Антоанета Николова
Неотдавна за първи път се запознах със стиховете на Николай Найденов. И веднага съжалих, че досега не съм познавала такъв несъмнен поет. Изненадах се, че по собственото му признание, преди повече от две десетилетия той е решил да се сбогува с поезията. Не мога да си представя какви може да са били причините за това, но един „безспорен поет“, както го нарича професор Цочо Бояджиев, едва ли би могъл да се откаже от поезията. Защото когато е проникнала някого, поезията не е само в думите, а както споделяше Иван Методиев, тя може да е в посаждането на едно дърво или на върха на пръстите, когато една майка гали детето си.
Точна такава, едновременно неусетна и всеобхватна поезия ни предлага книгата на Николай Найденов. Неслучайно поетът я е озаглавил „Далече от думите“. И забележете, именно „далече“, а не „отвъд“, защото поетът не трансцендира думите. Той просто се отдалечава от тях, за да им даде възможност да притихнат и да се успокоят от шумотевицата на ежедневието, така че да се проявят в един рядко срещащ се, но изконен техен облик – не като рупори на поетовия Аз, а като тихо и спокойно проговаряне на естеството.
Самият поет много точно осъзнава силата си като художник и проводник на именно такива думи: „Рисувам свят, неразбираем за думите от шумотевицата на живота. Благоговея пред натежалата от смисъл тишина, в която думите са притихнали. Стремя се да казвам повече с по-малко думи. С тях не се опитвам да привлека вниманието към себе си, а да озвуча гласовете на хълмове и планини, ветрове и небеса, мечти и страхове, минало и бъдеще – предвечните ориентири на човешката душа. Рано или късно, човек се научава да мълчи и оставя света да говори сам за себе си“.
Точно такъв – художник на смълчаните неща, тръстикова свирка, през която светът проговаря, е поетът в тази стихосбирка. В съвременната поезия, често пъти твърде вслушана предимно в самата себе си, рядко може да се открие такава спокойна и естествена смяна на перспективата, при която авторът се е оттеглил в безмълвието, за да даде глас на нещата.
Този глас е неусетен и фин. Това не е поезия, при които думите кънтят и се леят в мощен поток, опиянени от собствената си сила, и приковават вниманието към себе си до степен, когато замаяни от енергията им, можем и да забравим за какво се отнасят. Това обаче не е и поезия на загатването и полутоновете. Тази поезия рисува много фино, но същевременно ясно и отчетливо. Думите в нея са бистри и прозрачни, изпълнени със светлина, а такива са и нещата, които откроява пред погледа ни.
За да видим тази прозрачност на нещата и чуем техния глас, е необходимо да сме смълчани и успокоени. Самите ние трябва да сме като онези спокойни езера от будистката медитативна поезия, които могат да отразят и най-финия контур на облаците. Поетът е постигнал това състояние и уверено ни въвежда в медитативната съзерцателност, където звук и тишина, казано и премълчано са в хармонично равновесие, където думите са се оттеглили, превърнати в не-думите на даоизма, за да дадат място на дълбокия, изконен смисъл. „Притихнали“, прозрачни, те сякаш говорят направо на същината ни, която няма нужда от посредничество, за да прозре нечия друга същина.
А има ли всъщност различни същини?
Неслучайно поставям този въпрос, защото поетът ни пренася в пластове на реалността, където външно и вътрешно, свое и друго съвпадат, за да превърнат външните пейзажи в пейзажи на душата, а контурите на света в контури на собствените ни глъбинни измерения.
Затова пътеките тук водят и навън, и навътре,
А някаква пътечка тъй позната
минава през сърцето и завива.
Тази непрестанна взаимна връзка между вътрешно и външно, между човешко и природно, между минало и бъдеще, между близко и далечно, между слово и мълчание пронизва цялата книга.
Поезията в нея има едновременно и корен, и връх, тя и отнася, и приземява, докосва ни едновременно с вечността на мимолетното и с преходността на вечното. Ето защо рисунъкът е и мек и акварелен, и плътен и монументален. В прозрачните щрихи на мига се разкриват изконни и вечни начала: вода, планина, любов, детство.
