Писмо на Х. Ф. Лъвкрафт до Дж. К. Хенбъргър[1]
Скъпи господин Хенбъргър,
Бях много радостен да получа писмото Ви, както и да науча толкова много подробности за „Странни истории“. Областта, от която се интересува списанието, ме изпълва с нетърпение да стана свидетел на неговия успех. Знам, че от финансова гледна точка издаването на списание сигурно е тежка и често пъти обезсърчаваща отговорност, и искрено уважавам всеки, който смело и решително предприема подобно начинание. Със сигурност се надявам, че с някой благоприятен обрат непосилните Ви дългове около двете списания[2] ще се превърнат в добра и все така нарастваща печалба, и ми се струва, че много обстоятелства дават основание за подобен оптимизъм, тъй като в полето на странното Вие на практика нямате конкуренция и започнахте със силен старт, а за сравнение в детективските списания, изглежда, има ненаситен глад за все нови материали. И все пак знам, че пазарът е рискован и несигурен процес, а и особено при положение че търговците са в такова безскрупулно състояние, в каквото ги описвате!
Уверявам Ви, че по никакъв начин не съм се смутил от присъствието на „Прозрачният призрак“[3] до моята „Хрътка“[4]. Първо, не вземам себе си твърде на сериозно. И второ, мога да оценя хумора на подобни нотки комизъм измежду по-сериозните теми – като гробаря в „Хамлет“ или пък вратаря в „Макбет“. Когато едно списание обслужва широк кръг читатели и отговаря на един конкретен интерес, то е особено предразположено към това да получава литературни (или почти литературни) приноси от своите читатели, така че предполагам, че голяма част от разгърналите „Странни истории“ са заринали редакцията с нечетивни ръкописи. За тях темата за отхвърлените публикации е наболял проблем и изцеждането докрай на някакъв комично бездарен опит от тяхна гледна точка е пикантерия, на която да се смеят, въпреки че други я намират за прекалена и неподходяща. „Прозрачният призрак“ може и да не е сериозна литературна находка, и все пак не изпитвам съмнение, че ще привлече много нови приятели за списанието, а защо не и да успокои някое и друго жегване, предизвикано от отхвърлен ръкопис.
Все пак се надявам, че този случай няма да спомогне за отстраняването на г-н Беърд[5] от редакторската позиция, докато самият той не реши да се откаже от нея, понеже моето усещане е, че той като цяло се справя много добре предвид неблагоприятните обстоятелства в търсенето на истински странни разкази. Самият факт, че успя да се сдобие с цели пет напълно задоволителни дълги и заплетени истории, е почти забележително постижение, като се вземе предвид липсата на истински творчески и индивидуалистичен устрем сред професионалните писатели на художествена литература. Когато попадна на списание, в което преобладават клишетата, последните, които виня, са редакторите и издателите, защото дори повърхностният обзор на професионалното писателско поле показва, че проблемът идва от нещо по-дълбоко и по-обширно – нещо, което не се отнася до конкретно издание, а засяга изобщо атмосферата и нагласите на американския художествен бранш. Когато достигна до възлови моменти като този, не бива да прекалявам с обвиненията, защото осъзнавам, че много от неприятните последици са напълно неизбежни и също толкова неподатливи на решение от човека, колкото съдбата на всеки герой на гръцка трагедия. Тук в Америка обществото е полуобразовано и изключително праволинейно – общество, което е по един или друг начин възпитано в пуританската традиция и естетическата му възприемчивост е почти напълно залиняла заради непрекъснатото и неизменно присъстващо настояване върху елементите на етиката. Сред нас има милиони, на които им липсват интелектуалната независимост, смелост и гъвкавост, необходими им, за да изпитат творчески заряд вследствие на някоя необичайна ситуация. Те са благоразположени към една история само когато в нея не присъстват нюансите и дълбочината на истинските човешки емоции, а за сметка на това по праволинеен начин е изложен прост сюжет, опиращ се на неавтентични