Разговор на Тодор П. Тодоров с Тодора Радева
Тодор П. Тодоров: Твоята книга „Едно възможно начало“ спечели престижната награда „Йордан Радичков“ за най-добра нова книга с разкази. Честито! Разказите в книгата, струва ми се, макар и разнопосочни като сюжет и тематика, експлицират и преповтарят важна черта на човешката ситуация – нееднозначността на нашия опит за света и преди всичко за себе си. Възможна е любов и заедно с нея, вътре в нея – пустота. Има множество форми на близост, заедност, принадлежност, отсъствие и те заедно изтъкават сложната фигура на човешкото съсъществуване. Ние не сме само това или онова, а много неща заедно, едновременно. В това е сложността на нашия човешки опит, в многоизмерността и нееднозначността на всичко, което сме. И все пак с „едно възможно начало“ започва всяка история, всяко тръгване и разбира се, всеки разказ. Кое е онова начало, което те вълнува като автор? Има ли начало, което сме забравили, или пък е станало невъзможно?
Тодора Радева: Благодаря, за мен тази награда е голямо признание, радост, а и отговорност. Благодаря и за този разговор. Вълнува ме онзи момент, който може да преобърне всичко, да предизвика промяна. Ситуацията, след която вече не си същият, и пренарежда цялата картина. Провокира те да се върнеш назад, да откриеш връзка между фактите, която ти е убягвала, да сглобиш себе си, твоя възможен образ и история, довели те до ситуацията. И да се изправиш пред ветрилото от възможности, което се отваря пред теб.
Началото, отправната точка може да бъде всичко – грандиозно събитие или съвсем дребен жест, дори само дума. Героите ми са различни – голяма част осъзнават тази сложност на човешкия опит, за която говориш, самоанализират се или дори направо играят със себе си и множеството си лица. Прекрачването им отвъд този момент, тази граница, понякога е разрушително, друг път е временно бягство или дори само въображаемо оттласкване, често оставям и читателят сам да избере, да реши за себе си съдбата му. Но имам и герои, които са застинали, не могат да се освободят, да помръднат, остават в капана на обстоятелствата, описвам ги отвън и наблюдавам тяхната невъзможност.
Старая се в разказите ми историите да имат различни нива – личната, разбира се, е водеща, но тя винаги се развива на фона на „голямата“ история, в която мястото, времето, обществото, господстващите ценности, нагласи, а и предразсъдъци, са определящи, а накрая винаги стои и – нека да я наречем – гледната точка на вечността.
В този смисъл въпросът за мен не е дали си отказваме начала – защото, както казах, началото може да бъде всичко, – а дали имаме смелост да се впуснем в тази игра с различните ни образи и тяхната флуидност, да намерим историята, вярната за нас история, поне в този момент, да имаме съзнание за различните ѝ нива и – по-важно – да се попитаме дали това е и историята на другите, какво става, когато се сблъска с друга възможна конструкция.
Тодор П. Тодоров: А чуваме ли, разбираме ли историята на другите? Живеем във време на конфликти, когато често се отказва правото на другия да има своя история, свое разбиране и преживяване на случилото се. Предимство има едната, привилегированата история, друга възможна конструкция не може да има. Свидетели сме на терор и войни, изличаването на другия, неговото зачеркване се случва на разни равнища в нашите уж „толерантни“, демократични общества. Вече има неща, за които не смеем дори да говорим. Това не е ли отказ от едно много важно начало – историята на Другия? Не е ли тя също начало на нашата собствена история? Ако противодействието на насилието и конфликта е способността да си разказваме истории, да чуваме и разбираме тези „други възможни конструкции“, то отказът от подобно усилие не отваря ли пред нас едно зловещо, дистопично бъдеще?
Тодора Радева: Разбира се, много важно е да чуваме историята на Другия, нещо повече – да се опитваме да я разберем, да търсим съвместимостта ѝ с нашата история. Именно в това е ролята на литературата. Бях на Панаира на книгата във Франкфурт и свидетел на дебатите, които предизвика речта на Жижек на откриването, както и на реакциите и протестните писма на големи писатели и интелектуалци по повод отказа от награда и участие на палестинската писателка Адания Шабли. Това е ситуация, която всички ние трябва да следим и осмисляме. Добрата литература има съзнание и представя сложността на живота – без да разсъждава прекалено и дори в известен смисъл оставайки ирелевантна към морала или поне към директните внушения, тя точно чрез разказването на истории поддържа истинската толерантност, събужда емпатия. Прав си, че в днешно време сме свидетели на едностранчиво пропагандно говорене, на опит да се разделят категорично позициите и това е доста тревожно. Използва се гневът на хората, примесен с някакво като че ли общо усещане за безсмисиле на живота и нежелание да се мисли, да се проверяват факти, да се вниква. Проблемът е, че това са политически конструкции, които се използват в нечии интереси, но всъщност те успяват да насадят разделение, незачитане и омраза в самите хора. И литературата трябва да стои като противовес на това. От една страна, за да представя историята на Другия. Но и за да постави или поне да опита да очертае възможно бъдеще. Защото описването и съзнанието за различното е само отправна точка. Ако няма общ хоризонт, желание да се върви в определена посока заедно, не виждам как дори когато има пробудена емпатия, ще се получи решение. И това важи както за обществата, така и за отделните хора. Ние се опитваме да открием себе си в сблъсъка с другите и обстоятелствата, постоянно реагираме, но накъде отиваме, това е въпросът.