Затова и природата се разкрива с фина, но почти архетипна сила. В нейните планини, може би български, а може би и някъде далече, дори и в Тибет, зидовете на родовите къщи потъват като кости, за да ни сродят завинаги с вечните и неповторими извивки на хълмове и върхове, „гигантски късове от вкаменена тишина“. А облаците, този символ на мимолетното и преходното, подобно на вечни стада – дали от якове, от овце или от крави – от стародавни времена минават тук, вечно нови и вечно повторими в своя безкраен вървеж и всеповтарящ се ритъм. Върховете пък, в своите разлюлени извивки, също се движат, те са и облаци, и мъгли, а може би и стада, и в тази тройственост на движение, покой и преход между тях светът разкрива архетипната си красота, проявяваща се в неповторимостта на мига тук-и-сега.
В стиховете на тази книга хълмовете са вълни, „въздишките на планините“ са „пришити от ята на птици“, „безкраят изглажда гънките на планините“, а „по-надолу – в тишината скрита“ крава, монументална като планина, се полюшва „над сянката си“.
Чрез разгръщането на природно-космичната картина тази взаимна превръщаемост на различните измерения е представена и като преход, като точка, подобна на тънката среда в старинен пясъчен часовник, „по-тясна от всеки човек, по-широка от всички“, където пространствата преливат едно в друго и взаимно се осъзнават, а вливащата се отвсякъде мрачина изтича далеч оттатък в сияние.
И каквото да правим –
отсрещният свят съществува
признава поетът, за да разкрие гледната точка и на тази отсрещност, да ни отправи към виждането от другата страна, което вероятно също забелязва,
че под гъстите вежди от облаци
някой го гледа
Поради равнопоставеността на взаимността, точката на взаимопревръщане и преход е и равновесна точка, точка на баланс и хармония.
Тази овладяна и спокойна уравновесеност на противоположностите, при която всяка има своето място и значимост, придава хармонична красота на цялата книга, в която отделните раздели и тематики взаимно се допълват и обговарят. Неслучайно стихотворението, което открива книгата, се нарича „Равновесие“:
А някъде назад камбанен звън
опява хълм по хълм и приближава,
приспива тишината – звук след звук,
като ветрец минава през душата
и отзвучава тъй далеч оттук,
че никой не е стигал по-нататък.
Това „по-нататък“, усещането, че
ще кръжим в пространството огромно
от нас до хоризонта и нататък,
превалянето от другата страна се разкрива в стиховете като непрестанна възможност да продължим, и то не толкова за да достигнем някъде и нещо, а за да окръглим в една „огледално кръгова диалектика“ – по думите на Пламен Антов – себе си в света и света в себе си, разбрали, че прецапаш ли през реката, „и оттатък си вече сам и посрещач, и гостенин“.
Това усещане за единство, при което едното и другото взаимно се обговарят, е равносилно на просветление, което е не просто внезапно озарение, а уверено потапяне в самия творчески извор на произтичащото, в чиято спокойна прохлада светът се разкрива в първозданната си прелест:
Докосвам изворчето с устни,
а сякаш то от мен отпива.
В прохладата му се отпускам
и всичко става по-красиво.
От позицията на взаимността може да се види как:
като шпаги се впиват елхите нагоре
и оттам се изсипват звезди като спори,
може да се долови гласът на вълк-единак сред „звездите на вселената“, лаят на приютени и бездомни кучета, гласът на дъждовна вадичка, течаща „в канала на трамвайна релса“.
В измеренията на тази вселена от взаимодопълващи се противоположности любовта също има различни лица. Тя е и страстна, и носталгична, ефирна и пламенна, изплъзваща се и застинала в окръглената отвътре вечност на мига, реална и ефимерна:
Едно стъкло от нея ме дели,
а толкова отдавна я рисувам,
че тръгвам сам да проверя дали
това, което виждам, съществува.
В тези стихове поетът често тръгва, отправя се някъде, но не с трескава забързаност и нетърпеливост, а със спокойствието на „безкрайната вода“, която е „търпелива“ и „ще има време всичко да докосне“.
Позицията на тази едновременно равновесна точка и спокойно разпръснато всеприемане е позицията на творческата бифуркация, онази ос на покоя в центъра на световния кръговрат, от която са възможни всякакви разгръщания и творчески случвания. Затова стихосбирката ни зарежда със спокойната творческа сила на предначалото, която може да се прояви в най-неочаквани посоки:
В НАЧАЛОТО
До локвата, на три върби разпъната,
притичаха деца, повели куче.
За риба се загледаха към дъното.
И всичко бе възможно да се случи.
Николай Найденов, „Далече от думите“, изд. „Жанет 45“, 2022
