Лейзор Чарноброда
Журналист, репортер на „Мали Пшегльонд“, издание за деца и юноши, основано от Януш Корчак. Крие се от арийска страна, обстоятелствата около смъртта му са неясни.
Дневникът му е написан в две ученически тетрадки отпреди войната – едната карирана, другата на редове – общо 41 изписани страници. Текстът на полски език е изписан с молив, с изискан, сигурен и четлив почерк. На корицата на тетрадката на редове с друг почерк е написано: „г-н Чарноброда“. Документът е запазен в много добро състояние.
Знам, че това, което пиша, ще бъде далеч от пълната картина на зверствата, невиждани в човешката история. Дори приблизително не може да се предадат страданието и мъките на народа, разпънат на кръст и окъпан в кръвта на стотиците хиляди убити. Трудно ми е да си събера спомените! Вече шеста седмица трае отвратителната кървава баня. Днес е 28 август. Започна се на 22 юли. Защо не плачем? Защо не раздираме дрехите си? Всеки момент ни очаква същата ужасна съдба, която срещнаха нашите семейства, майки, бащи, сестри, братя, убити и измъчени в газовите камери. Не можем да плачем, няма да успеем да изстискаме от очите си нито една сълза!
Да плаче може човек!
Плаче се пред някого.
Ние престанахме да бъдем хора!
Болка сме, мъка, кървава сянка на убитите, близки и приятели.
Ако можех, щях да си отворя вените, да си натопя перото в собствената кръв и да пиша тези думи, понеже с кръв са пропити страниците на историята ни, история на погроми и кланета.
Но тук край, тук точка. Може би от гледна точка на вековете за историята не е важно дали в Европа ще има евреи или не. Но цивилизацията на десетки векове сама си издаде присъдата, всички идеали, фрази, в чието име се е борило и умирало човечеството, изчезват и се смаляват пред нашите нереални страдания.
Не знаем какво е справедливост.
Не знаем какво е истина.
Не знаем какво е милост.
Проклетият враг е изтръгнал от гърдите ни всякакви чувства.
Полудели от болка наблюдавахме как отнемат семействата ни. Протягаха ръце към нас, молеха и проклинаха, молиха се за смърт при нас, да загинем заедно, домът ни да се превърне в общ гроб. Разделиха ни.
Палачите ни отредиха още няколко дни живот, още няколко дни предсмъртни мъки на цената на робска, проклета работа.
Пиша във фабриката, скътан в някой ъгъл, на единственото място, където едва ли не още ни е позволено да останем, където мъчителите искат преди „пълното унищожение“ да изстискат от нас и малкото сила, която още е останала, от нас – хората, които вече са умрели. Кървава, отвратителна шега на изтънчени инквизитори.
Не толкова отдавна още криех в себе си тази трошичка вяра в по-добрата част от човечеството. Не толкова отдавна още носех в сърцето си образа на едно по-добро утре.
Опитвах [се] и себе си да утеша, и другите.
Опитвах [се] да си внуша с думи лъжата и фалша. Понеже фалш и лъжа е всичко, което не е мъка и страдание.
Понеже фалш и лъжа е всичко това, което не е подлост и опозоряване на по-силния, ненаситността на този, който лочи кръвта на жертвите си. Понеже фалш и лъжа е всичко, за което сме се молили, което сме жадували, в което сме вярвали, нашите заблуждения и сънища.
Не вярвам в бога, а ако те има, боже, бъди проклет! Ако те има – бъди ни бог на отмъщението.
Понеже нищо не ни остана освен усещането за мъст.
Мисълта ни, сънят, храната, единственото желание и цел – отмъщението.
Можем ли да обичаме – когато над нас се навеждат лицата на най-близките ни в последните мигове преди смъртта, в последните мигове преди изпълнението на присъдата?
Татко, усещаш ли върху себе си изстиващите ръце на детето си, виждаш ли последния блясък на очите му?
Майко, чуваш последната дума, последния стон на утехата Ти, на надеждата Ти, на тялото Ти, на единствената Ти мисъл и грижа, на съня Ти за Безсмъртие, на единствената ти, истинска, искрена Любов – виждаш, когато То, самотно, отделено от гръдта ти, се превива в гърчове от ужасяваща смърт и заедно с последния дъх живот отлита от задушаващите се гърди последната дума на Твоя младенец, последната дума, с която Той се сбогува с този кошмарен свят, и същевременно първата, с която го поздравява: „Мамо!“.
Сирако, ако оцелееш случайно, изтръгни се хитро от ноктите на палача – разпори гърдите си, изтръгни сърцето си, потопи го в кръвта на родителите си. Научи се на ненавист.
Понеже да ненавиждаш света, който е донесъл такова падение, опозорил е човека, осквернил е светостта, посякъл е и накълцал жени и деца, накарал е майките и бащите да гледат участта на децата си и е убивал пред децата майките и бащите им. Такъв свят да ненавиждаш – трябва да бъде Твоята религия, Твоята истина, самата Ти същност.
Не знам дали ще оцелея.
Най-вероятно това вече е глас от отвъдното.
Погромът продължава. Инквизицията последователно се стреми да унищожи и тези, които са успели да оцелеят, още повече ни притиска в няколко склада и фабрики, за да може с едно падане на гилотината – да се справи с нас.
Има и такива между нас, които вярват. Вярват в чудото.
Молят се за чудо, най-вече за избавление.
Но домовете ни така или иначе са опустошени.
Семействата ни – разбити.
Гърдите ни – задушени от болка и отчаяние.
Сърцата ни престанаха да бият; мозъците ни – да мислят!
Ние сме огромен камък, вкаменено страдание и мъка [!]
С усилие пиша.
Ще успея ли спокойно да обхвана дори фрагментарно всичко, което преживях и преживявам тези дни?
Не, със сигурност не, това прекрачва всички човешки сили и човешкия разсъдък.
А дали тези думи ще стигнат до теб, верни Приятелю, който още си останал жив, дали ще ги покажеш на дневна светлина? Понеже за тебе пиша.
Не знам съществуваш ли изобщо, Приятелю.
Както и във всичко друго, и в Теб се усъмних.
Защо сега – когато толкова викаме към Тебе – не даваш и знак за себе си?
Наистина ли – няма да се върнеш?
Наистина ли – и Ти си ни предал?
Трябва ли да се осланяме на собствените си сили, които нямаме?
Може би се криеш от ду̀шещия враг, за да го сграбчиш в подходящ момент?
Може би ни слушаш, а на нас, пребитите от мъка, само ни се струва, че сме Те загубили?
Бдиш ли?
И Ти, наш сънароднико – бедни световни Скитнико – незнайни войнико по далечните фронтове на човешката нищета и неправда, вечни революционере, боецо.
Помни!
Превод от полски: ИВАН П. ПЕТРОВ
Преводът е направен по: Archiwum Ringelbluma. Antologia. Opracowanie M. Janczewska, J. Leociak. Wrocław: Zakład Narodowy im. Ossolińskich, 2019.
