Бриджит Манкузо
Захари Карабашлиев е един от авторите, които оформят облика на българската литература през последните години. Преди да започне да развива литературната си кариера, той се занимава с художествена фотография, което дава отражение и на творчеството му, тъй като определено има око за детайла. Захари пише разкази, пиеси, сценарии, но може би най-силно се откроява с романите си „Хавра“ и „Опашката“. Носител е на множество награди като „Роман на годината“, „Златно перо“, „Портал Култура“ и други. Тази година излезе и последният му роман „Рана“.
Когато започнах да го чета, първоначално си помислих, че става въпрос за поредния военен роман. Снаряди, оръжия, окопи… Свят, разделен на „ние“ и „вие“. Убийци, които наричаме герои. Чужди, които наричаме лоши. Време, разделено на „преди“ и „след“. Възрастни, които гледат с нетърпение към „след“. Деца, които не знаят какво е „преди“.
Но този роман е много повече от това, той е много повече от всичко, което познаваме досега. Този роман е за личните и общите рани, за отворените и кървящите рани и за историите, които се крият зад тях. Първата световна война и предхождащите я две войни по-скоро са платното, върху което Захари детайлно обрисува една лична и докосваща история. Сава Сотиров, по онова време студент по право в Софийския университет, е мобилизиран. Като всеки млад човек с гореща кръв и с желание да отдаде правото на своята родина, е посветен на това да брани България независимо от всичко. Още в първия ден обаче е ранен и съответно е отстранен от армията. Така тази физическа рана се превръща в нишката на целия текст. Отказвайки да приеме съдбата си на безполезен войник, той тръгва по стъпките на своите братя, за да се присъедини към войската. По този неравен път среща едно 4-годишно момиче на име Лена, което взима със себе си, за да спаси, въпреки че самият той продължава да кърви. В Яворовото стихотворение „Нощ“ срещаме небезизвестните стихове:
с кръвта си кръст ще начертая
от Дунав до Егея бял
и от Албанската пустиня
до черноморските води
Сава оставя друга следа: от Одринска Тракия до Добруджанския фронт. Но тя е също толкова пропита от болка, колкото е тази на Яворовия герой. Инстинктивно ние бягаме от болката, стремим се да стоим възможно най-далеч от нея, така че да я забравим поне за момент. Опитваме се да я потиснем, но тя все още е там. И в крайна сметка осъзнаваме, че в опита си да я забравим, ние забравяме да сме щастливи.
Тя осъзнала, че колкото и да е тежка всяка скръб, може да я понесе, защото без нея няма как да намери и щастието (с. 199).
Единственият начин да изпитаме абсолютно щастие е като си позволим да изпитаме абсолютна болка. Притъпяването на едното би направило невъзможно другото. Така както едно семе има нужда от студ и тъмнина през зимата, за да расте, така и човек има нужда от привидно мрачни периоди, които да го подготвят за пролетта.
Освен това раната е пазител на паметта.
Дадох ти забрава и не беше тъжна.
Но не бях и весела. (с. 198)
Ако не помним какво ни се е случило, забравяме кои сме, откъде идваме и съответно накъде сме се запътили. Ако пък не помним злото, което ние сме сторили, не можем да се поучим от него, а не можем ли да се поучим от него, то неизбежно ще се повтори. Но болката може да бъде и изцелителна, окриляваща.
Сякаш не той помага на детето да избяга от кошмара, а детето му помага в неговия неясен път (с. 185).
Ранените хора или развиват изострени сетива за болката на другите, или се превръщат в безчувствени мъртъвци. Сава е от първите. Ранен е, но спира, за да предложи помощта, от която така отчаяно се нуждае. Спира, за да даде, а накрая се оказва, че и той е получил. Раната на Лена го крепи, докато той кърви, дава му смисъл, за да продължи, и нова призма, през която да гледа света. С Лена минава отвъд различни граници, но заедно с нея отива отвъд себе си – може би най-важната граница, която някой някога ще прекоси.
Историята на романа е емоционална и разтърсваща. За това определено допринасят формалните и стилистичните особености на текста. Авторът често борави с ретроспекции, благодарение на които успяваме да надникнем в сърцето и в ума на героите. Разказът за пътуването с Лена рязко бива прекъсван от историята за Елиза. Две различни сюжетни линии, но еднакви по интензитет. Попаднеш ли в едната, забравяш за другата. Емоционални са и онези лични молитви на фронта, по-силни са от всяка бомбардировка. Изключително умело са отработени и евентуални проблемни ситуации, свързани с превода. В подобни случаи обикновено фразата е дадена на чуждия език, но веднага след нея срещаме българския еквивалент. При този подход от една страна, е запазено чуждото, а от друга – текстът остава разбираем.
Вдъхновеният от реалността сюжет на „Рана“ наистина ме докосна със своята сила и нежност. Докосна ме и със своя край. Не можеше да приключи просто така. Романът има два края. Абсолютният край е за тези, които имат търпението да стигнат до него, тези, които не се отказват пред болката и макар ранени, продължават да търсят… Така че тази книга е за всеки, който смята, че неговата рана е единствена по рода си. Тя е и за всеки, който е готов да се посвети на това да изцели раните си. Защото само изцелените хора са способни да изградят едно изцеляващо общество.
Захари Карабашлиев, „Рана“, изд. „Сиела“, С., 2023