и сладникави морални ценности, от които е изведена плоска развръзка, препотвърждаваща всяка баналност и разкриваща всяка мистерия пред погледа и на най-посредствения читател. Това е читателската публика, която стои срещу издателите, и само глупак или пък огорчен от отхвърлената си публикация писател би обвинил издателите за обстоятелство, което се дължи не на тях, а на естеството и историческата традиция на нашата култура изобщо. Ако издателите на популярните списания започнат да търсят и публикуват оригинални и находчиви художествени произведения, ще изгубят читателите си до един. Половината хора няма да разберат за какво се разказва в историите, а на другата половина героите ще им се сторят непонятни, защото те ще мислят и действат като истински човешки същества, а не като автоматите, които американската средна класа е научена и склонена да възприема като хора. Пак ще кажа, че това са неизбежните обстоятелства на популярната литература – огромният масив, който определя националния стандарт и налага програмата на всички изучаващи творческо писане. Но това дори не е всичко! Сякаш според каприза на злонамерената съдба забързаното общество настоява да получава непосилно за произвеждане количество нови продукти. Казано по-общо, американският народ изисква повече разкази годишно, отколкото истински даровитите американски писатели могат да създадат. Един истински творец никога не работи бързо и никога не издава в големи количества. Не може да се договори да предоставя толкова и толкова думи за еди-колко си време, а трябва да работи бавно, постепенно и според настроението си – да се възползва от благоприятните състояния на ума си и да се въздържа от това да записва нещата, които се пръкват в мозъка му, когато е уморен или непредразположен към подобен тип работа. Това, разбира се, няма как да стане, при положение че има стотици списания, които трябва да се запълват редовно. За един месец или за седмица трябва да се запълнят толкова много страници и щом талантливите писатели не могат да смогнат, издателите се спират на алтернативата – посредствени по своите възможности хора, които могат да се изучат на някои механични правила и технически похвати, за да издават привидно изпипани текстове. Единственото качество на тези текстове е това, че са съобразени с шаблона и преповтарят ситуации и реакции, които са се сторили интересни на човек, който някога ги е изпитал. В много случаи тези писатели придобиват популярност, защото публиката разпознава съставните части на това, което в предходен момент ѝ е доставило наслада, и с удоволствие го възприема повторно под друга форма. Всъщност обикновеният читател почти няма вкус и формира преценката си въз основа на нелепите приумици, сантименталностите и аналогиите в текста. Така че по презумпция на американската художествена литература вече не се гледа като на изкуство, а като на пазар – правило, което се усвоява от почти всички и според което всяка самобитност на характера и идеите трябва да бъде претопена в потока от общоприети шаблони, а това пък от своя страна е в унисон с безцветния и еднообразен светоглед, наложен ни от посредствените първенци на литературното поле. Следователно успехът е предназначен не за талантливия, а за хитреца, който знае как да прихване нагласите на обществото и да се нагоди според тях. Изграждат се фалшиви бляскави репутации и мнозина иначе честни, но заблудени водопроводчици се записват на задочни уроци и подражават на тези сияещи величия с откровено шарлатански постижения. Такава е ситуацията с литературата у нас: безразборни тълпи от предимно бездарни писатели, които с погрешни методи се стремят към изначално погрешна цел! Апогеят на това е очевиден във вестници като „Сатърдей Ивнинг Поуст“ (The Saturday Evening Post), където що-годе талантливи писатели са смазани под тежестта на хвърлените по тях жълтици, които съставляват цената на тяхната оригиналност и на съвестта им. Страховит инкуб, от който само малкото истински находчиви и смели успяват да се отърсят.
