Ани Бурова
Места и маршрути
Въпросникът с ориентировъчни теми за рубриката „Моето софийско детство“ започва с „Кой е кварталът на Вашето детство?“, но всъщност, докато бях дете, кварталите изобщо не бяха важни за начина, по който възприемах София. Градът се разширяваше за мен с промяната на маршрутите, с местата, на които ходех. А в онези години те бяха свързани най-вече с училището или изобщо с ученето.
След раждането ми с родителите ми за кратко сме живели зад Министерство на земеделието, близо до булевард „Христо Ботев“ и площад „Македония“, в родния дом на баща ми. Била съм твърде малка, за да имам спомени от този период, Помня мястото и околността от по-късните гостувания при баба ми и дядо ми, които продължиха да живеят там до края на живота си. Наблизо, на Солни пазар, беше циркът, който малко след това изгоря. Не зная дали заради това съседство или по някакви други причини, но като дете обичах да ходя на цирк и непрекъснато карах нашите да ме водят. Никак не им беше интересно, но се редуваха да го правят. После напълно изгубих това любопитство към цирковото изкуство и така и не мога да си обясня защо толкова ми харесваше като дете – най-вероятно защото в цирка имаше животни.
Била съм на три, когато с родителите ми се преместихме в новопостроен блок в квартал „Надежда“. Панелният комплекс беше нов, но самият квартал е много стар, така че между блоковете бяха останали и къщи с дворчета. От време на време в градинката пред блока израстваше ненедейно някое овощно дръвче – отсечено заради новото строителство, но явно с оживели под повъхността корени. От този период вече имам спомени – най-ранният е размазан, през сълзи, защото се бях изгубила между еднаквите новостроящи се блокове с изкопи около тях и още липсващи тротоари. Трябва да са ме намерили след не повече от петнайсет минути, още мога да усетя облекчението, когато видях майка ми да тича срещу мен, но споменът си е страшен и до днес.
На шест години тръгнах на английски и познатата ми част от София се разшири с площад „Славейков“, където беше алиансът. Помещаваше се в стара сграда, която ми изглеждаше много внушителна, особено стълбището, високо и извито. Три пъти седмично се редуваха да ме водят и взимат оттам майка ми (с нея се качвахме на трамвая) и баща ми (с него пътувахме с колата). С трамвая беше по-интересно, движеше се по-бавно и можех да гледам през прозореца сградите, тротоарите и хората, които се качваха и слизаха на спирките.
Голям обрат в опознаването на София беше моментът, когато започнаха да ме пускат сама на малко по-далечни разстояния. Стана пак заради алианса – в пети-шести клас вече отивах дотам и обратно сама, с трамвай, само че не на „Славейков“, а на булевард „Княгиня Мария Луиза“, тогава – „Георги Димитров“, защото групите с децата от четвърти клас нагоре учеха в друга сграда там. (Между другото, спомням си как като малка се чудех на дядо си, който наричаше някои от софийските улици със странни имена, явно привикнал с тях в детството и младостта си – „Мария Луиза“, „Пиротска“… В началото на 90-те години, когато смениха много имена на улици и върнаха някои от старите, той внезапно се оказа съвсем в час, докато ние, останалите, на свой ред свиквахме с новите названия.) Често на връщане от алианса извървявах пеша една-две спирки в едната или другата посока и така опознах района около „Лъвов мост“, Халите, Съдебната палата, Витошка… На булевард „Мария Луиза“ беше и кино „Цанко Церковски“, където през лятната ваканция ходехме на кино със съученици.
За пореден път маршрутите ми се промениха в началото на осми клас – отидох да уча в Класическата гимназия, която тогава беше на ул. „Иван Асен II“, в сградата на 12-то училище. Пътуването дотам сутрин, с бързането за началото на първия час, в претъпкани в пиковия час автобуси и тролеи, си беше ежедневно изпитание. Но след училище не се налагаше да се бърза и с часове се мотаехме по „Иван Асен“. Бяха вече 90-те години и така моментът, в който можех вече по-самостоятелно и съзнателно да изучавам София, съвпадна с времето на най-динамичните и хаотични промени на града.
Разходки
Като деца си играехме в градинките около блока, особено през лятната ваканция, когато ни оставяха навън, докато се стъмни. Но още преди това, като съвсем малка, ме водеха често в Борисовата градина (тогава все още „Парк на свободата“). Обикалях около езерото с лилиите, където плуваха декоративни рибки, доста големи, червеникави, с развяващи се като воали опашки. Най-силно помня каменното слонче-пързалка и костенурката-катерушка, също каменна. Тогава ми изглеждаха огромни, а години по-късно се изненадах, че вече не ми се струват толкова големи. От тази детска площадка имам и един много ярък спомен – качила съм се по стълбичките на слона (явно за първи път) и трябва да се спусна по хобота-пързалка; но отгоре тя изведнъж ми изглежда много страшна, стръмна, тясна и излъскана като лед. Страх ме е да се спусна по нея, а назад вече не мога да се върна, защото на стълбата са се струпали следващите деца. Не помня как майка ми успява да ме свали оттам. И тази картина се е запечатала в паметта ми размазана, през сълзи. Изобщо бях плашливо и срамежливо дете, така че имам доста такива спомени, размити от плач.
Все исках да ме водят и в Зоологическата градина, в ранното ми детство тя още беше в центъра на София; помня и първия път, когато отидохме в новия зоопарк, вече с брат ми, роден междувременно.
