Разговор с Кирил Топалов
Проф. Топалов, наскоро получихте специална награда за изключителни постижения и принос в националната култура. Това не е първото признание за всеобхватното Ви дело. Университетски преподавател, дипломат, посланик, писател, човек на духа… Има ли награда, за която мечтаете?
Ще отговоря на въпросите Ви по реда на задаването им, като предварително ще уточня, че аз не съм от много награждаваните хора, което е развило у мен охранителния в душеспасително-емоционално отношение рефлекс да не очаквам отличия. Познавам от вече дългия си живот хора, които се разболяваха от факта, че не са получили като някои от колегите си званието „заслужил“ или „народен“ деятел, орден, значка или „Голямата награда“ на някоя културна, партийна или профсъюзна институция. В писателските среди беше известен навикът на един мастит писател, в средата на чието име се извисяваше гордо буквата „ц.“, да пада (в буквалния смисъл) в краката на военния министър с плачливата закана, че ще се самоубие, ако и тая година не му бъде дадена наградата на Военното министерство за разказ на военно-патриотична тематика… От време на време съм получавал от немайкъде по някое признанийце и аз, защото романите ми (особено филмираните „Бъди благословена“, „Не се сърди, Човече“ и „Бягай… Обичам те“) се преиздаваха многократно и в огромни (десетки хилядни) тиражи, споменатият филм за съдбата на самотните майки получи заради необичайния си сценарий де що имаше по света кинаджийски награди, за които аз научавах от вестник „Култура“ или от някой кинокритик, когото за разлика от мен пускаха да пътува на Запад…
По-късно получих като посланик най-високите държавни награди на Гърция, Ватикана и Малтийския орден, но те имаха в известна степен и протоколен характер. Радост ми донесе обявяването ми от столиците Атина и София за техен почетен гражданин, но не крия, че съм се радвал искрено и най-много на две награди – „Голямата литературна награда „Свети Климент Охридски“ на Софийския университет“ и сегашната, спомената от Вас, награда на Софийската община. Освен че съм „софийски“ писател – и по родословие, и по тематика, винаги съм участвал активно в културния живот на моя град, а като общински съветник преди години присъединих много енергично усилията си към тези на моите колеги в изграждането на столичната култура, бях от най-активните инициатори на общинската театрална реформа, по мои предложения много десетки от безименните улици в столицата получиха имена на видни наши писатели, учени, артисти, музиканти, художници, културни дейци, както и на популярни заглавия на класически литературни произведения. А на въпроса ви дали имам награда за която да мечтая – да, имам такава, но нея може да ми я даде само дедо Боже – поне още малко годинки здраве, ум и разум, за да напиша поне историческия роман, който замислям, от епохата на средновековна София.
Югозападният университет празнува 230 години от рождението на своя патрон, Неофит Рилски. Вие сте специалист по възрожденска литература, приносът на писателя, учителя, твореца Неофит Рилски е многостранен. За Вас кое е онова нещо, което неизбежно трябва да зачетем като негова заслуга за националната ни култура?