Дори в Америка странната фантастика не е ограничена от пределите на популярната литература. Когато някой – такъв, който възпитава читателите на макабрена литература – иска чудноват сюжет, неговият трепетен стремеж е насочен към нещо извън отъпкания път на националната ни традиция – традицията на общоприетата безвкусица. Ето едно истинско изключение – човек, който да се стреми към оригиналност. Но изправени в лицето на битуващата традиция, която е узурпирала образованието на нашите разказвачи, можем единствено да се питаме с нотки на неприкрит трагизъм: „Кой ще предостави на този човек търсената оригиналност?“. Разпространената нагласа е проглушила младия писател с напомнянето, че трябва да се придържа към шаблона и да отразява един изкуствен свят и светоглед. Как би могъл той да спечели тази нагласена надпревара, и то на страната на литературата на странното, която няма много привърженици и едва ли ще прерасне в самостоятелна школа напук на популярната литература и нейния установен ред? Не познавам още човек, който би могъл да даде отговор на този въпрос. Опитах да взема под крилото си един умен младеж от Бостън. Момчето е започнало с писане на популярна литература, но сега се е устремило към успех в полето на странното. Отново и отново редактирам текстовете му – трия обикновените случки, образи и реакции и добавям нюанси, които той не си е и представял, но аз намирам за приносни по отношение на драматичния ефект на подобен тип текстове. Отново и отново повтарям тези действия, но резултатите са обезкуражаващи. Дори и да съм постигнал успех при появата на някой заплетен възел, старите му навици вземат връх и той разрешава ситуацията по стереотипния, лишен от въображение, обичаен начин. През цялото време, докато се опитвам да му помогна, у мен се прокрадва и противоречивото чувство на вина да не би, разклащайки вярата му в кичозните норми, да го правя негоден за работата извън полето на странното, от която би печелил!
Чета „Странни истории“ и тук-там забелязвам по някоя история, пълна с изтъркани неща – лаборатории, игрални салони с добре поддържани мъже, наредени около камината, красиви кралици на далечни планети, призраци, които се оказват обикновени злодеи, целящи да изгонят обитателите на къщата, и пр., и пр., – но никога не ми хрумва за това да виня г-н Беърд, защото и на мен, както и на всеки лишен от популярност писател, заради опита ми с членството в различни клубове ми е добре известно, че на него му се е наложило да приеме текстовете, защото никой нормален човек не може да набави достатъчно материали, с които в срок да запълни нужния брой страници. Не мисля, че в Америка е написана достатъчно първокласна странна фантастика, която да запълни месечно издание с размера на „Странни истории“. Подобно съдържание може да се разработи само ако се хване някой писател още като млад и му се предостави възможността да избегне писането на популярна литература. Най-добри резултати биха дали хора с широка култура, които да го правят като хоби – заради тръпката от самото нещо, а не водени от професионални стремежи. Ще ми се да добавя, че Пол Сютър е такъв, а също и Бъртън Питър Том, Сийбъри Куин, М. Хъмфрис, Антъни М. Ръд (въпреки че той има издадена книга) и неколцина други, които не мога да си спомня поименно. Всички тези хора са предоставяли отлични творби и вярвам, че дори би било по-добре всеки от тях да има по повече от един разказ в брой, отколкото да се включват по-безинтересни материали само за да се избегне повтарянето на едни и същи имена в съдържанието. „Отвъд вратата“ беше изпипана и завладяваща творба, също както и „Етажът отгоре“, „Тресавище“ и „Призрачният чифлик“. Забелязах и друго: някои от най-добрите идеи – идеите с най-голямо въздействие и с най-автентично разбиране на същността на ужасното и гротескното – са разработени от несъмнени новобранци или пък поне от автори, които не владеят техниката и усета за умереност в литературата. Доста съм въодушевен от „Виещите се сенки“ на У. Х. Холмс от първия брой на списанието Ви. По отношение на формата този текст е неумел и куц, но проклет да бъда, ако не предизвиква тръпка, каквато никой обикновен човек, независимо колко добре технически подготвен е, да може да повтори. „Отвореният прозорец“ (от януарския брой) не е много по-различен пример за първокласна идея и третокласно изпълнение, въпреки че в този случай и въздействието на идеята, и тромавостта на стила са по-слабо изявени. Искрено вярвам, че един от начините да се получи издание с добро странно съдържание, е