Антония Апостолова
Шърли Джаксън (1916-1965) е американска писателка, известна с творби, които често биват определяни като близки до хоръра и мистерията. Автор е на шест романа, два мемоара и над двеста разказа, като у нас на български до момента е излизал единствено бестселърът „Свърталище на духове“ (Изток-Запад), който има и няколко киноадаптации. Джаксън печели огромна популярност именно с разказа си „Лотарията“ (1948), дал заглавието на този единствен сборен неин том, който сега ще излезе с логото на издателство „Кръг“. В него са събрани още 24 истории, писани през различни години, които са свързани много повече с реализма (може би дори мръсния реализъм) и в които макабрените или фантастични нотки са изключително дискретни, сведени до минимум.
Макар и не всички разкази да са съвършено точни изстрели, ако можем да се изразим така, поовечето разкриват майсторството на Джаксън да внушава дълбокия мрак, перфидната жестокост и нелечимата самота, които владеят човешкото сърце и взаимоотношения. Докато уж разказва за най-баналното, битовото и ежедневното, тя ни дава възможност да надникнем в латентните заплахи на живота както в лъскавия мегаполис, така и в слънчевата провинция. Да съзрем фаталната си човешка слабост зад привидните защити, които непрекъснато търсим и издигаме. Да се уверим, че и най-невинните представители на обществото – децата, са всъщност изпълнени с първичното зло, с почти демоничния копнеж на човека по непрогледния Тартар.
В мнозинството от разказите присъства (по-скоро полуприсъства или само бива споменаван, без да се появява) един и същ второстепенен герой – господин Харис, с много леки вариации на първото му име и куп различни роли, в които влиза в рамките на всеки живот от всяка една история. Той е и демоничният любим от едноименния разказ, и писател, и нелеп колега, и странен съсед сноб, и ангел пазител, и героят от поемата, който отнася любовта си в ада. Неслучайно в оригиналното издание на сборника подзаглавието е „Приключенията на Джеймс Харис“, макар „приключения“ да е подвеждаща дума.
Не само неговото име се появява отново и отново между страниците – Шърли Джаксън жонглира с ред други имена, които изникват в различни топоси и роли, създавайки по този начин клаустрофобичното усещане, че светът е изброим, че се състои от определени хора, от техните вариации, мутации, Doppelgangers. Хората не са това, което са, е може би най-лесната и бърза формулировка на посланието, което Джаксън иска да ни отправи. Нещо повече. Като израз на потребността да избягат от себе си и живота си, или пък на несъзнателното желание за човешко свързване в повсеместното отчуждение, на тези страници те често се представят за някого другиго (както например в „Както го правеше майка“ или в „Мъжете, с тия техни големи обувки“), изземват идентичността или пък пространството му. Защото дори когато имената и домовете на въпросните герои си приличат, те не са същите („Не може хората да се чувстват у дома си, ако стаите са мебелирани съвсем еднакво“). Понякога, като например в „Куклата“, алтер егото може дори да е неодушевен предмет. Други, като в „Зъбът“, се отстраняват напълно от личността си, което е равносилно на смърт.
Домът – в града, или провинцията – е централен топос почти във всеки разказ. Излизането, престоят в него, подредбата му, желанието да бъде ремонтиран, опитите да бъде облагороден, завръщането в него – всичко се върти около къщата или апартамента, на които Джаксън отдава огромно внимание в описанията си. Споменатите дейности заемат огромна част и от мислите на героите, които се идентифицират (или пък не) с дома си, отъждествяват се с това пространство, което винаги се оказва капан, клопка – и когато е неуютно и неприветливо, миниатюрно и неудобно, но също така и когато е красиво, просторно и изглежда почти като сбъдната мечта.
