Разговор с хърватската писателка Оля Савичевич
Госпожо Савичевич, току-що на български излезе сборникът Ви с разкази „Да разсмееш куче и седем нови разказа”, публикуван от издателство „Ерго“. Вие сте позната и обичана като поет и писател, бих казала, че сте една от „култовите” хърватски авторки от т.нар. „изгубено” поколение, поколението след войната в бивша Югославия. От 2006 г., когато публикувате първия си сборник с разкази „Да разсмееш куче” (спечелил наградата „Прозак“ за писатели до 35-годишна възраст), досега вие сте издали още 3 романа – „Адио, каубой”, „Певец в нощта” и „Лета с Мария”, 8 стихосбирки (всъщност дебютът Ви е с поезия), писали сте картинни книжки и пиеси за деца, работите и като колумнист в различни издания. Коя е любимата Ви роля, в кой жанр се чувствате най-уютно, или точно промяната и експериментът са онова, което Ви допада най-много?
Обичам да се изявявам в различни жанрове, в различни форми. Започнах като поетеса още в училище, но и тогава освен поезия четях и пишех и разкази. Мисля, че опитът в писането, а и в четенето, владеенето на различни жанрове се долавя много ясно у един автор, а и лично съм се убедила, че познанията, пренесени от един жанр, ти помагат и при работата в друг. Така в моята поезия от време на време може да се открият и по-наративни моменти, а романите и разказите ми често са написани на език, близък до поетичния. Разбира се, забавно е, когато можеш да скачаш от един жанр в друг, макар че критиците често имат обичая да вкарват авторите в определени жанрови калъпи. Винаги съм се съпротивлявала на това. Не съм писателка, която пише поезия, аз съм поетеса, белетристка и още няколко неща едновременно. Все пак най-любим ми е романът, защото съвместява в своята структура останалите жанрове.
Kои са най-важните промени, настъпили във Вас днес, 15 години след публикуването на първото издание на сборника „Да разсмееш куче”? А в заобикалящия Ви свят? Дали нещо се е променило драматично оттогава в отношението Ви към света и писането?
Мисля, че вече не бих могла да напиша подобни разкази, защото сме се променили и аз, и светът. Някои неща са се подобрили, да речем не бих изпитала същия импулс, свързан със социалната ми ангажираност, защото все пак условията на живот за отделни групи, маргинализирани преди 15 години, сега са станали по-добри. Въпреки всичко се радвам, че сборникът все още се публикува в Хърватия (преди две години излезе ново, допълнено издание), както и в чужбина. Това означава, че разказите са все още живи и посвоему актуални.
Tемите на разказите Ви са разнообразни, още по-богати са те в новото, допълнено издание на сборника – „Да разсмееш куче и седем нови разказа”, което излезе и у нас. Коя от тях бихте посочили като най-значима и определяща за Вас като автор?
Днес, като оценявам тези разкази от дистанцията на времето, виждам, че това е книга за изгубеното поколение. За онези, чиято младост беше погубена във вихъра на войната, в периода след нея, както и по време на прехода. Въпреки всичко тези хора трябваше да изживеят своите радости, лудости и любови. Бяхме млади и на всяка цена търсехме красотата, а не винаги беше лесно да я откриеш. Струва ми се, че заглавието „Да разсмееш куче” в някакъв смисъл означава точно това, да направиш нещо забавно, красиво и налудничаво, дори да изглежда невъзможно.
Mакар че далеч не е единственото, нито най-изчерпателното определение за Вашето писане, струва ми се, че няма как да подминем термина „женско писане”. Как бихте дефинирали това понятие и доколко един такъв „етикет” Ви помага или пречи в контакта с публиката? Кои са любимите Ви читатели?
Женското писане съществува и аз обичам да го разглеждам в контекста на афирмативното тълкуване, предложено от Елен Сиксу, като писане с тялото. Конкретно за този сборник смятам, че трудно може да се дефинира по този начин, защото е писан и от първо, и от трето лице, при това много често от мъжка гледна точка, а и в повечето разкази липсват характерните особености на женското писане. Бих казала, че дори и днес част от читателската публика, включително и сред жените, се въздържа да чете книги с автори жени, при това е много по-критична към тях. Мисля, че това е несъзнателно, учили са ни, че женските преживявания, в това число и творбите, писани от жени, нямат голяма стойност, нужно е още време да се научим да се уважаваме и ценим.
Вярвам, че всеки може да пише, независимо от пола си, а ако не четеш литература, подписана от жени, лишаваш себе си от опита на половината от човечеството и на практика знаеш много малко за света, който описваш.
Удостоявана сте с голям брой литературни награди, сигурно те увеличават вашия престиж и популярност. Какво е отношението Ви към тях и кое отличие цените най-много?
