Докато в първата ти стихосбирка „inclavo“ (Scribens, 2018) фразите все още запазват своята цялост и проследимост, то в „Тилда“ (Scribens, 2023) изречението, синтаксисът като че ли напълно се разпадат, думите прииждат и рапират в някакъв неистов ритъм, понякога почти без нищо, което да озапти транса им, налудничавостта им. Движение от какво към какво е това?
Харесва ми да си мисля, че в „Тилда“ най-после открих гласа си. Това обаче може да е някакъв капан на егото, който да ме кара да си мисля, че гласът е все по-мой, а той да е все по-чужд, все по-колективен и несъзнаван. Това е разпадане на носталгии (по “inclavo“) или на безкрайности (по последното стихотворение от „Портокал“ на Нинко Кирилов, към която имах удоволствието да се включа редакторски. Обаче последното е невключено в книгата).
Много от стиховете ти са списъчни, като императивни напомняния, като поставяне на задачи пред себе си. Има ли „задача“ твоето писане, цел спрямо самата теб?
Спрямо мен най-често има за задача да ме лекува и да не ми позволява да забравя. А понякога обратното – да ми позволи да забравя. Да оформя нещо с думи и да го пусна по пътя му. Помага ми да се справя със страха, че времето се изплъзва между пръстите, освобождава ме, пази ме.
В стихотворението „изнасяне“ от предишната ти книга вратата се оказваше с топка, невъзможна за отваряне от външната страна на напускането. В „Тилда“ започваш със стих, в който оставаш, за да затвориш вратата и „от външната и от вътрешната страна“. Търсена ли е мислена връзка? Възможно ли е изобщо човек да се изнесе, да си тръгне – и от какво?
Тази връзка изобщо не беше мислена, откри я отново Нинко Кирилов (редактор на „inclavo“ и скъп приятел), когато писа един свой текст върху „Тилда“. Според мен изнасянето и тръгването са напълно възможни, по-скоро е въпрос да проследим кога е най-добрият момент да се случат. Дали той предстои, или пък има вероятност вече да е отминал. Да сме си тръгнали случайно, без да сме забелязали.
Онова „ще започна да се разслоявам“ и „това тяло ми е тясно / искам да изляза да отида / някъде другаде“ от „inclavo“ тук сякаш върви към завършване. В „Тилда“ думата „тяло“ е като че ли най-споменаваната… Има непрекъснато движение към отстраняване, изхлузване, излизане от него и от самата себе си – ако то е това, което те съдържа…
В реалността на моменти ми е изключително странно, че съм в тялото си. Сигурна съм, че хората не сме само тях, но в това конкретно измерение на живота сме принудени да сме поставени точно в тези тела. И поне можем да играем според правилата им, но и да спазваме ограниченията им.
Рядко текстовете ми се захващат здраво за реалността, но за един конкретен от „inclavo” ползвах за допирателна един свой сън. В него сънувах, че отварям вратата на една пералня и отвътре изваждам собствения си труп. Беше по-мъничък, по-беззащитен… безжизнен. И тогава се замислих: кое е това „аз“, което разказва в момента? Сънят беше доста ярък и със сигурност имаше някой, който вижда и усеща всичко това. Бях си „аз“, но изобщо не бях свързана с тялото си. Не съм имала други такива извънтелесни преживявания и затова си спомням ярко този сън.
Преброяване и инвентаризиране на загуби ли е поезията?
Не мисля така. Поезията е необходима крива, опорна точка, оттласкване. Но и седимент, избистряне. Разискване на болящото, но болящото не е задължително загуба или нещо негативно. Може да е нещо много хубаво. Може да е симптом, че все още си напълно жив.
„щом губя възторга е време да тръгвам“, пишеш. В това ли се състои загубата на битката с времето, остаряването ни?
Това е една препратка към „Да не оставам, никъде да не оставам по-дълго от възторга си“ на Илко Димитров. Но като контрапункт ми се иска да загатна и „Красотата винаги е тук, единствено очите закъсняват“ на Едвин Сугарев. Не мисля, че остарявайки, губим битката с времето, не мисля, че е битка, мисля я повече като игра, но по-скоро то я води с нас, не ние с него. Времето е най-големият подарък, но времето не е и линейно, затова и ни е трудно от рационална позиция да пресметнем колко точно ни е дало.
Вярваш ли все още, че „ако изречеш нещо / става истинско“?
