Амелия Личева
Нужно беше целият цивилизован свят да се опълчи на Русия, за да намерим сили за демонтажа на един паметник, който беше срам за града ни. Сами не намерихме куража да кажем не – не на прославата на Съветския съюз, заради който България изостана с 45, а може би и с повече години. Изостана от въпросния цивилизован свят, предавайки ценности като свобода, демокрация, човешки права. И заради който Съветски съюз наследихме един разпаднат морал и едно комунистическо минало, което и до момента не ни позволява да изживеем катарзис. Същият този Съюз, който уби толкова хора, колкото загинаха и в лагерите на смъртта и заради който големите хуманитаристи на ХХ век поставиха знак за равенство между нацизъм и комунизъм.
Да говорим сега, че махането на МОЧА разделя нацията, че е предателство към паметта, е нелепо. Предателство към паметта ние извършвахме десетилетия, когато подминавахме или не знаехме нищо за Белене, за механизмите, по които е действала ДС, когато се опропастяваха човешки съдби и всеки по малко извършваше предателство към себе си, нагаждайки се към тоталитарната идеология. МОЧА не е паметник като всички останали. Не и у нас. МОЧА не е минало, което да ценим или от което да се учим; МОЧА е камуфлаж, подмяна, лъжа, от които колкото по-бързо се отървем, има шанс най-после да започнат да се раждат поколения, за които комунизмът няма да е травма или захаросана приказка, а ще е история, съставена от факти. Но махането на МОЧА е и още нещо – акт на осъзнаване, на скъсване със страха и раболепието пред Путин, акт, удостоверяващ, че България най-после поема свой път, в който завинаги казва не на това да бъде руски сателит. И надежда, че комунизмът може би все пак е болест, която може да бъде преболедувана.
[…] Коментар от „Литературен вестник“. […]