Джорджо Агамбен
В класическия гръцки земята има две названия, съответстващи на две различни, ако не и противоположни реалности: ge (или gaia) и chthon. Противно на широко разпространената днес теория, хората обитават не само Гея, а имат работа преди всичко с chthon, което в някои митологични разкази приема формата на богиня, чието име е Chthonìe, Хтóния. Така Теогония на Ферекид от Сирос първоначално изброява три божества: Зевс, Хронос и Хтония и добавя, че „Chthonìe получила името Ге, след като Зевс ѝ дарил земята (gen/γῆν)“. Макар самоличността на богинята да остава неопределена, в случая Ge е название почти допълващо Chthonìe, фигура придружаваща Хтония. Не по-малко показателно е, че при Омир хората са определяни с прилагателното epichthonioi (chthonii (мн. ч.), които принадлежат на chthon), докато прилагателното epigaios или epigeios се отнася само за растенията и животните.
Фактът, че chton и ge именуват като геологически антитетични два аспекта на земята: chton е външното лице на подземния свят, земята от повърхността надолу, ge e земята от повърхността нагоре, лицето, което земята обръща към небето. На това стратиграфско разграничение съответства разлика в практиките и функциите: chthon не може да се обработва, нито да се подхранва, изплъзва се от опозицията „град – село“ и не е благо, което може да бъде притежавано; ge, напротив, както с ентусиазъм еднозначно припомня едноименният Омиров химн, „подхранва всичко, което е над chthon“ (epi chthoni) и произвежда урожаите и благата, обогатяващи хората: за тези, които ge почита със своята благосклонност: „Браздите на глебата, които дават живот, са отрупани с плодове, добитъкът процъфтява на полетата и къщата се пълни с богатства и те с добри управляват закони градовете на красивите жени“ (v. 9-11).
Най-ранното доказателство за връзката между Ge и Chthon, между Гея и Хтония, се съдържа в Теогония на Ферекид. Фрагмент, запазен за нас от Климент Александрийски, определя естеството на връзката им, уточнявайки, че Зевс се свързал в (свещен) брак с Хтония, и когато, според сватбения ритуал на анакалиптерията (anakalypteria), булката сваля воала си и се явява гола пред младоженеца, Зевс я покрива с „голяма и красива мантия“, на която „избродирал Гея и Огено (Океан) с различни цветове“. Следователно Chthon, подземният свят, е нещо бездънно, което не може да се покаже в голотата си и дрехата, с която богът я покрива е не друго, а Гея, горната земя. Откъс от Пещерата на нимфите на Порфирий ни казва, че Ферекид характеризира хтоничното измерение като дълбочина, говорейки за „вдлъбнатини (mychous), ями (bothrous), пещери (antra)“, замислени като врати (thyras, pylas), през които душите преминават при раждането и смъртта. Земята е една двойствена реалност: Хтония е скритото и безформено дъно, което Гея покрива с пъстрата си бродерия от хълмове, цветни поля, села, гори и стада.
И в Теогония на Хезиод земята има две лица. Гея, „нерушима опора на всички“, е първото създание на Хаос, но веднага след това се появява хтоничният елемент и както у Ферекид, е определен с термина mychos: „Тартар мъглив на широкия свят във недрата (mychoi chthonos eyryodeies)“[2]. Стратиграфската разлика между двата аспекта на Земята се появява най-ясно в Омировия химн „Към Деметра“. Още в началото, когато поетът описва сцената на отвличането на събиращата цветя Персефона. Гея се появява два пъти, и в двата случая като цветната повърхност, която земята обръща към небето: „жълт минзухар, теменужки, напъпили рози, гергини // нарцис, от Гея роден (…)“ Нарцисът чудно блестеше. Безсмъртни и смъртни еднакво, // щом го погледнеха само, немееха в страх и възхита“. Но точно в този миг: „зейна (chane) земята (chthon) с широките друми! Ширната Ниса потръпна: Кронидът, на сенките царят – не едно име той носи, – се втурна (orousen) с конете безсмъртни“[3]. Това, че става дума за движение отдолу към повърхността е подчертано от глагола (ornymi), който означава „издигам се, изправям се“, сякаш от хтоничните дълбини на земята богът изплува над Гея, лицето на земята, гледащо към небето. По-нататък, когато самата Персефона, разказва за отвличането си на Деметра, движението се преобръща и вместо това се появява Гея (gaia d’enerthe koresen), за да може „господарят на много гости“ да я завлече със своята колесница под земята (vv. 429-31). Сякаш земята има две врати или отвора, една отваряща се от дълбините към Гея и друга – водеща към бездната на Хтония.
