Калина Николова
„Анатомия на едно падане“ – най-новият филм на френската режисьорка Жюстин Трие бе отличен със „Златна палма“ на фестивала в Кан през май 2023 г.
Освен редовните полемики, които витаят около големите европейски кинофестивали, след като обявят фаворитите си, тази година „Златната палма“ в Кан ни изправя и пред друг сериозен въпрос: защо френското кино прекарва толкова много време в съдебната зала през последните години?
„Момичето с гривната“ (2020), „Сент Омер“ (2022), „Процесът Голдман“ (2023). Първите два филма са със „Сезар“ за най-добър сценарий и за най-добър филм респективно. „Процесът Голдман“ тепърва ще навлиза в полезрението на фестивалите, въпреки че вече предизвика много позитивни отзиви. Макар да са различни и трите филма имат много сходни качества: желязна сценарна структура, много гледни точки, разпокъсани в тяхното представяне (за да може зрителят сам да сглоби парчетата на пъзела), дискретен и минималистичен мизансцен, тъй като действието (и в трите) се развива основно в съда, който се явява еквивалент на театрална сцена.
За какво точно говори този интерес към съдебната система за колективното въображение на френското кино? Може би се дължи на желание да отрази сложните отношения на обществото със съдебната институция, която, вместо да е гарант за реда, е обект на постоянни съмнения. Или може би защото открай време съдебният процес е и форма на групова психотерапия за всички участници в него, включително и за публиката, така че какъв по-добър начин Франция да се изправи и да говори срещу грешките в собствената си система.
Така стигаме и до тазгодишния носител на „Златна палма“ – „Анатомия на едно падане“ (чието заглавие прави паралел с „Анатомия на едно убийство“ от 1959 г. на Ото Преминджър), който изследва последиците от една мистериозно настъпила смърт.
След дебютния си пълнометражен филм „Битката при Солферино“ (2013) Трие се върна на големия екран с филма си „Сибил“ през 2019 г. И в двата филма режисьорката се занимава с темата за кризите, които настъпват в семейните двойки, породени от сблъсъка на професионалните и майчинските отговорности на героините, които се справят със стреса на съвременния свят благодарение на своя силен характер, хумор и емоционална интелигентност.
„Анатомия на едно падане” проследява успешната писателка Сандра, обвинена в убийството на съпруга си Самуел (по-малко успешен писател), който е намерен мъртъв пред алпийската им хижа в Гренобъл. В хода на един разкостващ съдебен процес, който вади на показ интимни моменти и разговори от бурния живот на двойката, адвокатите и медиите държат на всяка цена да намерят точните отговори в изначално неточни сфери, каквито са любовта и изкуството. Единствено малкият син на Сандра и Самуел – Даниел (изигран чудесно от Мило Мачадо Гранер), който се оказва единствен свидетел на случилото се, но уви е сляп, изглежда осъзнава, че ако никога не можем да се доверим на сетивата си, за да ни дадат обективна картина на света, трябва да се обърнем към своите емоционални истини. Студенината и безкрайните нюанси на поведение, които немската актриса Сандра Хюлер придава на героинята си, я правят неразгадаема. Напрежението се подсилва от това, че съдебният процес се води на френски език. Сандра често търси правилните думи, понякога не успява да ги намери и се налага да говори на английски. Тази кодификация на речта прави езика несъвършено средство за превод на мисълта, което кара гилдията разследващи да наблюдават всеки неин жест и мимика под лупа. Но „Анатомия на едно падане“ не е само умело развита драма за криминално разследване. През това детайлно проследяване на кошмарните разпити на Сандра и неосъществената творческа мечта на Самуел Трие води два разказа: този за реалната, настъпила смърт и този за символичната смърт, която отдавна е настъпила в семейството, а именно – разпадът на двойката и тяхната любов.
Жюстин Трие изследва не просто анатомията на любовта на двойката, а прави аутопсия на една връзка, в която освен проблемните отношения на съпруг и съпруга се корени и творческото съперничество между двама писатели. Затова и в съда, наравно с всички останали доказателства, се четат цели пасажи от техните книги, които се изследват, преосмислят и преформулират в опит да се намери виновникът. Успехът на Сандра ли е убил тяхната любов и Самуел, или неговите собствени несигурности и депресия, подсилени от чувството на доминация на съпругата му? Обществото иска да оправдае пред себе си нуждата да осъжда, а когато съществуват твърде много въпросителни около един казус, то непременно търси начин да запълни липсите, най-често като ги доизмисля.
Понякога се лъжем, понякога връзките ни претърпяват кризи, което не непременно говори за тяхната дисфункционалност, но дори и да го прави, не означава, че е извършено убийство. Или поне не в буквалния смисъл. След като мъчителният съдебен процес приключва, Сандра с горчивина осъзнава, че няма удоволетворение от наградата (награда всъщност няма). Раните са зейнали още по-широко, а всеки преминал през процеса е потърпевш, най-вече малкият Даниел. Смразяваща е сцената, в която детето поглежда през прозореца, сякаш готово да скочи, за да провери дали противоречивите теории, които адвокатите развиват в съда, се потвърждават. И ако в началото Трие дава заявка, че това ще е филм, който ще се занимава само с разкриването на истинския убиец, то от един момент нататък това спира да ни занимава. But that’s not the point. Не това е въпросът, казва адвокатът на Сандра, когато тя разпалено му обяснява, че е невинна. Постепенно тази ключова фраза се превръща в есенцията на съдебно-психологическата драма, тласкайки я все повече към второто измерение на това жанрово словосъчетание.
„Анатомия на едно падане“ е майсторски изградена кримка, под чиито пластове се разгръща една задълбочена психологическа драма, която ни кани да погледнем на героите с емпатия, без непременно да ги делим на „добри“ и „лоши“, защото, като всеки един от нас, те са и двете. А изправени пред невъзможността да отделим истината от фикцията, филмът ни призовава да изковем своя собствена версия за случилото се, тласкайки ни все пак да се доверим на любовта на детето като основен източник на единствената неманипулирана истина.
Освен какво мислим за филма, е хубаво да се замисляме какво дава той на киното в световен мащаб: Годината е 1994. За „Златната палма“ в Кан се борят „Криминале“ на Тарантино, „Червено“ на Кешловски, „През маслиновите дървета“ на Киаростами, „Изпепелени от слънцето“ на Никита Михалков и много други. За разлика от тези филми, върху които времето не е оставило своя отпечатък на забрава и до днес, в по-голямата си цялост, „Анатомия на едно падане” е лишен от различни визуални похвати, които да подсилят допълнително иначе брилянтната му драматургия. Трие разчита повече на изграждането на добре изпълнен сценарий, отколкото на творческия почерк на визията му. Разбира се, важно е, че филмът лежи на железен и страхотно структуриран сценарий, а героите са пълнокръвни и истински. Понякога им симпатизираме, друг път откровено ни дразнят, но и в двата случая им вярваме. В тази връзка, да, „Анатомия на едно падане“ е добро изследване на характера на главната героиня. Но страхотен филм? Това е по-спорно. Едно задълбочено психологическо изследване на герой и тема, колкото и добре да е изработено – и ние отдаваме дължимото на филма, не е достатъчно, за да се направи велико кино. Дали ще остане в историята на киното както гореизброените филми, времето ще покаже.