Пиша отдавна и с годините са се насъбрали различни награди, но много от тях не са доказателство, че дадена книга е най-добрата, понякога просто показват кой автор в момента „не дразни”. Често отличията вършат това, което е задължение на критиката, смятам, че това не е продуктивна тенденция, по-добре би било писането за книги да се върне в масмедиите. Наградите могат да те подпомогнат финансово, но за да привлекат чуждестранни издатели, би трябвало да са истинска подкрепа, а не патерица. Винаги съм твърдяла, че една литературна награда тежи толкова, колкото са ценни книгите, на които е присъждана. Има книги, на които и отличията не могат да помогнат, докато други се радват на чудесен литературен живот, независимо че са пренебрегвани от журитата.
У нас се превеждат доста хърватски писатели, а Вашият роман „Адио, каубой” беше представен на българската читателска публика още през 2015 г. Как бихте искали да Ви приемат в България? Имате ли някакво специално послание към тукашните си читатели?
Много се радвам, че се превеждат хърватски автори, мисля, че можем много добре да се разбираме един друг, че нашият опит, манталитет са сходни, както и езиците ни. Благодарение на Ксения Банович и у нас непрекъснато се издават български автори, както нови, така и класици, а още преди да получи „Букър”, Георги Господинов беше сред любимците на тукашните читатели, и особено на писателите. Изключително ценя и белетристката с български произход Капка Касабова, по-специално нейните есета за Балканите. Две от най-любимите ми авторки, поетесата Весна Парун и писателката Дубравка Угрешич, са имали силни лични и литературни връзки с България, от тях съм научила много за страната ви.
Как бих искала да ме приемат българските читатели? Иска ми се да пристъпят към тези разкази с отворен ум и сърце, но и с търпение, да влязат в диалог с тях и докато ги четат, да се забавляват.
Често коментирате заобикалящата Ви действителност, различни обществени проблеми. Кое днес е важно за Вас? Какво Ви ядосва или радва?
При определени обстоятелства всичко може да се окаже важно, не само онова, за което ни внушават, че е значимо. Списвам колонка в един хърватски вестник и говоря точно за такива неща, може би не по типично журналистическия начин, но по някаква причина това допада на главната редакторка. Когато получих първа награда за непубликувания ръкопис на сборника „Да разсмееш куче”, трябваше тепърва да напиша повечето от разказите и нямах съмнение, че никога няма да пиша заради самото писане или за да се наричам писател, винаги ме е водила потребността да кажа нещо в точно определен момент, да вляза в комуникация, да защитя политическа позиция, както правят повечето от авторите, които ценя. Страстта се ражда при сблъсъка с несправедливостта, глупостите, болката, безсмислиците, а тях поне ги има в излишък. Ако от тези неща успееш да направиш нещо смислено и дори красиво (но без разкрасяване), това вече е чудо само по себе си.
През последните години от интервютата на редица писатели се излъчва песимизъм и неудовлетвореност от света, от настоящето и нашите съвременници. Как гледате на подобна нагласа?
Aко отношението ми към живота беше изцяло песимистично, нямаше да оцелея, тогава защо трябва да говоря за живота по този начин? Имам чувството, че това е някаква роля на цяла Източна Европа, да си нонстоп загрижен, за да си важен и да те вземат на сериозно. По света непрекъснато бушуват войни и това вече е достатъчно, за да ни накара да замълчим, но не бива, особено писателите не трябва по никакъв начин да останат безмълвни. Обаче не бива да забравяме и че сам по себе си животът е хубав и вероятно това е най-жилавата и може би най-човешката мисъл. Заради нея хората преживяват войни и лагери, бежанците пресичат телени огради, заради нея се борим всеки ден, искаме да свалим дадено правителство. Ако търсиш аргументи на правилното място, не е трудно да се увериш, че животът е нещо прекрасно. Да речем, изключиш екрана, излезеш на разходка и си щастлива, че си в състояние да го направиш, на сутринта се събуждаш и си щастлива, че има черно кафе. Защото може и да го няма. Но онова, което ни тласка напред, не е доволството, а неудовлетворението, нямам предвид мърморенето, а нуждата да променяме нещата към по-добро, защото вярваме, надяваме се, че е възможно. С други думи, песимизъм на разума и оптимизъм на волята.
Били сте гост на многобройни чуждестранни фестивали. Къде се чувствахте най-добре и кое гостуване беше най-полезно за Вас? Да Ви очакваме ли и в България?
Така е и най-голям принос за гостуванията ми имат моите преводачи и преводачки. Най-хубаво ми беше в Калифорния и на турнето из Италия, както и на Панаира на книгата в Пула. Тези дни заедно с моите колеги Роберт Перишич и Кристиан Новак се готвим за пътуване в Мексико, на Панаира на книгата в Гуадалахара. Тъй като съм с деца, никога не съм имала възможност за дълги престои в резиденциите за писатели, но може би има полза от тях.
Където ми е хубаво, там ми е полезно. А и мнозина от нас не знаят дали пишат, за да попътуват, или пътуваме, за да пишем.
От друга страна, предполагам, че за всеки, който се занимава с писане, най-плодотворно е, когато си е у дома, на спокойствие, и работи над новата си книга. Но ако ме поканят в България, с удоволствие ще дойда за няколко дни. Никога не съм била във вашата страна, а съм чела много за нея и ми е интересно да я видя.
Въпросите зададе и преведе от хърватски РУСАНКА ЛЯПОВА