В действителност не става дума за две врати, а само за един проход, изцяло принадлежащ на chthon. Глаголът, който химнът отнася до Гея не е chaino, „отварям се широко“, а choreo, което обикновено означава “far posto”, „правя място“. Гея не се отваря, а прави място за преминаването на Прозерпина[4]: самата идея за преминаване между горната и долната земя, в дълбочина (profundus: altus et fundus) е интимно хтонична и както Сибила напомня на Еней, вратата на Дите е обърната преди всичко навътре към подземния свят (facilis descensus Averno…). Латинският термин, съответстващ на chthon, не е tellus, който обозначава хоризонтално разширение, а humus, което предполага посока надолу (срв. humare, „погребение“, „инхумация“), и е показателно, че наименованието на човека е заимствано от него (hominem appellari quia sit humo natus). В класическия свят това, че човекът е хуманен, тоест земен, не означава връзка с повърхността на земята, с гледище към небето, Гея, а преди всичко интимна връзка с хтоничната сфера на дълбината.
Това, че chthon провокира идеята за портал и преход, е очевидно в прилагателното, което константно придружава термина при Омир и Хезиод: eyryodeia, което може да бъде преведено „от широкия път“ само ако не се забравя, че odos предполага идеята за преход към една междина, в този случай светът на мъртвите, едно пътешествие, което на всички е писано да осъществят (възможно е Вeргилий, пишейки facilis descensus, да си e припомнял Омировата формула).
В Рим кръгъл отвор, наречен mundus, издълбан съгласно легендата от Ромул по времето на основаването на града, свързва света на живите с хтоничния свят на мъртвите. Закритият с камък вход, наречен manalis lapis, бивал откриван три пъти в годината и в тези дни, за които се казвало, че mundus patet, светът е отворен, бивали преустановени почти всички обществени дейности и „се осветлявали и явявали тайните и окултни неща на религията на богове-покровители на покойните прадеди – мани“.
Образцова статия на Вендриес[5] демонстрира, че оригиналното значение на нашия термин „свят“ не е, както винаги се е твърдяло, превод на гръцкото kosmos, а произтича именно от кръговия проход, откриващ „света“ на мъртвите. Древният град се основава на „света“, защото хората живеят в отвора, който обединява небесната земя и тази на подземното, света на живите и мъртвите, настоящето и миналото, и именно чрез връзката между тези два свята става възможно да ръководят действията си и да намират вдъхновение за бъдещето.
Не само чрез името си човекът е обвързан с хтоничната сфера, но и неговият свят и самият хоризонт на неговото съществуване граничат с падините на Хтония. Човекът е в буквалния смисъл на думата същество от дълбината.
II.
Една par excellence хтонична култура е етруската. Разхождащият се, обезпокояващ некрополите, разпръснати в полетата на Тусция, непосредствено възприема, че етруските обитавали Хтония, не Гея, не само защото от тях е останало изключително отнасящото се до мъртвите, но също така и преди всичко защото местата, които са избрали за своите обиталища – може би е неточно да се наричат градове, – макар че стоят на видно място на повърхността на Гея, в действителност са epichthonioi, у дома си са във вертикалните дълбини на chthon. Оттук и вкусът на етруските към изсеченото в скалите, към пещери и вдлъбнатини, оттук и предпочитанията им към високите дефилета и ждрелата, стръмните пеперинови[6] стени, пропадащи над река или ручей. Всеки, който изведнъж се е озовал пред Кава Буя, близо до Блера или по улиците, вдълбани в скалата в Сан Джулиано, знае, че вече не се намира на повърхността на Гея, а със сигурност ad portam inferi, в един от проходите, проникващи склоновете на Хтония.
Този несъмнено подземен характер на етруските места, в сравнение с други области на Италия, може да се изрази с обяснението, че това, което имаме пред очи, не е точно пейзаж. Приветливият, обичаен пейзаж, който спокойно се обхваща с поглед и пресича хоризонта, принадлежи на Гея: в хтоничната вертикалност всеки пейзаж се разтваря, всеки хоризонт чезне и отстъпва място на безмилостното и невиждано лице на природата. И тук, в буйните подземни проходи и пропасти, не ще знаем какво да правим – мястото е по-настойчиво и непоклатимо от всяка пейзажна пиета – на входа на Дите бог е станал така близък и непреклонен, че не изисква вече религия.
Тази упорита хтонична посветеност кара етруските да строят и бдят над домовете на своите мъртви с такава усърдна грижа, а не обратно, както би могло да се помисли. Не са обичали смъртта повече от живота, но животът е бил за тях неотделим от бездната на Хтония, могли са да обитават долините на Гея и да обработват полята само ако не забравяли никога своя истински, вертикален дом. Затова в изсечените в скалите гробници или в могилите нямаме работа единствено с мъртвите, не си представяме само телата, положени в празните саркофази, но едновременно с тях възприемаме движенията, жестовете и мечтите на живите, които са ги изградили. Че животът е толкова по-мил, колкото по-нежно пази в себе си паметта за Хтония, че е възможно да се изгради цивилизация, без никога да се изключва сферата на мъртвите, че между настоящето и миналото и между живите и мъртвите съществува хармонична общност и непрекъсната приемственост – това е заветът, който този народ е предал на човечеството.
