Виктория Викторова
В публичното пространство Михаил Мишев (Вешим) е известен като български писател и сценарист, който обаче определя себе си за писател-хуморист и фейлетонист. За четиридесетгодишния си писателски и редакторски опит получава Национална награда за цялостно творчество в областта на хумора и сатирата „Райко Алексиев“, номинация за литературна награда на Европейския парламент за романа му „Английският съсед“, а 7 от неговите разкази влизат в „Антология на световния хумор“. През целия си живот работи във в. „Стършел“, който неминуемо предопределя ироничното му възприемане на света и любопитството, с което подхожда към него.
Поредната му книга „Химия на шегата“ излиза през декември 2022 г. и влиза в шестте номинации за „роман на годината“. Още в предговора заявява, че няма да разказва толкова за себе си, колкото за времето, в което е живял – късния социализъм и началото на демокрацията. Мисията и на книгата, и на живота му е да покаже на хората, че не бива да се взимат твърде на сериозно и да ги подтикне да откриват алхимията на живота, скрита в химията на шегата.
Вдъхновена от автобиографиите на Нушич, Уди Алън и Чарли Чаплин, книгата не претендира да функционира като историческо свидетелство за онези години. Целта ѝ е да пресъздаде химията на прехода, разказан като химия на шегата и лъжата чрез безопасната химична реакция на смеха. Безспорно романът репликира с „Физика на тъгата“, явявайки се негов антипод на световъзприятие, но авторът е категоричен, че това е едно „добронамерено намигване“ към този текст.
Книгата няма съдържание, но е разделена на глави и завои на мисълта, които разкъсват нейната повествователна структура към различни ракурси. Наблюдаваме житейски епизоди, които се редуват със завои на мисълта. Те допринасят за хумора в книгата, доразвивайки парадоксите и абсурдите в българската реалност от онези години.
Условно можем да разделим произведението на две части, съдейки и по настроението, и по отношението на автора, които се променят. В първата част се наблюдават кратки, сатирико-хумористични житейски разкази, примесени с швейковската представа за света, а във втората се прокрадват песимистични нотки, критика към новото време и младото поколение, което е повърхностно и безкрайно апатично според автора.
Ведрият портрет на автора, дело на художника Дамян Дамянов, приветства читателите още на корицата, обещавайки, че романът е за него и авторът ще описва живота си, но това не е съвсем така. В същото време в интервюта споделя, че книгата не е за него, а за другите. В нас възниква въпросът все пак за кого е предназначен текстът и каква читателска аудитория би могла да я разбере.
Може би към книгата ще посегнат читатели с вкус към нестандартното и смешното или любопитните, чиято любознателност към миналото ги кара да надничат в личните истории, пресъздаващи всеобщата такава.
Писателят споделя, че не може да определи какъв е жанрът на творбата му, но предполага, че е възможно да се чете като роман, в който главен герой е той. Той често я назовава и като автошарж. В този смисъл не можем да кажем, че става дума за автобиографичен роман, тъй като използваната автоирония дегероизира собствения аз, превръщайки в главен герой веселието. Бихме могли да кажем, че книгата представлява една социална биография, съчетаваща фикционалното и нефикционалното, които са в скрита симбиоза.
Творбата разисква лична, професионална и общонародна проблематика. В личен план тя разкрива трудностите, възприети от Вешим като приключения, през които преминава по пътя към съзряването си и желанието си да излезе от сянката на популярния си баща, преобръщайки на обратно фамилията си, за да се отличи новият и различният творец.
Засегнати са проблемите на младите творци и прохождащите писатели в тоталитарното и новото време, разкривайки истории от живота на известни автори, част от които се превръщат в поданици на конюнктурата. В предпоследната глава книгата дори дава 10 съвета как се става добър писател, от които последният е най-акуратен – „Глупаво е да се дават съвети, особено за писането!“.
Бихме могли да кажем, че книгата функционира като една линия на времето, улавяща промяната в светоусещането и световъзприятието на обикновения човек. Откриваме разликата в мисленето на поколенията в наставленията, които загрижените родители дават на децата си през различните десетилетия. От „Не си губи молива!“ и „Не си губи ключа!“ стигаме до „Не си губи любопитството!“. В тази препоръка се проявява напористото желание на автора да разсъни младото поколение от апатичната дрямка и да го пробуди към приключения и търсене на житейския смисъл.
Романът извежда темите за декадентството и графоманията в България и отговаря на въпросите как се променя световният и българският хумор през годините, какво е било участието на сатириците в рушенето на тоталитарната система и какви са били изразните средства, които писателите са използвали, за да бъдат публикувани. Авторът прави препратки и към новото време, огорчен, че младото поколение вече не разбира от истински хумор и с разочарование, че новите управници са същите като старите.
Книгата завършва с насмешливата провокация за любопитството, което е начин авторът да ни докаже, че има вкус към необикновеното и е намерил начин да казва истините за живота, скрити зад шегата.
Михаил Вешим, „Химия на шегата“, изд. „Сиела“, С., 2022.