редакторът да получи наставление да изостри своя нюх за истински чудноватото, без да отделя внимание на техниката на писане, да приема всеки силен сюжет или успех в изграждането на атмосфера, независимо от техниката или дори от грамотността на писането, и да плаща за тези текстове половината от пазарната им цена, като информира автора за причината, а впоследствие суровият материал да се пренаписва от някой писател на щат с добра подготовка, който по желание да добавя името си в съавторство в зависимост от намесата си в текста. Вярвам, че по този начин резултатите биха били по-добри, отколкото ако отхвърляте всички ръкописи, които не покриват минималния технически стандарт. Колежаните или пък относително опитните писатели не са винаги тези със склонност към оригинални идеи. Разбира се, едва ли ще има изобилие от тези забележителни, но технически незадоволителни ръкописи, но ми се струва, че все пак ще има достатъчно, че да се гарантира тяхното одобряване за публикуване и пренаписване. Самият аз много пъти съм подобрявал нечий чужд текст, който първоначално ми е изглеждал доста тромав, но след завършването му ми се е дощявало аз да съм единственият му автор. Написването на един страшен разказ е тежък труд в най-добрия случай. Дори сред най-изтъкнатите разкази трудно се намират нотки на възвишен и екзалтиран уплах. В това поле Артър Макън е единственият жив майстор – в пълния смисъл на думата, – чието име мога да назова. Всеки би се съгласил с подобно изказване, като сравни главата „Белият прах“ от „Тримата самозванци“ с всеки друг разказ на ужасите, познат на това поколение. И все пак смятам, че с необходимия капитал едно списание може да обучи група успешни писатели на странна фантастика, като им предложи свободно и доходоносно поле и като постави задача на някой експерт да им дава препоръки и по отношение на четенето – от кои автори да странят и на кои да подражават. Познавам едно хлапе, студент в Колумбийския университет на име Франк Б. Лонг-младши, което може да предостави някои страховити текстове, ако някой го убеди да запише и половината от идеите си. Подканвам го да изпрати стихотворението си „Една старица рече“ (An Old Wife Speaketh) в „Странни истории“, а с нужното насърчение може да завърши и още текстове. Със сигурност ще се намерят и други като него, ако някой отдели време да се поразрови. Един младеж от Чикаго – Алфред Галпин-младши, който в момента е стипендиант в Чикагския университет, на шестнайсетгодишна възраст написа нещо, което би смразило кръвта на всеки нормален човек, но обстоятелствата – и най-вече академичният му талант, който ще го направи изтъкнат професор някой ден – го отклониха от тази фаза на развитие на таланта му.
Това, което казвате за записването и усилването на реалните ужаси и страховитите трагедии, е интересно и вероятно има резон от гледна точка на широко разпространените интереси. Би трябвало да привлече читатели, защото разчита на спомените – почти всеки ще е запознат с темите от заглавията в пресата и следователно ще има усещането за допълнителен досег до плашещата действителност. Все пак от гледна точка на изкуството – от гледна точка на убедителното извикване на неназовим екстаз вследствие на пробождащия и гъделичкащ страх – мисля, че нищо не може да се сравни с добрата странна фантастика. В скверните и кръвопролитни ужасии – в кървавите убийства с брадва или садистичните извращения например – има само мимолетен страх. Това, което истински раздвижва най-дълбоките механизми на човешкия страх и на демоничната фасцинация, е нещо, което предлага безкрайни и тъмни гледища към загадъчни, множащи се, почти неразбираеми чудовищни форми, вечно дебнещи иззад природата и способни да се проявят отново във всеки един момент. Върховният принцип на този тип страх е внушението, че някой основен природен закон е бил престъпен по значителен начин – разпаднала се е границата между живота и смъртта, между хората и другите животни и пр., или пък са били унищожени основните принципи на времето и пространството, което е довело до сближаването на иначе неизмеримо отдалечени помежду си периоди и места. Един истински творец на ужаси винаги може да измисли хиляди пъти по-въздействащи идеи и сюжети от всяка трагедия и всеки кошмар под слънцето и след това да ги разкраси – да им придаде абаносов оттенък, както се прави с дървото, – с изкусно създадената атмосфера, която е все пак най-ефикасното средство във всяка фантастична история. Като се замисля, атмосферата и настроението във всеки един случай имат