Елвира Николова
„Проклета простота, и оу тая простота
и ние и челядта ни ще се оудавиме“ (10 октомври 1852 г.)
Българското възраждане е духовно и интелектуално движение, родено из хиляди видими и невидими нишки, върху чиято здравина националното се въз-ражда, преминавайки към свободата и независимостта, консолидирайки множеството национални особености, разкъсани и отдалечени едни от други, в едно извисено обуславяне на споделена идентичност и цели.
Една от най-ценните връзки, придали наситения, тържествен облик на тази епоха, е приятелството между Захарий Зограф и отец Неофит Рилски, неговия учител. Ние разполагаме с кореспонденцията на Захарий към Неофит, грижливо съхранена от учителя. Тя е компилирана и издадена в кинематографичната книга-диалог „Междуписания“ (доц. Мария Огойска, изд. „Петко Венедиков“, 2010 г. Фразите от писмата в настоящия текст са цитирани оттам).
Материалното наследство и на двамата възрожденци – преводите, граматиките, таблиците, от една страна, и иконите и стенописите, от друга – е достъпно и носи свой собствен характер, но шифърът към разбирането на душевните им положения, на обстоятелствата, утвърждаващи ги като личности от неповторимо значение за българската култура, са техните писани думи. Става въпрос за сложни и деликатни, макар и различни по характер, съмишлени индивидуалности, избрали да живеят според собствена и всеобхващаща философия, в която жаждата за знание и действие далеч надхвърля всяка ограниченост на епохата си.
Захарий Зограф събира в себе си по специален начин цялото многообразие и същност на Европейския ренесанс. В разбиранията му за живота и бъдещето се пресичат различни понятия, плод на деликатни въжделения и амбициозна собствена програма. Той е много родолюбив, но и изключително прогресивен – едновременно в канона и извън него. Изпълнен с разсъдъчност, но и с идеали, художникът въплъщава живата връзка между два свята – той е първият, който вместява светското и религиозното в едно неделимо цяло. Обладаващ здрав морален код, първомайсторът изографисва стените на манастирите, като по силата на огромната си вяра – както в Бог, така и в себе си – ги превръща в място за себеусещане, в пространство, в подножието на което човекът да мисли за своя Аз като активен, а не само съзерцателен агент. Тази взаимност на посоките – истината вече не се крие само отвън в Бога, но и се превръща в интроспективен, всекидневен акт на търсене и заклеймяване; това остро навлизане на реалното тук и сега в духовния първооблик на библейското, е съществен преход към модерното себеусещне на ego. И макар Захарий Христович да е известен като възхитителен художник, майсторското му дарование е само част от една космополитна и вихрена ерудиция. Тя изпълва редовете на писмата му до отец Неофит, написани с жив и емфатичен изказ и в множество категорични намерения.
Захарий Зограф е същинският Virtù – Ренесансовият човек, от чиито ръце и ум се разсяват семената на най-светъл и утвърден пантеон от достойнства и ценности: хуманизъм, индивидуализъм, секуларизъм (усещането за ролята на личността в света редом до религиозното, но нелишена от него), множественост, а също така съзнанието за гражданственост. Става въпрос за чувството за доброволен дълг към изграждането на едно прогресивно и непрекъснато образоващо се, динамично общество.
Ценните писма на иконописеца до Неофит имат поне три прочита: единият се отнася до личните взаимоотношения между двамата, вторият – до общата картина на съвремието им, а третият засяга ретроспективното опознаване на Захарий Зограф като човек със силно изразена индивидуалност, но и с възхитителна енергия за добротворство и просвещение. Последното е възможно особено спрямо огледалния образ на събеседника му и неговата стойност и важност.
Общуването между Захарий и Неофит излиза извън границите на формалното. Думите са наситени с интимност, любов и доверие, водещи началото си от огромното уважение, което ученикът има към нравствената аура на отеца-учител, учителя-приятел, съмишленика, онзи, за когото любородство е не само дума, но призвание и мисия. Неофит е толкова популярен сред българите, че де факто даскалува над целия народ с интегритета си. Начините, по които Захари се обръща към него („…и те имам по Бога втори“) и подписва писмата („От сердце любящий та и слушающи тя покорний ученик”), са пищни, оформени, отдаващи полагащата се чест на двата кореспондента. Хартията, на която са писали, е специална, а самият Захарий е имал и личен пръстен с печат и винаги го е използвал. Показателно за доверието между двамата е и употребата на тайнопис от две шифрови системи, измислен за целите на кореспонденцията им. Тази структурна подреденост и рамкираща прецизност изцяло резонират със съдържателната стойност на писмата.
Дълбокия смисъл на понятието „любородство“ Неофит предава и на Захарий, който сам, със свои средства и ориентири – много прагматични – започва борба за просветителство. Немирният му живот е посветен не само на странстване за зографисване, но и на равностойно по усилия предприемачество за печатане и разпространяване на книги и учебници.
Отец Неофит е бил уважаван като преводач, а също и като автор на помагала и граматики. Сега Захарий се превръща в своеобразен негов търговски агент, посвещавайки усилията си на реализацията на интелектуалния труд на своя наставник, като ходатайства за него пред богатия си покровител, след това като обмисля да влезе в съдружие с различни доверени лица, а накрая дори му предлага двамата да работят сами, за да не зависят от никого.
Най-голямата просветителска идея на Захарий и негова, уви, неосъществена мечта е желанието му да направи книжарница и печатница в собствената си къща в родния Самоков – къща, която ще издигне на най-видното място в града, от която да произлизат знанието и моженето, предназначени да се разпространяват из цялата българска земя. Важна част от писмата е заета от плановете за тази печатница – от местоположението ѝ до капитала за поддържането ѝ.
