Евгени Черепов
Модерното общество е белязано от ускоряването. Редица социални практики, битували почти непроменени през дълги периоди от време, биват неузнаваемо преобразени заради технологичния прогрес или пък напълно изчезват. Модернизацията в индустрията, а в последния половин век и в информационните технологии води до значителни промени в усещането на човека за света, за биването му в него.
Двадесетият век връхлита с експлозивно развитие на индустриалните технологии, четени първоначално единствено през оптиката на положителното възприятие. Но ако експлозивно е метафоричен епитет, то той добива буквалното си значение през двете световни войни. Ускореното развитие на индустрията (и на оръжейната такава) е направило възможен шокиращия мащаб на жертвите в тези войни.
През последния половин век ускоряването се е пренесло в сферата на информационните и електронни технологии. Бързо (шоково и травмиращо за част от социума) се променят социални, битови, трудови и дори интимни отношения. Светкавичният достъп до информация, мигновената комуникация и глобализацията правят света по-малък, обозрим, видим за всеки във всяка една секунда. Всички форми на технологичното ускоряване водят до промяна в жизнеусещането за биването-във-времето-и-в-света, както го дефинира проф. Хартмут Роза в книгата си „Ускоряване“ (Критика и Хуманизъм, 2015).
Ако биването-във-времето-и-в-света е съставено от двете обичайни компоненти, образуващи опозицията „вътрешен свят – външен свят“, то е логично да приемем (почувстваме сами), че в подобно ускорено ежедневие става все по-трудно за човека да се обръща към вътрешния си свят. Непрекъснатите адаптационни процеси към непрестанно променящия се външен свят завихрят ежедневие, в което няма място за паузи, така необходими на човек да мисли за извънматериалния свят, да бъде по един друг, по своята природа трансцендентен начин.
Подобни бавни пространства предоставя литературата, пък и самото четене като акт. Планината като географски топос също предоставя пространство, което е отделено от скоростното ежедневие на цивилизацията. Превръщането на планината пък в литературен топос я извежда до ново ниво на бавно и отграничено време-пространство, пълна опозиция на профанното и динамично градско всекидневие.
Коректността задължава да се отбележи, че този литературен мотив е предхождан от богатата символика на религиозно-митологичния образ на планината. В изследванията си за връзката между пустинята и планината като литературни топоси проф. Клео Протохристова затвърждава съществуването на универсална културогема, пришиваща към планината и божествените проявления, и фундаменталните екзистенциални изпитания на човека.
През епохата на Романтизма идеята за идентифициране на възвишеното с природата веднага превръща планината в предпочитан обект на изобразяване. Век по-късно това можем да забележим и в българската литература: в лириката на Иван Вазов, в чиито стихосбирки „Поля и гори“ и „В лоното на Рила“ природата е обект на естетизация, а промяната във вътрешния свят на лирическия говорител сред планинската природа в „При Рилския манастир“ е изведена като алтернатива на бездуховното съществуване само „за покривката и хляба“.
Животът сред консумеризма и ускорението на XX и XXI век има нуждата от своята литературна алтернатива. Човек има нужда от паузи, от духовен смисъл, от обръщане навътре към себе си, от отграничено от профанното ежедневие съществуване (аналог на ходенето на църква в неделя) и може би сред алтруистичните роли на литературата е да опитва да му създава такива пространства. А един от топосите, които въплътяват в себе си тази идея, е именно планината.
Един от парадигматичните романи в това отношение е „Вълшебната планина“ на Томас Ман. Може би дори не е нужна уговорката, че този роман диша в толкова много посоки, че те няма как бъдат обхванати в този текст (нито пък са по силите му). Опитът ще се ограничи до щрихирано задаване на жалони от това класическо произведение при мисленето на планината като символ на другобитие.
Дори неподготвеният читател при прочита на „Вълшебната планина“ остава с чувство за безвремие. Бива отнесен високо в планината и както главният герой Ханс Касторп буквално забравя живота си там долу, така и читателят бива пленен от безвремието и самодостатъчността на света тук горе. Това се постига и чрез построяването на повествователната перспектива, която в началото на романа разглежда обширно едва няколко часа от цялата фабула, а накрая в подобен брой страници са компресирани цели години.
Ако една от най-сюжетоизграждащите опозиции в световната литература е опозицията „дом – път“, то планината (в частност високопланинският санаториум „Бергхоф“) по парадоксален, но непротиворечив начин предоставя на главния герой и двете алтернативи от тази опозиция. В началото на романа планината е символ на пътя и на чуждото пространство, които обединяват в себе си различността от ежедневно познатото. Впоследствие ще го приюти като нов дом. Т.е. опозицията „дом – път“ ще престане да бъде опозиция и ще примири двете си алтернативи в образа на планината, която ще е различното място тук горе – място на отделеност от познатото там долу. Място, в което представите на героя относно времето, света, живота се преформатират правопропорционално на продължителността на престоя му там. Или както казва братовчедът на главния герой: „Тук човек променя своите понятия“ (прев. Тодор Берберов).