повече стойност от идеята и сюжета и това е причината да нямаме много на брой въздействащи фантастични произведения в наше време, когато се разчита на развитието на сюжета и действието за сметка на по-бавните аспекти на писането. Безспорно атмосферата е единственото, което добрият писател може да добави към една трагична история, почерпена от действителни събития. Той може да придаде на разказа цветовете на собствената си душа и да го изпълни с подозрителното чувство, че са налични мотиви и деятели, надхвърлящи човешкото, и с това да придаде на разказа по-въздействаща художественост. Определено намирам, че си струва идеята Ви да се пробва, въпреки че, като любител на художествената литература, не ми се иска месечната квота истории да намалее до минимума от два-три разказа с изключение на романа. Нищо не ми се харесва повече от истински добрия странен разказ. Бих дал и хиляда долара, за да прочета „Домът на Ъшър“ или „Лигея“ на По отново за първи път и да изпитам тръпката от очакването в захлас на това, което ще последва! Не ми е попадала бройка на „Ужасяващият регистър“[6] и трябва да призная, че не ми е съвсем ясно какво представлява той. Ако можете да ме снабдите с екземпляр за моя сметка, ще съм Ви длъжник завинаги! Между другото, преди да забравя, нека Ви споделя, че за мен най-слабата черта в сегашното състояние на „Странни истории“ е преобладаващият пълнеж от новинарски статии, повечето от които нямат връзка със странното. Със сигурност, преди да се разпределят измежду художествените текстове, сухите новинарски статии трябва да се редактират. Бих изказал мнението си, че новата политика да се публикува поезия ми се струва съвсем уместна… и не мислете, че казвам това само защото г-н Беърд наскоро одобри за публикуване някои мои стихове! Ще ми се да издавахте повече от стихотворенията на приятеля ми от Калифорния Кларк Аштън Смит, който извърши някои страхотни подвизи като например „Онзи, който яде хашиш, или апокалипсисът на злото“. Смит също така е и великолепен художник и ако го насърчите повече, отколкото го насърчаваше Хутейн[7], може да Ви предложи някои много по-добри скици от илюстрациите към моя „Дебнещ страх“. Но това е просто предложение, което ми хрумва в момента.
Интересува ме идеята, която имахте относно текстовете ми в „Домашно производство“ (Home Brew), и ме интересува най-вече поради това, че намирам тези публикации за някои от най-лошите си. Обикновено отказвам да пиша по поръчка или в историите си да спазвам технически ограничения, наложени от други хора. Но Хутейн ми е близък приятел – само като такъв може да ме накара да чета просташкия му парцал, – и когато започна да издава „Домашно производство“, отчаяно се нуждаеше да му предоставя мои текстове. Дадох му да си подбере от всичките ми ръкописи, но те не му се сториха достатъчно крещящи и долнопробни, затова започна да настоява да му подготвя поредица от шест самостоятелни истории, всяка от тях по 2000 думи, с които да тествам границите на сензационната морбидност. Искам да добавя, че морбидността сама по себе си не ми е по вкуса; това, което обичам, е нереалното и фантастичното във всичките му форми, въпреки че само страховитите ми творби биха се харесали на широката публика, разбира се. Накрая, в името на приятелството, се съгласих да напиша за Хутейн текстовете, които искаше, и му предоставих списък с възможни сюжети. От списъка той се спря на идеята за лекар, който ограбва гробове и връща труповете към живот, докато накрая самият той не става жертва на възкресените мъртъвци и техните неназовими съучастници. Тази идея разработих в поредицата „Хърбърт Уест, съживителят на мъртвите“[8] и мога да Ви уверя, че ми беше втръснало от работата по текстовете още в началото. Необходимостта всяка част да е самостоятелна, пречеше на писателския майсторлък, защото предполагаше досадното резюмиране на предходни случки и безкрайното преповтаряне на описанието на д-р Хърбърт Уест и неговите неприятни занимания във всяка от частите. Когато приключих с това, се заклех никога повече да не пиша истории по поръчка… и след това се поддадох на изкушението с „Дебнещият страх“ само защото Хутейн ми позволи да се откажа от формата на поредицата и вместо това да сериализирам историята. Възможността Смит да направи илюстрациите, беше другата примамка, въпреки че в крайна сметка те се оказаха доста под обичайното му колебливо ниво на художник. Но „Дебнещият страх“ никога не ме удовлетвори напълно, защото подходих неразумно, като опитах да следвам желанието на Хутейн за