Тодор П. Тодоров: Ти обичаш да оставяш разказите си с отворен финал. Бъдещето не е никога завършено, предначертано. В личен, а и в обществен план то няма крайна цел или предварителна посока. Освен смъртта може би. Струва ми се, че това е едно от основните внушения на твоите текстове. Ти си разказвач на свободата, на „ветрилото от възможности, което се отваря пред теб“, както сама казваш. Но в твоите истории силно присъствие има и съдбовността. Сякаш двете неща съвпадат някак. Как мислиш за съдбата, имат ли съдбовност личните ни истории? А културите и обществата?
Тодора Радева: Мисля, че в различните ми разкази присъства различно разбиране за съдбата – понякога тя е шанс, неочакван подарък; друг път героят усеща ситуацията като предначертан път, предопределение, което едва сега осъзнава; а се случва и да е капан, от който няма измъкване, и е доста горчива мисълта, че това е неотменима съдба. Прав си, иска ми се да бъда разказвач на свободата, да го има ветрилото от възможности. Но е ясно също, че със самото си случване едната от възможностите убива всички останали – дали е предначертано, или просто така се получава, дори няма особено значение, защото това вече няма как да се промени. Това е историята, в която се озоваваме, и от която героите търсят изход. Съдбовни в този смисъл се оказват болките, белезите, които носят. Но на мен ми се иска да има бунт, възможност за съпротива, търсене на изход, който е по-добър, който зависи от теб, а не е предварително зададен. Бих могла да кажа, че ме вълнува какво можем ние, хората, спрямо това, което изглежда като отредено за нас. Явно ме интересува въпросът как и доколко дадените ни таланти и свободна воля могат да променят предопределението, участта ни. И това ме интересува и в личен план, и за обществото като цяло. Доколко сме автори на собствената си история. И на разказа за нея.
Тодор П. Тодоров: Освен като писател си позната на публиката и като основател и директор на фондация „Прочети София“, която през последните години организира знакови културни събития като „Скритите букви“, „Литературни маршрути“, Софийски международен литературен фестивал и „Литературни срещи“. Тези събития добиха популярност и придадоха нов облик на културната ни сцена. Въпреки това не получихте финансиране от НФК за следващата година. Аргументът е, че не произвеждате продукт. Как си обясняваш този абсурд? Откъде идва тази идиотска логика, или става дума за принципна неадекватност в държавните културни политики?
Тодора Радева: Аргументите, с които отказаха финансиране на годишната програма на фондация „Прочети София“ тази година наистина бяха абсурдни – неточни, неверни и дори обидни. Освен че всяко издание на „Литературни срещи“ или „Литературни маршрути“ е отделен творчески продукт, в нашите събития ние винаги продуцираме съдържание – каним автори да пишат текстове специално за нас, по предложени от нас теми и въпроси; създаваме пърформанси, които се играят само в рамките на нашите събития, свързани с текстове и автори, които са ни фокус; винаги правим конкретна визуална среда, много често като инсталация, която публиката не просто вижда, но и преживява като интерпретация на темата ни. За съжаление, не за първи път отказват финансиране на фондацията и това, освен че е несправедливо, започва да прилича наистина на тенденциозно отношение.
Но проблемът е сериозен и той касае целия сектор, независимите организации, както и културните политики като цяло (или по-точно липсата им). Това е доста дълга тема, ще кажа само, че ние сме готови да участваме в различни работни групи и да търсим изход от ситуацията, който да е принципен и съобразен с нуждите на всички.
Ще кажа също, че ние търсим възможности да осъществим своята програма за 2024 г. независимо от този отказ на финансиране. Догодина празнуваме 10 години от основаването на фондация „Прочети София“ и ще го направим с присъщите ни мащаб, качество и оригиналност. Защото наистина виждаме смисъл в дейността си, работим за развитието на българската литературна сцена и слава богу имаме доверието и подкрепата на нашата публика, участници и партньори.
Тодор П. Тодоров.: Нека завършим този разговор с един твърде човешки въпрос. Кога си най-близо до себе си? Знам, че имаш натоварено всекидневие, срещаш се с много хора, ангажирана си със събития. Вероятно се уморяваш от собствените си енергии. Кои са онези места и времена, когато най-вече съвпадаш със себе си?
Тодора Радева: Толкова е вярно това – „вероятно се уморяваш от собствените си енергии“, наистина, напоследък все по-често искам да се спра, да не подхващам по сто неща едновременно, както обикновено правя. Имам огромна нужда да бъда сама – тогава съм себе си. Може да си танцувам, да се разхождам сред природата, да гледам в една точка – няма особено значение, стига да го има това замиране, замлъкване, усамотяване. Всъщност всичко, което правя, има огромна нужда от тишина и празно пространство. Само тогава може да се зароди нещо ново. И се старая да си осигуря тези моменти. Както и да пътешествам, защото пък това вдъхновява по друг начин.
