Мария Василева
Късната есен мина под знак на местните избори, омерзението и „Българско селфи“ на Иван Ланджев. Повече от 80 години след публикуването на първия том от поредицата „Бит и душевност на нашия народ“ на неговия съименник Иван Хаджийски се появи опит за социалнопсихологически анализ на българската природа. Макар и свенливо прикрити зад хумора и шегата, текстовете на Ланджев напипват черти и характеристики, които отлично разпознаваме в себе си и околните. Блестящо изрецитираното от Захари Бахаров есе покори социалните мрежи, а представянето на книгата в столичен бар беше приело формата на младежко парти, като че ли да извини сарказма и да доближи написаното до онези, от които се очаква да променят положението и да определят бъдещето.
Не ми е работа да влизам в ролята на литературен критик и се надявам, че ще се намерят сериозни представители на тази професия, които да си свършат работата. Наблюдавам ситуацията и по-скоро ме интересува не текста, а въодушевените реакции на читателите (или предимно на зрителите на видеото). Защо ни обзема такъв възторг, когато някой напипа най-лошите ни недъзи и трагично поддържаните през десетилетията противни навици? Сега пък се правя на психолог, от което също трябва да се въздържа. А как ми се иска…
По някакъв начин, не само времево, свързвам тази случка с една изложба в Националния археологически институт с музей при БАН, за която разбрах от българин, живеещ в чужбина. Известно е, че често пъти те много повече следят и се интересуват от случващото се в страната. Става дума за експозицията „Требенище. 105 години от откриването на некропола при Требенище. 1918 – 2023 г.“.
Изключителните съкровища, намерени недалеч от Охрид, разкриват не само наследствеността в българската археологическа наука (започнала с братята Шкорпил, Богдан Филов и други видни имена), но и съвместните усилия на българи, сърби и македонци да анализират наследството на региона, което дава изключително силен поглед към общото минало и позиционира областта по един категоричен начин на световната карта. Това е нещо, за което не само местната, но и световната преса трябва да гърми (ако е уведомена по подходящия начин, разбира се). В съвременната напрегната обстановка между страните изложбата има още един сериозен принос – да покаже как извън политическите манипулации хората говорят на един език. А дали може би именно заради това медиите като че ли я пренебрегнаха? Може би именно точно такива проекти дразнят войнстващите политици, за които разделянето е много по-удобно отколкото обединяването? Същото отношение изпитах и когато през месеците юни-юли т.г. в галерия „Структура“ показахме изложбата „Нестабилността има шанс: обществени пространства в (почти) движение“ с 20 съвременни художници от Северна Македония. Извън качествата на самите произведения, за нас изложбата беше и политически акт, опит да покажем споделените проблеми, които ни засягат еднакво, независимо от сменящите се управници. За съжаление, с малки изключения, това не беше провидяно като възможност за диалог отвъд изложбата и конкретните работи. Същото се случва и с изложбата за Требенище, въпреки че в уводния текст специалистите съвсем ясно са подчертали именно процеса на укрепване на добросъседството и сътрудничеството. В текст на сайта на музея също така е записано: „Изложбата е израз на процесите на изграждане на общоевропейски ценности, както и на европейската интеграция на Западните Балкани“.
Докато пишех този текст, в Археологическия музей на Република Северна Македония в Скопие беше открита изложбата „Сребърна Тракия“, която е първото цялостно представяне на тракийската култура там, организирано от Националния археологически институт с музей при Българската академия на науките. Тя съдържа над 1700 експоната от 18 музея в България.
Информацията за нея също премина телеграфно и едва ли е стигнала до много хора.
Тук, разбира се, присъства един още по-голям въпрос – как артикулираме своето наследство и съвремие, как го „продаваме“ на останалия свят, успяваме ли да защитим това, което притежаваме и да подобрим образа си? През първата половина на тази година в Британския музей в Лондон премина изложбата „Лукс и власт: от Персия до Гърция“. В нейния център беше Панагюрското златно съкровище, но акцентът изцяло падаше върху гръцката култура и връзките ѝ с Изтока, а тракийското присъствие по нашите земи беше изцяло неглижирано. Крайно време е, когато предоставяме такива съкровища на световни музеи, да поставяме своите условия как те ще бъдат употребени и интерпретирани в придружаващите текстове, реклами и каталог.
В книгата си Иван Ланджев вмъква въпроса: „Кой съм аз, че да губя надежда?“. И да, трябва да се намират основания за подобно упорство. Надежда Олег Ляхова е от авторите, чийто творчески път перфектно онагледява името ѝ. Винаги съсредоточена, отговорна и деликатна към себе си и околните, към миналото и настоящето, тя измисля истории, които често пъти са по-истински от истинските. В пет вечерни прожекции в галерия „Структура“ зрителите можеха да видят себе си и света през обектива на нейната камера. В централното видео „История за любов“ разказът е изграден по намерени стари фотографии. Лицата и героите са неизвестни, но житейските примери са познати. Названието на видеоинсталацията, състояща се от 6 творби, е „Риби, птици, пеперуди и отново риби“. Другите видеа пресъздават природни пейзажи през четирите годишни времена, които подсилват неумолимата цикличност на времето и преходността на човешкия живот. Светът е такъв – пълен с реални и метафорични боклуци, но природата ще погълне всичко и животът ще тръгне отначало. Едно чудесно естетическо и философско измъкване от неприязънта на деня. Следващият цитат е от работата на Ляхова „Птици“:
„За летенето е важно да улавяш въздушните течения.
Сигурен признак за движение на въздуха нагоре е кръженето на птиците.
Въздушното течение понася нагоре буболечките и насекомите, птиците отгоре ги ловят и ядат.
Всичко се върти около храната.“
