Надежда Бучкова
От 2022 г. на камерната сцена на Народния театър ,,Иван Вазов“ може да се види разтърсващият спектакъл ,,Частици жена“. Режисьор на постановката е Крис Шарков, драматург е Майа Праматарова, сценограф – Никола Тороманов, а музиката е на Емилиян Гацов – Елби. Пиесата, която впоследствие разбрах, че е биографична, е написана от унгарската актриса и драматург Ката Вебер. Брилянтната актьорска игра е на Радина Кърджилова в главната роля, Мария Каварджикова, Стефан Вълдобрев, Мартин Димитров, Ана Пападопулу, Цветан Алексиев, Жаклин Даскалова и Албена Ставрева.
Спектакълът ,,Частици жена“ не е преживяване, от което излизаш, чувствайки се комфортно, ами напротив. Това е представление, изкарващо зрителите изцяло от зоната им на комфорт още от самото начало, събарящо границата между сцена и публика. Може би точно това го прави толкова специално. Сблъсква ни с реални съвременни проблеми и теми, от тези, за които много не обичаме да говорим – така наречените „табута“. Засилени са мотивите за чувствителността и емпатията, за съпреживяването на проблемите на близките ни хора.
Сценографията на Никола Тороманов е така направена, че публиката се чувства като част от самата история. Всичко започва с появата на Радина Кърджилова в ролята на бременната Мая и съпруга ѝ Ларс, изигран от Стефан Вълдобрев или Мартин Димитров. Те са в очакване на най-хубавото нещо – появата на малкото им момиченце. Виждаме отблизо всяка част от раждането в домашни условия, усещаме всяка емоция от болката, паниката. Бих казала, че този начален момент е много драстичен, документално представен, може би отблъскващ и стряскащ за част от публиката. Радина Кърджилова играе толкова истински, представя всеки жест от болката на нейната героиня. Впечатляващо е и със сигурност изисква много допълнителни психически усилия. След раждането, изпълнено с премеждия, детето умира.
Разтърсени от това начало, действието ни прехвърля няколко месеца по-късно в семейна обстановка и проследява как продължава животът на жена, претърпяла най-страшното – загубата на своето дете и деликатните взаимоотношения в заобикалящия свят. Тук виждаме силно застъпен огромния проблем на нашето съвремие, а именно неспособността да проявяваме емпатия, фокусирани върху личните си проблеми. На пръв поглед виждаме едно изключване от реалността на главната героиня, прикриващо дълбоката, силна болка.
На сцената са много типични персонажи, представящи нейните роднини – наслагването на още женски образи откроява плътно техните различия. Пред нас се разгръщат образите на сестра с амбиции за успешна политическа кариера, майка, губеща паметта си и връзката с децата си. Не остават по-назад и мъжките роли, борещи се с тяхната участ да бъдат до амбициите на жените си, но сякаш са показани като по-слаби, отсъстващи образи.
Роднините на главната героиня не разбират на пръв поглед отказа от приемане на случилото се от Мая. Те търсят справедливост и искат да обвинят за случилото се акушерката, която се е наложило да замести в последния момент. Тя твърдо отказва с доводите, че така и така нищо няма да върне детето ѝ.
Ставаме наблюдатели на различни ситуации в семейството – изневери, конфликти, недоразбирания, кратки моменти на щастие през сълзи, яд. Показва ни се контрастът в мисленето и убежденията на двете семейства – Мая и Ларс и Моника и Войтек. Може би образец за разделението на обществото по това време.
Мъката на майката (Мария Каварджикова), която знае, че си отива и е с тежко заболяване, за което търси начин да сподели с най-близките си, се движи паралелно на всичко останало. Финалът ни фокусира изцяло върху нея, свита като ембрион. Сякаш тя е силният знак за това как всичко започва с раждането и приключва със смъртта…
Този 1 час и 30 минути е концентрат от толкова много емоции и проблеми, представени по изключителен начин. Работата на целия екип респектира, защото това определено не е лесен проект и изисква истинско внимание в начина, по който се представя, което си личи във всяка минута. За финал бих казала, че това е представление, от което зрителят, независимо дали го е харесал или не, няма как да излезе останал равнодушен, което само по себе си не виждаме често днес.
