта предпазливо в дерето. Снежния човек също го няма. Въпреки това споменът за мръсно бялото му лице изплува за миг. Потръпва. Полицаят го оглежда от глава до пети и клати неодобрително глава: защо си по пижама? „Бързам за погребението на баба ми“, отговаря Л., без да се замисля. Полицаят има сини очи и нежни гладки страни, под които обаче личи стоманена якост. Фуражката обикаля главата му като ореол. „Ах, вика, приемете моите съболезнования.“ Но кой знае защо се подсмихва, а синкавите му ириси припламват като колела на газов котлон. Л. чувства, че нещо не е наред. „С колко карахте?“, интересува се полицаят, готов да записва. Не помня, свива рамене Л. Имаше много сняг, гумите поднесоха… „Сняг ли, повдига вежди онзи, къде виждате сняг? По-добре измислете нещо друго.“ Л. долавя нотка на враждебност, насочена лично срещу него. Металното въже скрибуца. Задницата на колата полека-лека се показва от дерето. „Я да видим, подема делово полицаят, кога всъщност е починала баба ви?“ Л. стои като гръмнат. И това ли не помните?! Да попитаме тогава изкуствения интелект. Онзи вдига таблета, диктува данните на Л. и пита: кога е починала бабата на въпросното лице? Минават няколко секунди и от таблета долита равен женски глас: по коя линия? Полицаят кима подканящо. „По бащина“, с мъка отронва Л. На тази и тази дата, гласи отговорът. „Боже, възкликва полицаят, та това е преди 18 години! Не смятате ли, че малко сте закъснял?“ Л. мълчи. „Къде бяхте тогава?“ „Не съм длъжен да отговарям“, мисли си Л. И все пак промълвява: „На Родос, на остров Родос…“. На Родос, виж ти, оживява се полицаят. И как беше?
Изведнъж Л. си спомня всичко с пределна яснота, сякаш е било вчера. Къщата в подножието на хълма Монте Смит с тераса, обърната към морето. Бодливите пити на кактусите и дебелите, остри като мечове листа на агавето. Жълтите цветове на глухарчетата, пръснати из ливадите. Въздухът с ухание на розмарин. Още е началото на февруари, а пролетта вече е тук! По същото време в София температурата е минус 15 градуса, въздухът – задръстен от сажди и изгорели газове, тротоарите – сковани от лед. Небето е прихлупило града под купол от бетонни облаци. Л. бяга на Родос, като се възползва от гостоприемството на международната творческа резиденция, която се помещава във вече споменатата къща. Бяга не само от зимата, но и от всички битови грижи, свързани със семейство и работа, от мисълта за старост и смърт. Той все още е обещаващ млад талант и никой не смее да го ограничава. Нека си твори на воля! Но какво е сътворил през този период, да го убиеш не може да си спомни. Разказ, роман, пиеса, комикс? Нищо! А може би някакви страници, които впоследствие е изхвърлил? Иначе всичко друго му е окей. Шляе се из стария град на Родос, опразнен от туристите. Разхожда се по дългия плаж. От време на време сяда в някоя таверна. Дори в най-студените дни температурите тук рядко падат под 14 градуса. Къщата е почти празна. Компания му правят още трима меланхолични особняци от северните страни. По парапета на терасата редовно са накацали чаши с узо и рецина. Л. има чувството, че е попаднал в някакво лимбо от безметежност и забрава. Единствената му грижа е периодично да попълва запасите си от алкохол и храна. За целта му се налага да отскача до един голям супермаркет отвъд хълма. Пътят криволичи сред живописните руини на антични храмове, потънали в буйна зеленина. Мярка се възрастна гъркиня, облечена в черно, събираща ядливи треволяци за салата. След завоя има отбивка, която води към малката скална църква „Св. Никола“. Л. винаги спира тук и присяда в градината, сред саксиите с цветя, огромните фикуси, чемширите и маслините. Обикновено няма никого. Покоят и красотата на това място са удивителни; струва му се, че може да остане тук с години, втренчен в пламъка на кандилото, просветващо от дъното на църквата. Без да е особено набожен, нещо отвътре го кара да запали свещичка. И така, докато един ден не пристига скръбната вест, че баба му е починала. Новината не е неочаквана, но силата на свършения факт изпълва сърцето му с неподозирана тежест. За миг му хрумва да хване първия самолет и да се върне за погребението. По навик проверява температурата в София: минус 15 градуса. Най-ниската, измерена на този ден през последните не знам колко си години! В крайна сметка се отказва да пътува. Хубаво е на острова, не му се правят излишни разходи, а и честно казано, как и с какво би могъл да помогне? И ето го отново пред църквата „Св. Никола“, сред ярките пролетни цветя. Вратата е гостоприемно отворена и пак няма никого. Пали най-дебелата свещ, забожда я в пясъка, на мястото, отредено за мъртвите, въздиша, подсмърча, кръсти се, прави несръчен опит за молитва. И хем му е тъжно, хем изпитва тайно облекчение, че сега не е там, в студената мрачна София, пред ковчега на мъртвата, в който сякаш е положено и цялото му детство. Близо до входа е изправена голяма икона на архангел Михаил с огромни крила, златна ризница и меч. Образът се е съхранил в паметта на Л. почти непокътнат. И колкото повече се взира в чертите на ангела, толкова повече му се струва, че прилича на полицая, който стои пред него. В сърцето му пролазва страх и всеки мускул на тялото му сякаш замръзва.
„Слушай! – казва му ангелът-полицай. – Няма такова място на света, където можеш да се скриеш от смъртта. Сигурно вече си го разбрал. Душата на баба ти ѝ е далеч оттук и не дава пет пари за земните грижи. Но липсата ще ти остане, докато и ти самият не се превърнеш в спомен. Тогава ние с теб пак ще срещнем. А сега, върви си с мир!“ Разперва гигантските си крила и отлита. Страхът полека-лека отстъпва от сърцето на Л. и той се озовава отново у дома.
Жена му още спи. Кракът ѝ се подава изпод завивката – гладък, бял, пълен с живот, с изящно оформен френски педикюр. Не може да се сдържи да не докосне глезена. При допира тя се размърдва, разлепя клепачи. „Колко е часът?“, промърморва със сънен, блуждаещ поглед. Той се взира в дисплея на електронния будилник, но батериите са толкова изтощени, че цифрите почти не личат. През щорите се плъзгат розови лъчи. Внезапно Л. е обзет от странно безпокойство. Става и отваря прозореца. Надзърта навън, облъхнат от хладния повей на утрото. Улицата още е пуста, а по цялата ѝ дължина са паркирани автомобили. Погледът му минава по върволицата от покриви и спира върху добре познатия контур на собствената му кола – там под лампата, където си стои вече цяла седмица. О, значи всичко е било само сън, въздъхва облекчено той. Връща се и присяда на леглото. Жена му отново е заспала. Бърка в джоба на пижамата си и напипва нещо. Стъклената фунийка. Какво търси тук? Как е преминала през бариерата на съня? След кратко двоумене той я насочва към тавана, примижава с едното око и наднича. Над леглото се е събрал рояк от сиви сенки като градоносен облак. Л. панически маха тръбичката и няколко минути изобщо не смее да погледне нагоре. Те са тук, мисли си, отново скован от ужас. Мъртвите винаги са тук! Отвъд крехкото очарование на настъпващия ден. Отвъд щедрото изобилие на живота в безкрайните му форми. Отвъд измамната сигурност на дома. Мъртвите, с тяхното вечно отсъствие.