Джаксън работи силно с повтарящите се мотиви и символи, които просто няма как да бъдат пропуснати от читателя. Те пронизват бита и/или мечтите на почти всичките ѝ герои, като се превръщат в някакъв универсален консенсус, обединяващ напълно различни по произход, социален статус, местоживеене герои. Такива например са цветовете и вещите. Яркожълтите с кафяви нишки пердета, кувертюри, килими, костюми; оранжевите чинии; светлозелените стени и купи – всички те се появяват отново и отново като част от несъзнателната нужда или съзнателната представа на героите и героините ѝ за изход от смазващата монотонност, неугледност, задушливост, безизходност на настоящото им битие. И в същото време, парадоксално, те са защита, скриване от света навън. Прозорците са навсякъде – те са първото място, до което героят отива, към което току се доближава, за да отправи поглед навън. Метафората им не би могла да бъде по-ясна. Такива са и ежедневните ритуали, които героите вярно поддържат, вероятно по този начин крепейки света, удържайки ентропията: оправянето на леглото, приготвянето на закуската или вечерята, проверяването на времето, поздравите.
Шърли Джаксън е родена в Сан Франциско, но когато създава семейство, се мести в Ню Йорк, където пише за „Ню Йоркър“, а по-късно – в провинцията, в щата Върмонт. Тези места присъстват силно в историите ѝ. Като че ли два са възможните пейзажа, които се разкриват от споменатите по-горе прозорци. Единият е големият, анонимен мегаполис, най-вече Ню Йорк, а другият – малките анонимни градчета и селца в провинцията. Джаксън обаче не прави предвидимото – не противопоставя първото на второто, изпадайки в сантименталности. Тя прави нещо далеч по-перфидно. От една страна, създава положителна представа и за двете места: големият град е лъскав, вълнуващ, мечтан, пълен с възможности, а провинцията, от своя страна, е място на спокойствие, сплотена общност, мили съседи, големи къщи и хубави градини. И двете места сякаш предлагат различен вид свобода. Което и от тях да изберем обаче, ще направим фатална грешка – ще попаднем на злия им двойник. Защото в крайна сметка почти никой от героите на Джаксън, които се местят ту в едната, ту в другата посока, не се оказва на мястото си, не плува в свои води, не говори езика на онези и онова, което го заобикаля, което сега, подобно на вирус в гостоприемник, се е превърнало в техен живот.
Градът (както в „Стълб от сол“, „Елизабет“, „Дороти, баба ми и моряците“ или „Зъбът“), от една страна, се оказва кошмарно и чуждо място, което разрухата разяжда под лъстивото лустро. То е пълно с непосилен хаос, бързи обороти, празни отношения, изтощение и самота и в крайна сметка представлява гробище за (американски) мечти, способно да отнеме дори живота ти. Но бягство е невъзможно. Защото при Джаксън въобразяваната като убежище от всичко това провинция (както в „Лотарията“, „Цветната градина“, „Прислужницата“, „Ренегатът“) се оказва не по-малко зловещо място: на стари жестоки порядки, на обсесивно контролиращи съседи, на обезсилващи предразсъдъци, на безизходни колективни наказания – една градина, която определено не е райската.
В „Елизабет“ например авторката предлага и тъжен, и комичен, и много ироничен поглед към бизнеса на литературните агенции в големия град, към голите претенции на агентите, които едва връзват двата края, но мечтаят да представляват многотиражни автори. Талашитената преграда в миниатюрния офис, който могат да си позволят двамата герои, за да обособят илюзията за отделни просторни кабинети и успешен бизнес, е прикритие колкото на тази претенция, толкова и на несъстоятелните им и в крайна сметка провалени и професионално, и в личен план животи. В „Ренегатът“ обаче преместилата се със семейството си в провинцията госпожа Уолпол трябва да направи „нещо“ за милото си куче, което – както се оказва – е сдавило и убило две кокошки на съселянка. Опитите ѝ да постигне прошка, разбиране или емпатия не успяват. Всяко едно от предложенията на съседите ѝ да се справи с проблема е базирано на жестокост – гола, жизнерадостна, практична до смърт. Когато вижда реакцията и на собствените си деца, героинята осъзнава, че спасението е невъзможно и че истинското, хванато в жестокия капан куче е самата тя.
Не, Джаксън не оставя изход за никого. Тя не пожалва дори децата, не прибягва до тяхната наивност и чистота като спасение, включително като литературен материал. Няма как да не си припомним злокобното преображение в „Повелителят на мухите“. В децата (както в „Чарлс“, „Вещицата“, „Следобед в лен“, „Лотарията“) дреме древно, необяснимо, несъзнателно природно зло, радост от жестокостта, възбуда от разрушението и уязвяването. „Следобед в лен“ пък е чудесна драматизация на тънкото психологическо насилие, на което самите възрастни могат да подложат едно дете (в случая, като го карат да рецитира или свири на пианото пред гости). Насилие, което запложда собственото им желание да унижават и да се присмиват, за да спасят себе си от хищните очи на големите.