Истинско е и много преди това. Докато не го изречеш, си мислиш, че си в безопасност от себе си. Реално не си и както би казал Жлъч – никой не е в безопасност от себе си.
По какъв начин би могла да се осмисли „топката в стомаха“?
Тя е като едно кълбо прежда, с което си играе котка. Колкото повече си играе, толкова повече се заплита и разплита. Стои насред разплелото се кълбо и гони опашката си. Ако успокоим котката, имаме шанс да хванем края на нишката и да навием кълбото отново. Въпросът не е как да успокоим котката, а какво е котката за нас.
Какво всъщност представлява за теб „свикването“ (с болката, с неизбежността, с…)?
Свикването като понятие уж носи негативна конотация, но всъщност е качване на ново ниво. По Чеслав Милош: „Това, което ме погубваше, не ме погубва вече“. И е красиво, и отваря полета, и е ново. Болката намалява и предоставя пространство за още много нюанси.
А кое от онова, което ни предоставя светът, е най-насъщно за „измисляне“?
Това, на което можем да сме дом или поне начален тласък. Хлъзгаво е да кажа, че е това, което ни лекува или това, което може да оправдае собствените ни потребности – това не е.
Защо според теб носталгията е преди всичко към декора, към обстоятелствата, към мизансцена, а не към хората?
Декорът е по-постоянен, по-малко мобилен, по-малко може да ни изненада. В него носталгията ни има къде да свие гнездо и да е сигурна, че то ще остане непокътнато до следващото ѝ завръщане от юг. Аз се чувствам силно свързана с много физически места и смятам, че имам много спомени с тях, които реално се оказват не толкова много. Един от най-близките ми хора се отнася с насмешка към тази моя особеност – сантиментално да въздъхвам: „Толкова много спомени!“, когато съм била някъде за една вечер, две, пренебрежимо малко време.
Изчезва ли незапомненото? А онова, което (ни) липсва?
Страх ме е, че незапомненото изчезва, да. И освен че незапомненото изчезва, това, което сме запомнили, също ще изчезне – но с нас накрая. А онова, което ни липсва, също изчезва, но по друг начин – като никога да не е съществувало.
Каква е природата на „другото“, за което настояваш и искаш в един от стиховете си – съдено ли е изобщо да го придобиваме?
„Другото“ пак си е „същото“, но със засилени с един оборот повече възприятия, отворени на сантиметър повече „двери“. Другото е това, което стои под реалното, което виждаме около себе си. Горното понякога придобива леко сивкав оттенък, а под него е цветното и пулсиращото, свързано в перфектен дизайн. Никога не можем да го придобием за постоянно, но можем да се надяваме да го наблюдаваме по-често.
Когато пишеш, че „сега съм аз но можеше и друг да бъде“, това означава ли, че няма значение кого си в поезията, че твоето Аз там е флуидно, заменимо, фиктивно?
Ще си послужа с цитат от една по-сурова версия на „Тилда“, преди намесата на финото перо на редактора ѝ Стефан Иванов. Във финалната версия в един от текстовете се среща: „аз – пълна, слаба, слята / аз – остра, тиха, свята“. Първоначалният беше „аз – пълна, слаба, ВСЯКА / аз – остра, тиха, свята“.
Но би ли се отказала напълно от очертанията си, както се питаш в един стих? Ако трябва да запазиш три неща в тях, кои биха били?
Едновременно ми е мечта и едновременно никога не бих. Бих запазила само неща, достатъчно флуидни, за да не ограничават – като водата, която може да е буйна, пенеща се, бяла или тъмна, непрогледна или прозрачна, или огледална и заслепяваща. Иска ми се да не казвам „музиката“, защото е много клиширан отговор, но „Тилда“ е силно музикална книга и ще ѝ изменя, ако кажа нещо различно. И третото се надявам да е въздухът, който все още не знам дали ми е станал очертание, но се надявам да е така.
И в двете ти стихосбирки се появяват обещаните на героинята 88 години, които да живее – явната вечност, безкрайността. В новата обаче казваш, че „май по-трудно ще изкараш тези 88 години които си представяше“. Защо?
Това е един от най-ранните текстове в „Тилда“, написан още докато „inclavo“ тепърва излизаше от печат. Дано да е било само младежко заричане.
Разговора води АНТОНИЯ АПОСТОЛОВА