Преди идеята за печатницата, към 1835 г. у Захари се заражда желанието да се основе славянско училище („всенародно и двоесловно оучилище“) във Филибе – град вавилонски, изпълнен с опасно гърчеещи се, но и с всякакви други люде – и в продължение на много месеци настоява Неофит да бъде неговият стожер. Планът е то да се осъществи чрез покровителството на чорбаджиите, но решенията се взимат трудно и нееднолично, което води до провала му.
Захарий непрекъснато си разменя нови книги с Неофит и други съмишленици, които, когато не са негови собствени, разпространява за продажба – или чрез познати, а вероятно и лично, тъй като самият той често е пътувал поради работата и проектите си. Имало е непрестанен обмен на писано слово – печатно и ръкописно – и на парични средства, а така също и на идеи, копнежи и разочарования. И Захарий е „човек на науките“ – бил е много внимателен и методичен ученик на изкуството си. В едно от писмата моли Неофит да ходатайства за заминаването му в Петербургската академия (неосъществено). Той впрочем не се ограничава само с иконопис или стенописи – в архива му има акварели на животни, цветя и природа, разказва и за уроци, които е взимал от пътуващи френски художници, срещнати във Филибе. Отвореността към света и широките му възможности произхождат от ренесансовата му интуиция за живота.
Писмата са инструмент за реконструкция не само на биографичния път на Захарий, но и на личните му убеждения, а убежденията и вярата в каузата са материята, от която е изтъкано Българското възраждане: „…защо аз заздраво желаем за просвещнието на нашио бедний род болгарский“. Става дума за концентрация върху една наднационална кауза, за свръхцел, която да триумфира върху усилията на просветените. Като на кинолента се разгръща верижната приемственост между довереници, които да разпространяват и помагат в делото от различните посоки на страната или извън нея. Идеята им е била да спомоществувателстват младежи, които да се завърнат изучени от чужбина, за да преподават в България. Самият Захарий е помагал с пари на нуждаещи се ученици: „Обаче аз желаем и гори ми желанието за просвещението на нашите малолетни Болгарчета“. В една от инициативите, в които участва, е избран и за епитроп на училището в Самоков.
Безбрежен е характерът на темите, които се обсъждат в писмата. Те са светски, частни, морални и нравствени, духът им е висок, макар и понякога разбираемо всекидневен и забавно циничен, контекстът – също. Ръкописният разговор кристализира като проникновение и целенасочен способ да се въздигне баналното до просветно. Но най-ценното е, че думите, изписани от ръката на Захарий, изменят ракурса на тълкуванието на художествените му творби. Съществена е връзката писмено слово – стенописи, характерна изключително и само за Захарий Зограф, връзка, отличаваща го както от съвременниците му, така и от всички майстори зографи. Той е първият, който изобразява св. св. Кирил и Методий един до друг със свитъка с българската азбука. Пак той, в диалог с новоизлязлата книга „Царственик или История Болгарская“ на Христаки Павлович (първото печатно издание на „История славянобългарска“, 1844), изографисва български царе и светци от Средновековието (в Троянския и Преображенския манастир, 1847-1849 г.). Идеята за разпознаване на миналото, което да даде импулс за бързо усвояване на пропуснатите столетия, минава през личното убеждение на Захарий, че образованието, в чийто център стоят книгите, преводите и разпространението им, е най-правилната посока за обществото. И тъй като връзката му с интелектуалното е силна, то прозира и в цялата му зографска работа. Не е и плод на случайна прищявка на съдбата, че първият маслен, светски портрет в историята на българското изобразително изкуство е портретът на отец Неофит от Захарий Зограф, приключен през 1838 г. Разбира се, Неофит е изобразен с книги, мастилница и с глобуса, изработен от самия него.
Захарий Зограф е в центъра на романа „Колелото на живота“ от проф. Анна Топалджикова („Колибри“, 2021). Това е роман с не много голям обем, в който без излишен патос, без ненужни думи е казано всичко. Има я онази мъдрост на родното битие, която категорично отделя българския класически роман в своя собствена сфера, но същевременно то преминава към мъдростта на една обща човешка епоха, към нишка, характерна за западноевропейската литература. Стилистиката на книгата обхваща собствено и общо, епохи, локации и различни традиции, уловени в образа на Захарий не като българин или зограф, а като универсална личност. На българската модерна литература ѝ е нужно претворяване на биографичния исторически роман тъкмо в тази посока – да бъде писан фино и очистено, да служи за вдъхновител; роман от художествен тип, който обаче деликатно да препраща към действителното минало.
Нравственият облик на личността винаги е стоял в средината на живота – не само в нейния собствен, но и в този на обществото, независимо от хода на събитията, политическите режими или случайнитe пертурбации на историята. Захарий Зограф е кръстопът на стремежите – не само локални и български, но универсални, надхвърлящи единичното битие, обрамчващи социума като стандартизирано хуманистично явление. Стремежи, възсъздаващи самия идеал на човешкостта като културна идея, развивала се откакто хората съществуват, без оглед на физически граници и духовен произход. Стремежи към просвещаване, темелите на които са въздигнати върху здравата плът на философското, без да бъде тълкувано от самия него като такова, разбиране за напредъка, себеусъвършенстването, строителството на просветената нация, на едно качествено ново гражданство, което има задачата да бъде двигател на ново и успешно общество.
„Стига се препиняхме оу тая тъмнота!“, писмовно ще възкликне към отец Неофит уверената, вдъхновена, ренесансова ръка на „Захарий Зограф, българина, самоковлията“ в едно от своите писма от 14 януари 1837 г.