Борисовата градина си остана място за разходки и по време на гимназията, после, през студентските години в Софийския университет, към нея се прибавиха Докторската градинка и паркът „Заимов“. Всъщност като ученици и студенти обикаляхме много по софийските улици и оттогава съм заклет пешеходец – обичам да ходя из града, докато се изморя, и повечето от любимите ми маршрути си остават същите, които установихме в гимназията и в университета.
Сладкарници и кафенета
От детството си най-ясно помня две сладкарници – „Преспа“ и „Ну, погоди“, на „Граф Игнатиев“, срещу градинката при църквата „Св. Седмичисленици“. Не помня сладкишите (всъщност от детството в паметта ми са останали само тези, приготвяни от майка ми и нейната майка, баба ми; купешките явно не са ме впечатлявали). Вълнуваха ме столовете и заради тях исках да ме водят в тези сладкарници – бяха въртящи се и имаше два вида: кресла с облегалки и кръгли табуретки.
Като се замисля, така помня и магазините от детството си – не с каквото се е продавало в тях, а заради нещо, което е пленявало детското ми въображение. ЦУМ например ми беше интересен заради ескалаторите, както и заради голямата елха, която слагаха на партера за Нова година и която се извисяваше чак до следващия етаж. Имаше и актьор, облечен като Дядо Мраз, с когото децата можеха да се снимат. (Имаме такава фотография с брат ми – аз, като по-голяма, права до седналия дядо Мраз, брат ми – сложен на коленете му.) От Детмаг пък помня дървените виещи се стълби, които скърцаха под стъпките на клиентите, и тапицираните с червена кожа пейки на всяка стълбищна площадка.
В гимназията открихме кафенетата и те станаха като че ли най-важните места в ежедневието ни. Както стана дума, това се случваше през 90-те и близо до гимназията на улица „Иван Асен II“ кафенетата никнеха като гъби. Изобщо в моето порастване тази улица е метафора на 90-те години и на ранния преход. Тя се променяше буквално всеки ден (както всъщност и целият град). Появяваха се и изчезваха магазини или пък променяха предназначението си – но предназначението така или иначе нямаше голямо значение, защото често на едно и също място се продаваше странна смесица от стоки, например храни и дрехи, или каквото собственикът е успял да достави и смята за продаваемо. Изобретени бяха онези магазинчета под нивото на тротоара, всъщност приспособени мазета. Отваряха и затваряха врати заведения със странен вид и неясна концепция. Често ходехме например в едно кафене, изникнало явно в двора на собственика, с вид на планинска хижа, цялото от дърво. Имаше и едно, изцяло декорирано в тъмни тонове, с вход, покрит с ужасно тежка кадифена завеса – може би вечер се е превръщало в нощен клуб, но през деня си беше най-обикновено непретенциозно кафене. Но най-невероятен беше така нареченият „Сантос“ – постройка от ламарина в градинката на „Иван Асен“, вдигната направо върху плочника, който играеше и ролята на под на заведението. През зимата вътре работеха няколко печки, но температурата си оставаше почти същата като на открито. Правеха ужасно кафе (всъщност почти навсякъде беше такова), но това не ни пречеше да прекарваме там безкрайни приятни часове.
В горните класове на гимназията открихме и „Родерик“ на ул. „Иван Шишман“. Там и досега има заведение, но много отдавна не е някогашният „Родерик“, който имаше свой дух и чар, макар известно време мястото да пазеше същото име. Започнахме да ходим там още по-често като студенти, както и разбира се, в близкия „Клуб 703“, пак на „Шишман“.
Книжарници и книги
В тийнейджърските си години купувах книги безразборно (както впрочем и четях), от всякакви книжарници, покрай които минавах. Вкъщи винаги са се купували много книги и ми изглеждаше нормално да го правя и аз. Някои от покупките ми може и да са изглеждали на родителите ми глупави или ненужни, но никога не ми направиха подобна забележка. Така че от този период не помня някакви конкретни книжарници, но пък помня библиотеките, които посещавах редовно и заемах книги за вкъщи. Освен в Столична библиотека, най-често ходех в една библиотека до сградата на ЦУМ, вероятно е била филиал на Столична.
Когато станах по-осъзнат читател, взеха, че почти изчезнаха книжарниците – става въпрос, разбира се, пак за 90-те години. За щастие, появи се книжният пазар на площад „Славейков“, който обичах да разглеждам. Имаше и една книжарница на „Шишман“, не помня дълго или кратко просъществува, но от нея се сдобих с много книги, особено с нова българска литература. В последните класове на гимназията съвсем интуитивно купувах различни книги там или на „Славейков“, понякога без дори да съм чувала имената на авторите им, и едва после разбирах, че са важни. Е, притежавам и някои, за които това съвсем не може да се каже… Но по този импулсивен начин съм се сдобила с много издания, които после се намираха изключително трудно. В крайна сметка всичко това изглежда някак логично за онзи момент, в който имаше страшно много нови книги, а книжарници почти нямаше.
Отношението ми към София е изградено най-вече тъкмо в годините, когато обликът ѝ бързо се трансформираше, и вероятно затова възприемам промяната като естественото ѝ състояние. А и в крайна сметка динамиката е белег на живота в града, на живота на града. Колко ли се е променила София през годините, през които я помня? Вероятно дори повече, отколкото си даваме сметка. И за съжаление, не само за добро – тук новото често се случва сякаш от само себе си, по неизбежност, небрежно и случайно, без грижа за историята на града и без идея за настоящето и близкото бъдеще. Струва ми се, че София заслужава повече; че ѝ дължим повече, ние, нейните обитатели.
