бр. 37/2023
Амелия Личева
Стихосбирките на Илко Димитров винаги са концептуални, сериозни, посветени на големите въпроси на съществуването, питащи за смисъла и за ставането на нещата. Въпроси, които са по-характерни за поезията от високата модерност, а не за постмодерното време, което толкова залага на игрите и ирониите. Но с това не искам да кажа, че постмодерното не е повлияло на неговата поезия. Напротив, повлияло е, но не толкова на ниво техники на писане, колкото като начин на мислене. И дори не просто постмодерното, а онова следпостмодерно, което стъпва на големите кризи, белязващи настоящето ни.
Защо казвам това? Не защото Илко Димитров директно вербализира политическото, но поезията му е поезия на съвременните кризи и разпади. Индиректно в нея присъстват страховете от политическата безпътица, популистките нагласи, национализмите, отмиращите елити, доминацията на невежеството, изтънялата вяра в експертността, технологизирането на човешкото, екологичните проблеми… Като те присъстват най-вече през образите на човешкото, които писането му налага.
На първо място, човешкото във „Веднъж през август“ е силно атомизирано. Отсъстват всички онези спойки, които задават общности. Няма духовни водачи. Големите книги не говорят нищо на никого. Случило се е онова, което във философията е известно като „смъртта на големите разкази“. Защото никакви наративи, нито за миналото, нито за настоящето, вече могат да бъдат общовалидни. Дори диалогът между хората е проблематичен, доколкото всеки има своите думи и те по никакъв начин не кореспондират с чуждите.
Но не е само това. Освен атомизирано човешкото е и втечнено, което още повече засилва драматизма. Атомизираният човек не може да удържи дори атомизираната си същност. С други думи, при него няма такова нещо като същност. И това е така, защото и светът, в който пребивава, е такъв – изтичащ. Всичко е мимолетно, нищо не може да бъде утвърдено и по този начин застопорено. Нито тези, нито вяра, нито думи, нито, разбира се, черти на човешкото. Веднъж завинаги – казва тази поезия – е работа само и единствено на смъртта.
Такъв тип човешко създава още един страховит проблем. След като е нетрайно, неуловимо, нямащо същност, как то може да остави спомен за себе си и да докаже, че го е имало? Отговорът е очевиден – не може. Това е човешко без история, без наследници, които да удържат паметта за него. Човешко, което познава единствено самотата, амнезията и белите платна.
А и как да не е така, когато от август 1914 убиването на няколко милиона за броени месеци не е успяло да взриви човешкия свят и никаква поука от историята не се е състояла. Напротив, след Холокоста, лагерите на смъртта и милионите жертви от войните човекът е продължил с обичайното и дребното, заживял е без памет и с тревога за баналното.
Какво обаче прави боравещият с думи, когато се изправи пред такъв свят и осъзнае дефицитите на времето си? Вече казахме, че той знае, че почти не е възможно да открие свои думи и да наложи някакъв различен глас. Затова и много често се отчайва и констатира безсмислието на всичко. Без преструвки документира отчаянието. И все пак той не може да не пише. Макар и да отрича идеята за боговдъхновеността на поезията и да я показва като занятие, все пак не може да не пише. Знае също така, че поезията често мами със световете си и обещава други реалности, бидейки едно бродене нито в живота, нито в смъртта. И въпреки това пише, за да прокънти прозрението му, че може би най-голямото, което можем да дадем от себе си не са думите, а чрез думите да внушим, че е важно да бъдем до някого и да тръгнем с него в миг на изпитание. Тоест важно е да взривим атомността.
Иначе казано, Илко Димитров пише, за да наложи послание. С цената на огромна смелост и себеразголване. Остава ние да го прочетем.
Илко Димитров, „Веднъж през август“, изд. „Аквариус“, С., 2023
