Бина Калс
Морски спомен
Морето иде насън.
Нощта отваря калъфа си
и звездни цигулки протягат струни.
Къде отиват сънищата,
откъде праща своите послания споменът?
Белеят с отминали гласове,
слънчевите им ветрове оставят печат в скалите.
Висока вълна се разбива в тях
и донася ехото.
Донася вятърът дъждовните флотилии
и разлайва кучетата.
Църквата на рибарите
стои на пост, стегната в кръста си.
Има толкова неща,
пред които да застанем прави
в тъмната гора на неподвижността.
Пред тялото на морето –
една енигма с любовно посвещение.
Горе, в небосвода
светли капки над фара.
Сред летните гори
ме прегръщаш като дървесен кръг,
показваш ми как градините на юга
си проправят път,
а плащаницата на слънцето се спуска
и осветява едни уморени гребла
как потъват сред пясъка.
На опашката на историята
Бяхме там и всичко изглеждаше наред.
Чисти улици, хора, показващи усмивките си,
градове потънали в рози.
Сега, в сляпото петно на лудостта изчезва всичко това.
Не се веят бели знамена,
в цветните лехи покълват куршуми.
Новините не задълбават в детайли.
Една война, друга война и рекламите нямат край.
Кланяме се пред екраните, докато този свят се руши
и скоро ще има нужда от командно дишане,
сякаш е балерина, танцуваща в тъмен салон,
а палците ѝ кървят.
Трудно ни удържа тази малка песъчинка
на която сме стъпили,
а чувството ни за справедливост
е онеправдано.
Правим спасителни лодки от хартия,
но съкрушени, виждаме как камъните летят.
Спомня ли си някой какво стана с Каин,
къде изчезна брат му,
защо още слагаме брони, но челата ни се пропукват
и се губим в мъглата.
Солени небеса
Лятото свърши.
Сбогувах се с него и с морето.
Харесваше ми как вечер тялото му
се разливаше като непознат метал,
докато брояхме бялата светлина на мачтите.
Имаше дни,
в които идваха риби
и плуваха около глезените ми.
Чудех се какво става
и гледах под водата солените небеса.
Но огънят дойде
и земята се раздели.
Показа обгорелия си череп.
Плачех с хората
изгубили всичко.
В Еврос, Родос, Евия
гигантска хидра извиваше главите си
и с отровен дъх
заразяваше всичко.
Хората имаха едно желание
и се чудеха защо Бог се бави.
Морето и сълзите
извираха от един и същ корен.
Димът стигаше нависоко
и закриваше слънцето,
вместо роса падаше пепел.
Появиха се и заподозрени,
хора като разбити ключалки
с ръждясали ключове,
които трудно се превъртат
в правилната посока.
Нощите бяха тежки, задушни
и тогава тръгвах да опознавам света.
Разгъвах картата на Балканите
и виждах колко сме си близки –
общи стени и улици,
еднакви думи през огражденията.
Страх ме беше да погледна към планината,
защото знаех, че дими.
Пострадалите като островитяни
загубили лодките си,
нямаха и дървета за салове.
Есенните дъждове ще преобразят всичко,
но кой ще забрави духа на това лято?
Сега чета,
че Ел Ниньо се завръща
и зимата ще е мразовита и суха.
Моите три риби ще плуват в плитчините
и ще търкалят по дъното спомена си с мен.
Забравих там една шишарка от пиния.
След години ще се върна за сянката.
Гърция, лято 2023
Вечерни часове
Морето никога не може да бъде баналност,
тюркоазът му – демоде.
Не е чудно,
че в мразовитите мартенски дни
си мечтаем за лято.
Обикваш хората, цвета на очите им,
дори земята под краката им.
Нищо не може да прибавиш
към светлината в спомена,
дори кладенецът не остарява тук,
в градината.
Стоим под клена.
Малки бели цветчета
на пролетните часове.
До кипарисът, който не се разделя
никога със сянката си,
кимаме с глави.
Студеният фронт оставя
едни тъмни клавиши в пръстта.
Казваш ми, че ще засадим ягоди
под белодробната зрялост на липите,
ароматна хладна струя
ще диша в лицата им.
Непознат надпис върху релефа на мравуняка
е безмълвен като чернозема.
Наблизо реката става все по-плаха
и нещо обгръща вечерните часове.
Тръстиката жадно пие вода
и в този момент се оттегляме,
за да заобиколим неизвестното.
Остров
С утрото – остров.
Озовали сме се в картичка,
обеща да я пообиколим.
Взех очилата за плуване,
шнорхела,
знамето на август,
никакви излишни подробности.
Цял ден влизахме и излизахме от синьото.
Все си мислех за милувките на живота.
За моята малка улица,
с нежните бугенвилии,
слизаща към морето
която после щях да нарисувам…
Навръщане ме питаш какво нося?
Камъче, камък – цяла дузина,
един уморен ангел, свит като цикада,
оплетена в мислите ми.
За плясъка на вълните,
затворен в раковина мечтаех,
докато прегръщах един залив,
потънал в плажната ми чанта.
С надпис на латински
Обръщам поглед назад
и виждам стълбове от прах в далечината.
Любимо човечество,
още поглъщаш тонове
отпадъци,
слизаш в ада,
и само с въображение
мислиш, че може да се достигне
кристалния въздух.
Имитираш природата,
въобразяваш си, че е в твоя власт,
но потръпваш в конвулсии,
когато кладенците пресъхват
или войните не спират.
Един ден в твоите терми
Античността се събуди
и поиска да се окъпе.
Един ден в твоите терми Античността
показа навици в историите,
дори в истериите
с многооки великани, победени и заспали
от флейтите на дребни горски злодеи.
Любимо човечество,
не е нужно да четем митовете си,
а да си спомним за Лот в Содом,
за Анибал пред вратите на Рим,
за да видим стръмнините,
по които ти само се възпламеняваше,
където всеки твой подпис
от страх или бездействие
затваря контурите на страст,
лишена от смисъл,
но живяла дълго като неизтребимо чудовище.