Заслугите на Неофит Рилски за националната ни култура са много, при това изключително големи, защото имат пионерски характер. Той създава първата системна „Българска граматика“ (1835), в чийто увод, наречен „Филологическое предуведомление“, защитава богатството и разнообразието на българския език, определен от него за най-стария славянски език и по паисиевски възкликва: „Докога сон глубокий!… Собудете се поне от тука натамо!“… През 1840 г. прави в Смирна първото (последвано от още няколко) издание на своя превод на Евангелието, през 1852 г. издава в Цариград „Христоматия славянскаго язика“ за нуждите на преподавателската си работа в богословската семинария на остров Халки, през 1879 г. излиза ценното му „Описание болгарскаго священнаго монастиря Рилскаго“, от което дядо Вазов заема и заглавието на безсмъртните си пътеписи „Великата Рилска пустиня“, цял живот събира материал за неиздадения изцяло свой „Словар за български език“, започнал да излиза през 1875 г. Освен книжовната, не по-малко важна е по принцип неговата практическа дейност на първия голям реформатор на българското учебно дело – както като учител в първото модерно българско училище в Габрово, така и с възгледите си за премахването на килийното училище (наречено от него „мучилище“), с убеждението, че първо трябва да се строят училища, а след това църкви и манастири, че преди псалтирите, Стария и Новия завет трябва да се издават учебници, че езикът трябва да се чисти от ненужните чужди, особено турски думи, че езикът ни трябва да запази членната си форма, за да съхрани уникалността си сред останалите славянски езици, и не се бои по този въпрос да влезе в категоричен спор с авторитетни просветни дейци, като Христаки Павлович и Константин Огнянович, дори и с влиятелния Юрий Венелин, които под влиянието на руската граматическа система настояват за премахването на тази форма. С една дума, както отдавна са казали и корифеите на нашата „възрожденистика“ – имаме всички основания да смятаме Неофит Рилски за баща на българската филология. А що се отнася до вашия университет, който носи неговото име, ще Ви кажа, че бях щастлив да участвам още при създаването му в изработването на статута и програмите му, както и на два пъти по няколко години да преподавам в него наред с работата ми в Софийския университет. Затова и сега ще участвам с радост във вашата конференция, посетена на делото на патрона ви Неофит Рилски, чието дело съм преподавал на моите студенти цял живот.
Последните Ви засега книги „Софийски истории“ и „Живот по неизбежност“ са автобиографични, но в тях има и много ирония и тъга. Може би защото сте преживели невероятни събития. Вие казвате, че постоянната сериозност е най-сигурен белег за посредственост – това е отпратка към думите на друг писател. Какво означава обаче да е свободен писателят днес? Или иначе казано – свободен ли е писателят когато и да е? Времето ли определя това?
Писателят трябва да е свободен винаги и при всички обстоятелства, друг е въпросът дали отредената му от съдбата политическа система позволява това. Помним отлично времето, когато вътрешно той можеше да е свободен колкото си иска, но външно му се налагаше да се съобразява със законите на една оспорима от всякаква хуманна гледна точка политическа система. Опитите да бъдат заобиколени тези закони завършваха винаги с фиаско, защото тя си бе изработила ефикасни защитни механизми, които прекършиха не една и две творчески, а и човешки, съдби, дори и отишлият си преди дни наш близък колега Светлозар Игов бе преминал през преизподнята на зловещата Държавна сигурност. Днес можеш да пишеш както си искаш (и можеш), стига да си в състояние (в най-честия случай) да си платиш издаването на книгата, което пък доведе до онова, което някога възрожденският литературен критик Нешо Бончев нарече „чернокнижно дяволско хороигрище“. Що се отнася до споменатите от Вас мои последни две книги, те са наистина почти изцяло биографични не само поради съдържанието си, но и заради обстоятелството, забелязано от познавачите на литературата много преди мен, че каквото и да пише авторът, в кожата на каквито и свои герои – „положителни“ или „отрицателни“ – да влиза, в края на краищата той винаги пише, в един или друг ракурс, за себе си. А иронията и самоиронията в тези две книги, както и във всички други мои, са израз както на моята вътрешна и външна нагласа, която общувалите и общуващите с мен познават много добре, така може би и на лукавото авторско желание разказът му да не бъде скучен. Начел съм се на мемоарни книги от мои познати, приятели и дори близки (в топографския, а не в менталния и манталитетния смисъл) университетски и въобще „житейски“ колеги, чиито свръхсериозни (наричам ги „скопени“) пози и напъни да оставят за поколенията великия си образ, неизбежно те карат да се усмихнеш снизходително-презрително и да ги забравиш.
Разговора води МАГДАЛЕНА КОСТОВА-ПАНАЙОТОВА