напълно еднакви по брой думи части, които винаги да завършват с гръмка кулминация, независимо дали това има стойност от повествователна гледна точка. В резултат от това много от отделните части станаха неестествени, разтеглени и претъпкани със случки. Все още имам чувството, че почти напразно изхабих добра идея за сюжет и често мисля за това как бих искал да напиша наново разказа за собственото си литературно удовлетворение, а някое списание може да публикува новата версия, без да ми плаща, след като се сдобие с необходимото разрешение от Хутейн! Изобщо не смятам, че трябва да излиза като сериализирано произведение – достатъчно кратко е, че да бъде завършено в една част и без да се поделя на глави, особено пък ако се съкратят излишните части. Но това ме научи на едно – никога да не се опитвам да се харесам на някого другиго или пък да оставя собствения си нюх към формата да бъде потъпкан! Сега съм напълно решен да оставя всичките си творби непубликувани, освен ако някой не се съгласи да ги издаде, без да променя нито един препинателен знак! Старомодните щрихи в творбите ми са резултат от характера и читателските ми предпочитания. Отраснах в голяма къща с огромна семейна библиотека на разположение и четях, без да подбирам, защото бях твърде болнав, за да ходя на училище или пък с постоянство да следвам задължителната програма на някой частен учител. По един или друг начин се привързах към миналото за сметка на настоящето – привързаност, която имаше много възможности да ме обземе напълно, защото състоянието ми на полуинвалид ме държеше настрана както от колежа, така и от търговията въпреки смелите юношески амбиции. Нямаше как нещо съвременно да ме очарова задълго и единствената ми връзка със съвременните списания преди отношенията ми със „Странни истории“ беше краткият период, в който четях списанията „Всеистории“ (All-Story) и „Аргоси“ (Argosy) преди десет-петнайсет години заради възможността да проследя странните разкази, които се появяваха рядко в тези периодични издания и особено в първото. Поглъщах основно класиците и досега не съм попаднал на нещо дори наполовина толкова добро, колкото тях! Стилът ми е, разбира се, фундаментално и неизменно старинен – самодоволно старинен, ако мога да добавя – и отговаря на повечето от предпочитанията ми. Един от новите ми интереси, който се зароди, докато укрепваше здравето ми през последните три години, е интересът към колониалната архитектура – пресъздаването на гледките от XVIII век чрез изучаването на оцелелите забележителности от това време – и влагам по-голямата част от новопридобитата си сила в странстване из старинните градове, с които изобилства родната ми Нова Англия. Така че наистина не смятам, че бихте могли да ми направите по-хубав неволен комплимент от това, че помислихте моя „Дебнещ страх“ за преработка на стар текст. Надявам се, че не сте го сметнали за изцяло пренаписан! Единствено обвинението в дословно плагиатство от някой майстор от XVIII век би ме зарадвало повече!
Ще следя бъдещите промени в „Странни истории“ с голям интерес и алчно ще дебна Вашата работа, понеже толкова категорично споделяте презрението ми към безвкусицата, която витае из популярните списания. Спечелването на Худини[9] на страната на списанието със сигурност ще донесе голямо предимство в продажбите, защото той се ползва с огромна слава и неоспорим талант в своето вълнуващо поприще. Не следя водевилите особено, но случайно го гледах в стария Театър на Кийт тук, в Бостън, преди почти четвърт век, сигурно съвсем в началото на неговата кариера, защото все още не беше толкова известен. След това с интерес научих, че е израснал в Апълтън, Уисконсин, откъдето е и моят начетен млад приятел Алфред Галпин, когото вече споменах в това писмо. Не знаех, че Худини пише, нито пък че притежава толкова забележителна библиотека, каквато описахте. Със сигурност ще ми достави безмерно удоволствие да се запозная с тази библиотека и с нейния всестранно развит притежател, а това е напълно възможно да се случи, защото, макар и да не предприемам дълги пътешествия, след идната пролет най-вероятно ще живея в Ню Йорк. Предполагам, че е нормално статиите му да не са напълно съвършени, както казвате, тъй като той е свикнал да изразява себе си по по-различни начини. След като погледнах тази от мартенския брой, ми се струва, че е възможно Худини да е пример за случая, който по-рано споменах – за талантлив писател, който се нуждае от съавтор, за да придаде на текста формата, която по най-добър начин изразява духа на този текст.