III.
През 1979 Джеймс Лавлок[7], английски химик, сътрудничил активно на програмите на НАСА за космически изследвания, публикува Гея: Нов поглед към живота на земята. Централната за книгата хипотеза е, че статия в съавторство с Лин Маргулис[8], публикувана в списание Tellus пет години по-рано, предшества думите: „Единството на живи организми, съставящи биосферата може да действа като едно цяло, за да регулира химическия състав, рН на повърхността и може би дори климата. Наричаме Хипотезата Гея, концепцията за биосферата като активна система за контрол и адаптация, способна да поддържа земята в хомеостаза“. Изборът на термина Гея, предложен на Лавлок от Уилям Голдинг – писател, майсторски описал извратената склонност на човечеството в романа „Повелителят на мухите“, – разбира се не е случаен: както статията пояснява, авторите идентифицират предела на живота в атмосферата, като се интересуват „само в минимален размер от вътрешните предели, конституирани от взаимодействието между вътрешните части на земята, неповлияни от въздействието на процесите, протичащи на повърхността“ (с. 4). Не по-малко знаков е друг факт, макар да изглежда, че поне към онзи момент авторите не го вземат предвид, а именно че опустошението и замърсяването на Гея достигна максималното си ниво точно когато жителите на Гея решиха да черпят от дълбините на Хтония енергията, необходима за техните нови и растящи нужди, под формата на този изкопаем остатък от милиони живи същества, живели в далечното минало, който ние наричаме „петрол“.
Според всички доказателства идентифицирането на границите на биосферата с „интерфейса“ на земята и с атмосферата не може да бъде удържано: биосферата не може да съществува без обмена и „взаимодействието“ с хтоничната танатосфера, Гея и Хтония, живите и мъртвите трябва да бъдат мислени заедно.
Това, което всъщност се е случило в модерността, е, че хората забравиха и отстраниха своята връзка с хтоничната сфера и не обитават вече Хтония, а единствено Гея. Но колкото повече елиминираха от живота си сферата на смъртта, толкова повече съществуването им ставаше непоносимо за живеене; колкото повече губеха познанията си за дълбините на Хтония, сведени като всичко останало до обект на експлоатация, толкова повече прекрасната повърхност на Гея биваше прогресивно отравяна и унищожавана. И това, което имаме пред очите си днес, е крайното производно от това отстраняване на смъртта: за да спасят живота си от предполагаема неясна заплаха, хората се отказват от всичко, заради което си струва да се живее. И в крайна сметка Гея, земята вече без дълбочина, загубила всякаква памет за подземното обиталище на мъртвите, сега е изцяло оставена на милостта на страха и смъртта. От този страх могат да се изцелят само тези, които преоткрият спомена за техния двоен дом, тези които си спомнят, че човешки е само този живот, в който Гея и Хтония остават неделими и единни.
Превод от италиански: НОРА ГОЛЕШЕВСКА
[*] Текстът е публикуван с оригиналното заглавие “Gaia e Ctonia” на 28 декември 2020 г., в рубриката “Una voce”, която Агамбен списва на сайта на издателство Quodlibet (https://www.quodlibet.it/giorgio-agamben-gaia-e-ctonia)
[2] Хезиод, „Теогония“, Теогония, Дела и дни. Омирови химни, прев. Станка Недялкова, София: Народна култура, 1988.
[3] „Към Деметра“, Теогония, Дела и дни. Омирови химни, прев. Ралица Константинова, София: Народна култура, 1988, 78.
[4] Агамбен прави преход от старогръцкия мит за богинята Персефона към неговата римската версия, в която богинята е известна с името Прозерпина. (бел. пр.).
[5] Жозеф Вандриес (фр. Joseph Vendryes, 1875-1960) – дескриптивен лингвист, настояващ анализът на езиковата структура да изхожда от значението. На основата на това позоваване Агамбен основава своята трактовка на категорията свят като mundus. (бел. пр.)
[6] Пеперин (от ит.: Peperino) – вид мек вулканичен туф със зеленикаво-сив цвят, включващ фрагменти от базалт и варовик, с примеси на кристали от авгит, слюда, магнетит, левцит и др. Известен и като Албански камък (lapis albanus), поради факта, че основните му находища се намират в планината Албани, близо до Рим. (бел. пр.)
[7] Джеймс Ефраим Лавлок (1919-2022) – английски независим учен-химик, природозащитник и футуролог, чието име се асоциира с Хипотезата Гея, според която планетата Земя функционира като единна саморегулираща се система. (бел. пр.)
[8] Лин Маргулис (1938-2011) – американски еволюционен биолог, привърженичка на значението на симбиозата в еволюцията и съавтор на Хипотезата Гея. (бел. пр.)
