Разговор с Ренета Бакалова
Трета книга с поезия. Ако втората е особено важна за един автор, как чувстваш третата?
Ако разделя нещата на етапи, бих казала следното: при първата можеш да си позволиш да си смел и безразсъден, да не внимаваш и да не се замисляш толкова, искаш да пишеш и това е най-важното; при втората, ако имаш късмет, вече знаеш къде си и какво искаш да постигнеш, изчакваш и изпипваш, защото думите са отговорност, езикът е много фино оръжие, трябва да го овладееш, съзнаваш неговите възможности и граници, опитваш се да си умел мореплавател в бурното му море. А сега с третата беше предизвикателство. Да не разочаровам себе си, да опитам да надградя, да не е стъпка назад. Мисля, че всеки автор се сблъсква със сходна емоция, ако усеща писането като нещо специално. Надявам се, разбира се, че е било успешно.
Какво се промени в теб след „И други езици”, какво те доведе до „Пробуждането на Евридика”?
Може би хоризонтът е донякъде променен, разширен. Но тази книга не би могла да бъде такава, каквато е, без „И други езици”. Още там са засегнати, но много по-периферно някои от сегашните теми. А в основата и на двете, наред с всичко останало, се интересувам и от историята. Тук тя обаче засяга един по-конкретен аспект, контекст. Идеите в „Пробуждането на Евридика”, раните, за които говоря, винаги са ме вълнували, винаги съм знаела, че рано или късно ще опитам да ги изговоря в поетична форма. Просто чакаха своя момент и думи, в които да ги въплътя.
Има ли читатели, които те следват безрезервно през годините, какъв е твоят читател?
До някаква степен читателите се променят както се променям и самата аз. Иска ми се да вярвам и всъщност забелязвам, че хората, които ме четат, се чувствителни и се вълнуват живо от света, от неговите несправедливости, копнеят и се борят за промяна. Не знам дали има читатели, които безрезервно са до мен. Това би било всъщност опасно. Хубаво е читателят, колкото и да те харесва, да е склонен да види и слабите моменти, да не се откаже да те чете, но да не губя своята критичност. Но със сигурност читателите на първата и последната ми книга са много различни. Някои читатели си „тръгнаха”, защото вече не пиша римувана поезия. А вярвам, че това е едно от най-неправилните деления. Няма значение дали поезията е римувана или не. Важна е нейната поетична стойност.
Как виждаш света през призмата на митологиите, кой мит успя да развенчаеш за себе си, след като се появи книгата?
Винаги съм възприемала митологията като един от начините да опишем и говорим за важните неща през образ, през метатекст и символ. Да не показваме непосредствено картината на очите, да оставим ума да се разхожда през лабиринт. Но и чисто исторически винаги съм се интересувала от мястото на мита в човешката история и развитие. То е много ключово и понякога дори не си даваме сметка за целия психологизъм и за архетипите. Всичко това е много важно и формиращо занапред. Не знам дали развенчах някой мит, но със сигурност ме радва разбирането, че това не е женска книга, а напротив – книга за всекиго, независимо че проблематизира неща, които на пръв поглед са тясно свързани с жената и женското. Защото в крайна сметка сме тук заедно, двата пола и си влияем, не сме изолирани.
Тялото като обект присъства и в „Пробуждането на Евридика”, с какво продължава да е интересна тази тема за теб?
Струва ми се неизбежно това присъствие. И важно. Защото отдавна тялото не е тема табу. И всъщност би било трудно да говорим за духовното, ако изключим телесното. Но тялото тук присъства и съвсем буквално, да. През темите за войната и насилието, греховността и превръщането му в плячка, в нещо слабо и уязвимо, нещо, за което жената конкретно бива наказана. И по възможно най-човешкия начин: тялото, което понася и страда. И пренася своя опит към душата, към психиката, към възможността или невъзможността да сме пълноценни.
„Направени сме от вода и думи”, така започва едно от стихотворенията в книгата, плаши ли те тленността на материята, а тленността на думите?
Тленността е всъщност възможност. Осъзнаването ѝ може да бъде много освобождаващо. Да поражда смелост. Да знаеш, че нещо има начало и край, е не само ужасяващо, но и вдъхновяващо, може да бъде извор на смисъл, на нова перспектива. Желанието да овладееш тленното, от друга страна, дори и невъзможно, също има силна креативна страна.
Темата за „женското писане” е безкрайно предъвквана, поставят ли все още половете разделителни линии в поезията?
Особено щастлива съм, че този термин все повече губи негативната си конотация, избледнява остарялото разбиране и се сменя сякаш с ново. За това със сигурност допринасят все повечето смели и различими женски гласове в литературата. И то започва повече да се свързва със спецификата на женския опит за онова, което е различно като преживяване. И наред с това равностойно и важно. Сякаш започва все по-малко да се свързва с определението за повърхностна сантименталност.
Вярваш ли, че пишещият човек трябва да преживява крайни екзистенциални състояния, за да създава стойностни творби? Какъв е твоят личен опит в това отношение?
Мисля си, че най-важното за създаването на стойностна творба е емпатията. Без нея колкото и да е издържано едно произведение, с чудесен изказ и техника, поне според мен винаги ще липсва дълбочина. В този смисъл крайните състояния и преживявания съвсем не са задължителни. По-скоро разбирането на света и неговото приемане.
В текстовете ти има много съпротива, срещу какво се изправяш, може ли изобщо поезията да променя хода на историята, или поне съдбата и мисленето на отделния човек?
Вярвам, че литературата освен всичко останало не трябва да бъде изолирана и безучастна, а напротив – да заема позиция, да говори, да не премълчава онова, което е нередно. Тя все пак е израз и на самото си време, на мисленето на съвременниците си и ми се струва нередно да е безразлична. Тя е глас, значи променя и влияе така и толкова, колкото и всеки, който избира да има активна обществена позиция. С разликата, че способите на литературата да въздейства са по-различни. Но да, тя е още един начин. А в малките ежедневни истории със сигурност имаме много примери, че литературата лекува и спасява. Всеки такъв жест има своята стойност.
Част си от едно обособено вече поколение, какви са общите черти на всички вас като поетика?
Смелост и откритост са две характеристики, които откривам. Все повече да се пише за неудобни и премълчавани теми. Това е някак естествен процес: поколението ни е такова и това се отразява и в писането. Все повече се разширяват границите и на темите и на езика.
Върна се и отново живееш в родния Пловдив, липсва ли ти софийската литературна среда? Чувстваш ли се добре приета от пишещите хора под тепетата?
Със сигурност ми липсва средата в София дотолкова, доколкото последните десет години се развивам в нея, следя я, в нея са се случили литературните ми приятелства и предизвикателства. Много ценни са срещите и разговорите с други пишещи хора. Обемен на възгледи, идеи, среща на различни светоусещания. Напомня ти къде стоиш, къде се намираш, учи те да цениш и уважаваш. Липсва ми и колко е богато на литературни, a и всякакви културни събития. Но в Пловдив също е много уютно. Забелязвам как все повече неща се случват. И интереса към тях. Сякаш защото тук не е така „наводнено” със събития, има една особено красива жажда.
Разговора води ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