Комплиментът Ви за „Плъхове в стените“ страшно ме зарадва – още повече защото Робърт Х. Дейвис от редакцията на издателство „Мънзи“ след кратък размисъл го отхвърли като твърде ужасяващ за своите читатели… Още един пример за съществената липса на вкус и оригиналност, насадена сред общността на пишещите у нас от управляващите литературното поле. Когато ръкописът бил прочетен сред приятелския ми кръг в Ню Йорк, Артър Лийдс, водещият на раздел „Мисли и смисли“ на „Писателският месечник“ (The Writer’s Monthly), бил задоволително възторжен, но доста убедено заявил, както ми разказаха, че никое американско списание няма да го приеме за публикация. Такива са безмълвно признатите и безропотно приетите конвенции на плахото мнозинство!
Поласкан съм, че искате да погледнете някой от по-дългите ми – с 25 000 или повече думи – ръкописи и вероятно в близкото бъдеще ще имам такъв, който да Ви предоставя. По-рано пишех само кратки разкази, защото бях убеден, че това е най-подходящата форма за странна фантастика. Но прочитите на някои странни романи постепенно промениха гледната ми точка и след експериментите с Хутейн започнах по-подробно да скицирам някои от по-заплетените си идеи като потенциални романи. Пазя си идеите за сюжети и грубите скелети на планове в една тетрадка с бели листове – такава, каквато бихме нарекли тетрадка за ежедневни дела, ако определението не беше толкова подчертано иронично предвид съдържанието на тази конкретна тетрадка! Основната ми идея за роман е за дълго фантастично произведение, наречено „Азатхотх“ (работно заглавие), в която ще се занимая с чудати случки, донякъде в стила на „Хиляда и една нощ“. Не знам кога ще се захвана със самото писане, но със сигурност текстът няма да е подходящ за „Странни истории“, защото ще е страховит само в някои части, а за сметка на това ще преобладават поетичните пасажи и описания на по-скоро чудновати и странни, отколкото ужасяващи и страшни градове и пейзажи. Ще се числи към редиците на „Ватек“ или някои от по-дългите, неземни и леки творби на Дънсейни. Все пак не възнамерявам страховитите части да звучат ни най-малко безвкусно и банално! Действието вероятно ще се развива на далечна планета и може би няма да има човешки същества в тесния смисъл на думата. Същества, различни от човешките, добре знаете, също могат да преживяват много интересни приключения и да се отправят на много живописни пътешествия. Все пак възнамерявам да Ви изпратя друга история, която предстои да напиша, освен ако и тя не се проточи много. Тя носи заглавието (което също е работно) „Домът на червея“ и ще разказва за безумното послание, което един преждевременно остарял и умиращ баща изпраща на своя избягал двайсет години по-рано син заради неназовимия страх от новата си мащеха – наследница, живяла в мрачната къща в мочурището. Младежът се завръща и намира баща си сам в къщата (или в замъка – не съм решил дали действието да се развива в Нова Англия, или в старата Англия, или в Шварцвалд) – сам, но не напълно, защото непрекъснато се озърта крадешком… и някакви други форми притичват през далечните коридори, и по необясним начин привличат рояци мухи към себе си… и над цялото мочурище кръжат лешояди… и младежът вижда нещо, когато веднъж излиза навън… но няма да кажа повече. Виждате сам какъв тип история ще е това и със сигурност ще я изпратя, когато я завърша, освен ако, както вече казах, не стане твърде необикновено и неприемливо дълга, но и в този случай вероятно бих я изпратил.