В „Стълб от сол“ героинята от провинциален Ню Хемпшир осъзнава, че въодушевлението, което я е довело на така мечтаната почивка в Ню Йорк, се разпада като самия град. А играчките, които е искала да купи, за да зарадва децата си, тук са „отвратителни малки пародии на живота на възрастните“. Децата са обречени да ги последват. Радвайки се на „миниатюрната механична цивилизация“ на играчките имитации, те биват подготвяни „да поемат контрола над големите безполезни играчки, с които живеят родителите им“. И макар ядката на целия този мрак да е вече посята, все пак поне при децата все още е възможно съчетанието с чистотата. Доколкото не притежават лицемерие, притворство, примесени с друго чувства, единствено те например (като в „След вас, драги ми Алфонс“ или „Цветната градина“) са неспособни на перфидния расизъм, който Джаксън много фино и умно разобличава – даже у тези свои протагонисти, които демонстрират уж тъкмо своята либералност в годините, в които тя е писала тези истории.
И човешката неадекватност, и невъзможността за истинско общуване и свързване, и двусмислието на задните планове се разкриват до голяма степен чрез диалозите, които при Джаксън заемат огромна част от наратива. До степен, в която – според мен съвсем умишлено – те са способни да изтощят, да обезсилят с повторимостта си, с празния си small talk (лежерен неформален разговор на повърхностни теми). Често онова, което се казва, е съвсем друго, докато друг път то е буквално като записки по нечия анамнеза.
Но нека отделим няколко заслужени думи и на самата „Лотария“ – разказа, който прави Шърли Джаксън толкова популярна и който представя по толкова ефектен начин умението ѝ да задържа ужаса и съспенса; да кара подозрението бавно и дълго да ни прониква; да позволява осъзнаването на страшната истина да се настанява в нас, без да намира никакъв изход. Сюжетът: в едно село се провежда ежегодна лотария, в която трябва да участват всички негови жители. Картината е почти идилична, приповдигната, а случващото се – просто интервал, макар и ритуален, между сутрешните и следобедните задачи на селяните. Докато коварно не започнем да осъзнаваме, че залогът, или наградата, в тази история е нещо съвсем различно от онова, което сме програмирани да очакваме.
Този семпъл, вече превърнал се в класика разказ е блестящ пример за „баналността на злото“. За начина, по който насилието може да се институционализира и дори приветства в обществени ритуали. За силата, с която то упоява своите извършители, но най-вече своите жертви (а понякога те са едни и същи) – до степен да не могат да се откажат от него, да се усъмнят в необходимостта му, да намерят сили да го отменят, дори и да имат цялата възможност за това. Джаксън играе брилянтно с пушката, която гръмва в последното действие. Тя ни кара да се върнем назад в ретроспекция и да провидим отново зад всички досегашни реплики и жестове, осветени изведнъж в напълно друга светлина. Тя проследява преддверието към злото, оставяйки ни само финален ред за него (защото останалото можем да си представим). А ла Маргарет Атууд.
В заключение можем да кажем, че американската разказвачка Шърли Джаксън е проникновен наблюдател на домашната баналност и дребнотемие, зад които с изящна жестокост ни разкрива дълбоките, страшни за гледане пластове на твърде човешкото. Тя само открехва онова жълто перде към ужаса на съществуването и общуването, но то е достатъчно, за да видим там клокочещата сплав от слабости, глад, щения, свирепост, безучастие, отчуждение, беззащитност, нелепост, самота. И още и още, и още. Не, въпреки цветовете, въпреки цветята, градините и пространството в десетки домове, тази книга не е уютна, не е гостоприемна, не е „докосваща“ и ласкава. И тъкмо затова е хубава.
Шърли Джаксън, „Лотарията“, превод от английски Светлана Комогорова – Комата, под печат в изд. „Кръг“?