В началото Ханс Касторп не смята да остане дълго, а просто да се види с братовчед си, който е на лечение в санаториума. Но остава цели седем години в това различно пространство, даващо му възможност отново да се влюби, да мисли за природата на нещата, да изпадне в безвремие. Емблематична е снежната разходка на героя в главата „Сняг“. Ходенето му в кръг в снежната буря, загубата на представа за време и пространство сякаш са кулминацията на положителното четене на престоя в планината. Четенето ѝ като място на различие, като пространство на безвремие, в което човек може да се скрие от профанното всекидневие на набиращия скорост през XX век град. След тази глава у читателя вече се намества и нагласата за престоя на Касторп в планината като вид лентяйщина, вид бягане от отговорност. Т.е. съществуването на пространство, в което човек може да се обърне навътре към себе си (и това е положително съозначена пауза), не отменя, че животът там долу продължава в пълното си ускорение на обществени и политически процеси. И тази сериозност на живота долу все пак застига Ханс Касторп въпреки седемгодишното му „криене“ в планината. Криене от отговорното ежедневие на реалността. Криене в един седемгодишен сън, през време на който обществените и политическите процеси в реалността са довели до война. А ускореното развитие на военната индустрия ще я превърне в кървава касапница. Самият Томас Ман иронично квалифицира героя си като Siebenschläfer – демонстративна игра на думи, която заклеймява героя като сънливец (съсел, ако щете), чието сладостно безвремие на дълъг зимен сън може да бъде и греховен лукс във времена на постоянно социално и политическо ускоряване. Насилствено събуден ще бъде Ханс Касторп в края на романа, ще трябва да напусне омайното безвремие на вълшебната планина и да се завърне в равнината, където със сурова спешност ще се наложи от съсел да се превърне в мъж.
Като антитеза на досегашните съждения можем да разгледаме съвсем друга планина, далеч по-близка до изконната представа на българина за този топос, в романа „Възвишение“ на Милен Русков. Тук опозициите между ускореност и бавност, между планина и град ще прегледаме по един специфичен за конкретната историческа българска реалност начин, премодулиран и зададен през възрожденската ни литература. Но да започнем с това, че книгата на Русков постига хуманитарния акт да извади българския читател от невротизираното му съвременно ежедневие и да го постави в един от любимите моменти от националната му история – Българското възраждане. В един от любимите му топоси – Стара планина. Топос на истински мъже, на сакрализирани герои, не на съсели – това е късият разказ за обитаващите планините по време на Възраждането. Но романът на Русков не е къс разказ и обглежда периода не през конвенционалното му сакрализиране, а по един по-принизен, по-човешки начин. Прави това чрез изглеждащ непринуден езиково-повествователен експеримент, който обаче е професионално и системно изграден и който отнема иконичното от възрожденците и налива жилите им с вазовска чичовщина.
Въпреки че рисува детайлна картина от Възраждането, романът е опит да се вникне във вътрешния свят на българина (и съвременния такъв), да се картографира народопсихологията, да се покаже лутането между „покривката и хляба“ и возвисяването Там на Балкана. Читателят е оставен сам да прецени дали героите успяват да влязат в баладичното пространство на духовното извисяване (възвишенията на добилия още от фолклорното творчество митичен статут български Балкан, допълнително издигнат от Ботев до копнежно желаното Там), или остават на едно съвсем обикновено възвишение. Возвисили се кой колкото е могъл.
Возвисяването като личен духовен акт тук е неразривно свързано с образа на планината, на Стара планина, на Балкана. Още Ботев в баладата си „Хаджи Димитър“ рисува вертикална картина, в която в опозиция са полето, изпълнено с тъжни песни на робини, и небето – магическото пространство на свободата, а свързващото звено между тях е именно Балканът. Планината е мястото, към което трябва да се отправи юнакът, за да надмогне равнинното и робското у себе си, да се извиси духовно, както последното бива разбирано от Ботев за нуждите на конкретния историческо-политически момент. Т.е. тук опозицията „град – планина“ също работи по отношение на отграничаването от една реалия чрез потапяне в друга, само че в преобърнат смисъл. Ако градът е мястото на люлеещата се в безвремие „рабска люлка“, в която лентяйски „чакаме и ний ред за свобода“, планината е символ на ускорената промяна на политическото статукво, на революцията, в нея няма място за съсели. Ползваните цитати от Ботеви произведения показват как универсалната сюжетопораждаща опозиция се е вклинила по специфичен начин във възрожденската ни литература.
Героическият финал на романа на Милен Русков обаче е на безименно, неназовано възвишение. Някакво възвишение. Разколебана е сакралността на саможертвата, разколебан е героизмът на подвига, който е утвърден в представите на читателя от каноничната ни литература. Защото планината като топос не е достатъчна, за да се възвисят бродещите из нея. Духовното возвисяване е лично дело, за което са нужни усилия. Чрез персонажната си двойка Милен Русков ни представя два възможни варианта. Бачо Гичо успява да се издигне над обичайното ежедневие на рода си като абаджии, образован е и не спира да чете при всяка почивка, следи световните тенденции, макар и по споменатия вече чичовски начин, планинските пространства дооформят личната му нужда да бъде различен. И накрая постига своето лично, макар и анонимно возвисяване, макар и на някакъв си неназован връх от вълшебната за българите Стара планина. Асенчо също има своите възходи, като кулминация е жертвоготовността, с която участва в освобождаването на Гичо. Но планинските пространства не са достатъчни, за да се извиси непълно готовата му за това човешка същност. Политическото ускоряване на процесите в онази епоха налага революционното като единствен дом, единствен път на мъжа. Асенчо обаче избира съселното – не е готов да се събуди от робския сън, остава при „покривката и хляба“, става предател.
Разбира се, различните исторически моменти предполагат различни нужди, съответно и специфични разработки на опозицията „град – планина“. Както специфични разработки имат според своите нужди и конкретики националните литератури. Личните авторски намерения пък дават още хоризонти, в които тази културна схема да бъде разработвана. Едно е ясно – планината е символ на различност, на другобитие, на излизане от конвенционалното, на бродене в пространства по-скоро във вътрешния свят на човека.