Но виждам, че избърборих прекалено много в това писмо, за което, вярвам, ще ми простите. Надявам се в разностранните ми размишления да има храна за размисъл и разумни предложения за това как да решите дилемите си, въпреки че никога не съм се славил с практичния си нюх. Със сигурност обаче Ви желая късмет със „Странни истории“ и се надявам промените да се развият в правилната посока, макар и да съзнавам напълно трудностите около подобен експеримент. Съвсем приемливо и възможно е да се свържете с автори от други списания. Като се върнах към предишния си опит с „Всеистории“ и някои нови примери, на които в последно време попаднах, мога да посоча няколко души с доста сносни текстове, а също и един истински превъзходен пример. Става дума за писател, който се подписва с името А. Мерит и който преди пет години имаше повест със заглавие „Лунният басейн“ във „Всеистории“. Силата на мрачните, титанични внушения в тази необяснима мистерия беше огромна и не бях изненадан, когато разказът излезе под формата на книга с изчистени две неточности от астрономическо естество. След това Мерит имаше още две творби във „Всеистории“ – и двете по-слаби от първата, което е показателно за изтощителния натиск, оказан от образеца на евтиното, популярно списание. Мисля, че този писател може да се върне към предишната си нагласа, ако му се предостави възможност, и може да надмине всеки друг автор на странни истории в бранша на периодиката. Ще ми се да имаше начин да се свържем с него. Друг обещаващ писател е Филип М. Фишър-младши, който имаше добър разказ в един скорошен брой на „Всеистории“, но разказът беше развален от смекчения си финал, който очевидно беше измислен, за да се понрави на крехкия Боб Дейвис. Ако се намери кой да му каже да остави човечеството да върви по дяволите, Фишър може да постигне чудеса. Разказът му се казваше „Островът на гъбите“. Имаше също и някои стари творби, които само смътно си спомням. Виктор Русо беше звезда от най-висок ранг във „Всеистории“ и е написал поне един злокобно въздействащ текст на име „Морските демони“. През 1919 г. Стийт и Смит издаваха списанието „Книга на тръпките“ (The Thrill Book), на което аз, за жалост, така и не попаднах, но тези, които са го виждали, се изказват много положително за него. Някои от авторите в него биха били полезни на „Странни истории“ и ми се струва, че ще е добре да се потърсят, освен ако източникът ми не е преувеличил. Между другото, същият този източник е убеден, че най-добрият разказ от ноемврийския брой на „Странни истории“ е отмъкнат дума по дума от разказа „Пълзящата смърт“ на П. А. Конъли от „Книга на тръпките“. Мисля, че той писа на г-н Беърд по този въпрос, но все още не е сигурен дали става дума за кражба, или за случай, в който един и същи автор е продал творбата си на две списания, в случай че „Книга на тръпките“ се окаже твърде краткосрочно, за да остави следа.
Със сигурност бъбрих достатъчно! Много ще се радвам да видя чека, когато пристигне, макар да знам, че във всяко отношение споделям затрудненията си с почти всички останали! Надявам се, че затрудненията с плащането няма да попречат на някой първокласен писател да се включи в списанието… Подсказах на г-н Беърд, че може да има и обратен ефект – да подплаши користните и да останат само талантливите писатели, които пишат ужаси заради самите ужаси!
С най-добри пожелания и сърдечна признателност,
искрено Ваш
2 февруари 1924 г.
Превод от английски: ИВА СТЕФАНОВА
[1] Откъси от писмото на Лъвкрафт до Джейкъб Кларк Хенбъргър (1890–1969), един от създателите на списание „Странни истории“, са преведени от Явор Цанев в изданието Лъвкрафт, Х. Ф. Свръхестественият ужас в литературата, съст. Иван Атанасов. София: Изток-Запад, 2020.
[2] Хенбъргър освен „Странни истории“ по това време издава и списанието „Детективски истории“ (Detective Tales).
[3] Пословично лош разказ на Изабел Манцер, издаден в „Странни истории“ през февруари 1924 г.
[4] Разказ на Лъвкрафт от същия брой. На български език разказът, преведен от Огняна Иванова като „Кучето“, е включен в изданието Лъвкрафт, Х. Ф. Сянка отвъд времето. Разкази и новели. София: Изток-Запад, 2020.
[5] Едуин Беърд (1886–1954) е водещият редактор на „Странни истории“ от първия му брой през март 1923 до броя през април 1924 г., след който Хенбъргър го уволнява. В този период Беърд приема всички разкази, изпратени от Лъвкрафт за публикация.
[6] The Terrific Register – издание от 1825 г., което съдържа досиета и документи, свързани с известни престъпления.
[7] Джордж Джулиън Хутейн (1884–1945) – редактор на нюйоркското списание „Домашно производство“ (Home Brew).
[8] Българският превод е дело на Адриан Лазаровски и е включен в сборника Лъвкрафт. Х. Ф. Некрономикон. София: Ентусиаст, 2012.
[9] Хари Худини (1874–1926) освен прочут илюзионист е и страстен почитател на литературата на ужаса и странната фантастика. Автор е на романи, разкази и пиеси. Лъвкрафт помага за написването на някои от разказите му – първоначално като писател в сянка, но след това авторството му е разкрито.
