Документалният филм на Давиде Ферарио „Умберто Еко – Библиотеката на света“ е част от програмата на кинофестивала Cinelibri 2023
Калина Николова
Не за първи път италианският режисьор Давиде Ферарио отправя поглед към Умберто Еко. През 2015 г. той снима кратко видео, в което италианският професор се разхожда из своята огромна библиотека. Черно-белият проект е представен на Венецианското биенале, а няколко години по-късно служи за въвеждащи кадри на пълнометражния му документален филм „Умберто Еко – Библиотеката на света“ (2023). Седем години след смъртта на Еко Ферарио е съумял да направи жив и завладяващ портрет на интелектуалеца, разкривайки философските му идеи чрез увлекателни истории, разказани с чувство за хумор и самоирония – качества, които Еко винаги е успявал да съчетава наред с високия академизъм на своите изследвания.
За да разбереш повече за личния свят на Умберто Еко, е нужно да надникнеш през ключалката на невероятната му библиотека. Давиде Ферарио отвежда зрителите в това магическо кътче, където заедно открехваме вратата и попадаме в сложната лабиринтна структура на огромната библиотека, от която дори Борхес би се замаял. А библиотеката освен основен топос на филма е и метафора за мрежата от смисли и значения в съзнанието на италианския учен, разклоняващи се в най-различни и чудати посоки – от семиотиката и любимия му учен Атанасиус Кирхер, чиито редки издания той неспирно търси из миланските антикварни книжарници, през лингвистиката, медиевистиката и алхимията, до закачливото философско осмиване на различните конспиративни теории. Включително тази за Шекспир и Бейкън. Или както той с насмешка добавя, че очевидно с Дан Браун са чели едни и същи книги, но „разликата между нас е, че аз не им вярвам“.
Подплатен с архивни кадри от различни конференции, участия в телевизионни предавания и бележити речи на Умберто Еко, филмът рискува да добие форма на приятно за слушане радиопредаване. Давиде Ферарио избягва тази опасност, като в определени моменти оставя зрителите насаме с колекцията от книги на Еко. Камерата прави панорамна обиколка из библиотеката му и стремглаво препуска през кориците на многобройните старинни, красиво подвързани и филигранно илюстрирани корици. С любопитство откриваме и бележника с лично рисуваните от Еко щрихи на героите му от „Името на розата“. Благодарение на тези визуални прекъсвания Ферарио ни дава възможност да се потопим в тази невероятна библиофилска атмосфера и за миг изглежда, че сякаш дори екранът не би ни попречил да се пресегнем и да вземем някое от антикварните му издания.
Библиотеката служи за отправна точка и за интервютата, които Ферарио провежда с дъщеря му и сина му. Режисьорът бяга от баналните статично-репортажни кадри, което би утежнило разказа (независимо колко интересен е той), и ги улавя в момент, докато те пренареждат обемната колекция на баща си. Дъщерята на Еко посяга към белите кадифени ръкавици, след това избухва в смях. Двамата с брат ѝ се споглеждат и заявяват, че самият Еко никога не е използвал ръкавици за книгите си, независимо колко древни и ценни са те. Книгата трябва да бъде докосвана, разгръщана, усещана.
Словесен жонгльор, отдаден католик, интелектуалец, автор, писател и преводач, Умберто Еко вярва, че големите идеи трябва да бъдат предадени достъпно, с чувство за хумор, за да докоснат интелекта и емоциите на читателите. Вероятно затова Ферарио решава да включи професионални актьори, които прочитат, уж изразително (всъщност звучи по-скоро патетично), шест пасажа от книгите на Умберто Еко. Вместо да влезе в контекста на разгледаната тема, оставяйки Еко сам да я разгърне с архивни кадри (кой би сторил това по-добре от самия него?), Ферарио избира мислите му да бъдат обяснени и вяло разиграни от иначе много симпатичните актьори. Несръчен похват, който стои по-скоро като патерица във филма, осакатяваща документалистиката му, отколкото да разчупи разказа, каквото най-вероятно е било намерението на Ферарио. Все пак положителната страна на тези постановки е, че са ситуирани в забележителни библиотеки от различни точки на света, една от които е толкова футуристична (в Тяндзин, Китай), че зрителят неволно се усъмнява дали не е компютърна анимация. Финалните надписи ни уверяват, че тя наистина съществува.
И все пак филмът не е само за книгите на Умберто Еко, а и за въображението. В хронологията на житейския си път професорът променя, развива и надгражда идеите си. Раждането на внука му го провокира да сподели шеговито, че очевидно не науката, а художествената литература създава неопровержими истини. И до днес, казва той, някои хора настояват, че Земята е плоска, но никой не се съмнява, че Кларк Кент тайно е Супермен.
Но „Библиотеката на света“ е преди всичко филм за паметта. След смъртта на професора през 2016 г. семейството дарява книгите му на Италианската държава. В момента техният дом е Болонският университет, там, където той преподава от 70-те години на миналия век и е ръководил Висшата школа по хуманитаристика. А библиотеката на Еко освен ценна лична колекция съхранява живата памет, или както той я нарича – „вегетативната памет“ на човечеството. Но паметта в измеренията, в които я изследва Еко, има и друго не по-малко ценно качество и то е нейната пропускливост. Еко ни припомня прословутия разказ на Борхес „Фунес паметливият“, чийто герой съумявал да запомни всеки дребен детайл от ежедневието, но накрая умира млад, без същинско знание за света. Защото „да мислиш, значи да игнорираш (или да забравяш) отликите, значи да обобщаваш, да се абстрахираш“[1]. А в нашия глобален, изпълнен с много и всякаква информация свят, да отсяваме стойностното, да разчитаме на тази смислена филтрация на паметта, за да успеем да формираме собствен мироглед, се оказва истинско изпитание. Филмът не пропуска да обърне внимание на технологиите (и абсолютната неприязън на Еко към тях), които в опита си да изместят книгите са направили физическите, хартиени носители по-ценни от всякога. И той нагледно го доказва, достигайки впечатляващия брой от 50 000 книги, за което е предупреден, че подът на апартамента му е застрашен от рухване, поради прогресивно увеличаващата се тежест. Еко сменя жилището си, което също е любопитен процес, тъй като той е може би единственият човек, който избира дом не по квадратура, а по височина, изчислявайки колко лавици биха могли да се вместят на стена с 6 метров таван (впрочем минималната височина, която го устройва). Благодарение на филма на Ферарио ще откриете, че неговите навици и странности са очарователни – те будят почуда и симпатия и това е достойнството на този кинематографичен разказ.
Еко е убеден, че целта на езика освен да вербализира нашето съзнание е да дава представа за онова, което не съществува. В известен смисъл филмът е изтъкан от тези отсъствия, приканвайки любопитството на зрителя да ги запълни. Докато се лутаме из лабиринтите, ние неусетно се увличаме и попадаме в капаните му, осъзнавайки все по-ясно собствения си глад за знание и желание за разкодиране на множеството смисли, културни асоциации и препратки, които Еко виртуозно събира в текстовете си. А един от големите таланти на Еко е да въвлича в духовна съобщност тези, които са се докосвали до него и до заразителната му жажда за знание. Още по-точно би било да се каже, че Умберто Еко не просто трупа съкровища в своята библиотека лабиринт, а самият той, чрез своето творчество, се превръща в интелектуална съкровищница.
[1] От разказа „Фунес паметливият“, Хорхе Луис Борхес, „Смърт и компас“, ИК „Труд“, София, 2004.
