Чавдар Ценов
Всяко поколение пише живота на следващото.
Всяко следващо трие написаното.
Анди от романа „Кучета под индиго“
Имало едно време… Къде ти „едно време“, вчера беше. Ивето мънинка, тонинка, едва проходила, прилича на клатушка във форма на дете, залита край витрините, а бащата сумти и подскача край нея, целият зрение и слух…
Абе може и вчера да е било, обаче днес е абитуриентският бал на Ивето.
Бащата и мама Рози запретнаха ръкави още по тъмно. Първите слънчеви лъчи се кръстосаха в разгара на битката. С най-острия нож бащата кълцаше луканката на резенчета, тънки като бебешки пелени. За малко да си клъцне показалеца, слава богу с едната лепенка се размина. В най-голямата тава мама Рози тъпчеше специалитета си – кръгли банички с ябълки, сирене, спанак. При поредния тур тавата заяде в стените на фурната, ръкавицата се нагря, мама Рози рязко издърпа ръката си, но я удари в реотана и изкрещя на умряло. Бързо под ледената чешма, посипи го със сода, криво-ляво болката позатихна и тя се втурна да бели картофи.
Иначе с Ивето се бяха споразумели така – хубаво да се наспи, че то в нощта на бала едва ли ще мигне. Следобед, докато те нареждат масата и посрещат гостите, тя да изтича да се разкраси. Щом се върне и облече тоалета, ще се пофръцка пред родата, а после със съучениците на воля ще дерат гърла: „Едно, две, три…“. До дванайсет и пак отначало.
Постепенно в кухнята нещата се уталожиха. Бащата бършеше със снежнобяла кърпа току-що измитите чаши и ги гледаше на светлината, не би желал да е останало и петънце. Мама Рози най-сетне проумя, че няма да вмести шопската салата и в най-голямата купа, ето защо посегна на легенчето. Мигом салатата го изпълни до самия ръб. Така се изниза сутринта – в печене на месца, редене на кашкавалчета и луканки, в измисляне на съчетания, набучвани накрая с клечка за зъби. Забъркваха разядки и десерти, докато слънцето се вдигна така високо, че вече не успяваше да надникне в кухнята.
Най-после Ивето стана, чуха я да трополи оттатък. По някое време се подаде хем подпухнала от спане, хем още сънена. Обичливо прегърна мама Рози и допря бузата си до нейната. Щрак двете на портрет – бащата ги погледна през една от чашите и натисна въображаемо копче. Хайде и с него повториха сцената, само че сега мама Рози ги „засне“ с щипката за салата. Чудна гледка – Ивината буза в бащината! Лика-прилика като два стръка иглика. Така ли беше?
След като се поглези, Ивето посегна към нареденото в чиниите. Мама Рози я плесна по ръката, уж шеговито, ама и леко раздразнено. Бащата обаче ѝ смигна, Ивето се окуражи, взе празна чиния, сложи малко от туй, малко от онуй и се изнесе към стаята си. Родителското тяло продължи с кухненските занимания, но и на двамата им личеше, че усладилите се прегръдки с Ивето още ги държат. Мълчаха и ги преживяваха. Както тревопасните животни след паша преживят: въздишки и томително овлажняване на очите… Пък и какво има да говорят, с годините си бяха синхронизирали дейностите, кухненски и всякакви…
По някое време Ивето викна, че тръгва. Външната врата се хлопна. Измиха се, хапнаха набързо, преоблякоха се. Рано беше още, седнаха, поизпружиха крака, като че всеки миг ще полегнат. Бащата отвори вестник – да минава времето. Мама Рози се поунесе, даже леко захърка.
Присъни ѝ се сценката „Дядо вади ряпа“ в нейно и на родата изпълнение. Всеки хванал предния за кръста, дърпат Ивето вместо ряпа. Пораснала е вече, ще я вадят на показ. Освен родителите дърпат и майката на мама Рози – Здравка, брат ѝ Ваньо с пълничката си жена, братът на бащата, и той опъва жили. Само жената на брата на бащата – стринката, дъвче незаинтересовано дъвка встрани. Другите теглят, теглят и… конят изцвили. Тоест звънецът иззвъня. А по-точно – звънецът цвилеше като кон. Някаква бъзикня, май никой вече не помнеше откъде навремето се сдобиха с нея.
Двамата скочиха като един, бащата се втурна да отваря, мама Рози се залепи за огледалото. Пооправи косата, намести коланчето на роклята, взря се в очите си, за миг ѝ се стори, че издърпаното Иве я гледа от огледалото.
Вуйчо Ваньо беше, както винаги ухилен до уши, с пълничката вуйна и баба Здравка. Полуразплакана от вълнение, баба Здравка не чуваше вълненията на другите, слуховото апаратче почти не помагаше. Тя кимаше с глава, сякаш разбираше какво ѝ говорят, размахваше бастунчето, сякаш беше знаме, и триеше очи – доживяхме, доживяхме, доживяхме…
Докато бащата отвори виното и подаде чашите, конят пак изцвили. Този път отвори мама Рози. Чичото, сиреч на бащата брат му, а чичо – на Ивето, с вечния си каскет и с жена си. Известна като екстравагантната стринка, тя и сега носеше обици, които почти биха могли да се използват и за обръчи в художествената гимнастика.
– Здравейте всички! Да ни е живо и здраво момичето!
Новодошлите запрегръщаха заварените, бащата разливаше виното, звъннаха с чашите: наздраве, за абитурентката, за скъпоценното ни камъче.
Докато се наканят кой къде да седне и оня пак изцвили. И пак, и пак… Пощуря конят.
– Дий! – провикна се някой вместо „наздраве“.
Всеки носеше подарък, на всеки бащата подаваше чаша и наливаше. Едни се нагъчкаха около масата, други останаха прави, с чаша в едната ръка и с чиния в другата. Не можеш само ги изброи – роднини, съседи, близки приятели. Мама Рози се опитваше да ги обгрижи, раздаваше комуто от каквото имаше нужда, редеше ги кой къде да се смести, а в това време в главата ѝ се редяха картини от живота на Ивето…
Малко бебе е, хранят я, повиват, мажат я с олио. Ето я на годинка, на две, на три. Веднъж за малко да падне от пързалката, на майка ѝ светнаха мълнии и черепи под клепачите. Друг път, на къмпинга, животът ѝ висна на косъм – стискаше в ръката си змия. Баща ѝ хладнокръвно грабна пръчка и я шибна по ръката. Змията отхвръкна встрани.
Трети път… Картините забързваха, скорострелно баба Здравка разресваше косите на детето, пълничката вуйна му оформяше ноктите, чичото го снимаше в разни сладурански пози. Само стринката все се цупеше някак встрани от действието и разтягаше незаинтересовано дъвката. Бащата любовно гледаше тъмните очи на Ивето, взела ги беше от майка си. Мама Рози се разтапяше от трапчинката на брадичката – взела я беше от баща си…
Сменяха се и се сменяха картините, на десет години е Ивето, на единайсет, на четиринайсет…
Звъняха чашите, всички вкупом приказваха, току някой се зазяпваше в снимките по стените и изказваше мнение – леле, одрало ви е кожата това Иве! Досущ Рози е Ивето. Ами-ами, същински бащата в пола е Ивето. Мама Рози не се стърпя и извади албум с нейни снимки. От малка спореха на кого повече прилича, ето и сега заспориха. Гостите вземаха фотографии от албума и ги доближаваха ту до единия, ту до другия – сравняваха и оживено коментираха…
По същото това време Ивето вършееше из ателиета и разкрасителни студия. В оптиката ѝ предложиха цветни лещи. Опита сини, после катранени, пембени, накрая излезе с жълти очи. Тутакси хлътна в безистен за татуировки. От под мишницата до глезена проснаха змия (може би онази, неухапалата я). От другата страна, на хълбока – три черепа с мълния (о, ужас, тогава на пързалката). Измориха я татуировките, купи си кафе и седна да изпуши цигара. Но не я сдържаше, загаси недопушен фаса и се понесе към фризьорския салон. Влезе вътре кестенява, излезе зеленокоса.
Хайде пак по улицата, видя надпис Цицопродавница. А отдолу реклама, две цици се клатят съблазнително ли, заканително ли; зърната им на очи приличат и току ти намигнат…
Хоп, и блузата ѝ набъбна ей дотам чак. Даже малко трудно ѝ стана да пази равновесие. Заклати се като патрава, когато в дъното на улицата засвятка неоново Устнопълнене.
Речено-сторено, след миг вече дебели гъсеници, джуките ѝ набъбнаха в полукръг… щрак, щрак, щрак, три халки: на носа, на брадичката и на едната буза… мислеше и на езика, но хайде, друг път… после лак и червило, сенки, оскубаха ѝ веждите…
А у тях споровете продължаваха с пълна сила. Гостите се разпалваха. Виж-виж, носът е майчиният. Може, но трапчинката на брадичката е категорично бащината. Родителите ѝ гордо слушаха препирните. Бащата отваряше поредната бутилка с червено вино върху масата, а мама Рози носеше на поднос още кристални чаши, бяха дошли поредните гости.
В този миг вратата рязко се отвори и в хола връхлетя новото Иве.
Витоша да беше изригнала, по Перловския канал увеселителни корабчета да бяха заплавали, НЛО да се беше паркирало досами прозорците им и пришълците да надникнеха, дъвчейки дъвка… Даже градушка да беше ударила.
А то влезе чисто новото Иве!
Внезапно парализиран, бащата отпусна гърлото на бутилката и виното: буул, буул, бууул, окървави бялата покривка. Мама Рози се уплаши до смърт. Ръцете ѝ се разтрепериха и чашите западаха върху теракота: тряс, тряс, тряс. Пръскаха се на хиляди стъкълца, във всяко стъкълце по едно разкрасено Иве.
Баба Здравка изцъкли очи, замаха с бастуна на всички страни и се свлече в ръцете на вуйчо Ваньо. От тежестта ѝ той залитна и блъсна вуйната. Тя се стовари с цялата си прелест върху чичото, а двамата заедно – върху останалите: гът, гът, гът, изпопадаха смаяните гости.
Стринката, до този момент пийваща си някак незаинтересовано и встрани от действието, сякаш се събуди, подскочи даже, заряза чашата и се втурна към Ивето, прескачайки телата.
Конят изцвили. Нямаше кой да отвори и отвън натиснаха звънеца отново и продължително. Цвиленето се проточи, изтъня и заизвива като отчаян и протяжен вой.
Най-после стринката достигна недоумяващото Иве, разпери ръце, прегърна я така поривисто и силно, че Ивето залитна, аха съвсем да загуби равновесие, но в последния момент успя да се хване за обиците ѝ, дето почти можеха да се използват за художествена гимнастика.
