Василен Василев
Ренета Бакалова (1991) е родена в Пловдив. Философ по образование, тя е носителка на редица литературни отличия и награди, като през изминалата 2023 г. бе публикувана от изд. АРС нейната трета стихосбирка „Пробуждането на Евридика“.
Има два пласта при изграждане на образността и метафориката в най-новата стихосбирка на Бакалова. От една страна, налице е феноменологично развихряне на ухания и докосвания – не непременно еротични, макар и темата за еротизма да е водеща. В съзнанието ни биват привиквани образите на градини, плодове и техните сладки аромати, както и на галещи небцето и кожата екзотични текстури. Това създава впечатлението, че Бакалова умело ще ни превежда през някакви изобилстващи на сладост пътешествия. С това се открояват по типичен за любовната лирика и донякъде банален начин значимостта на пътя, пътуването и географията; на далечното, на чуждото, както и на близкото. Географията на любовта и нейното правене ще се оказват сложни и изпълнени със задънени улици и множество неуспехи.
Макар и сладостта да е важна в „Пробуждането на Евридика“, тя присъства в мяра. В много от стихотворенията се тематизират раздялата, разочарованията и изобщо несправедливите условия, чието бреме всяка жена трябва да „удовлетворява“, за да получи легитимност в общество, в което основна детерминанта е мъжкото желание. Поради тази причина географските авантюри в неизчерпаемото лоно на еротизма се превръщат често в мрачни битки, неизбежни колизии, във внимателни и дълго проточващи се на бойното поле на плътта стратегии и машинации.
Войната обаче в „Пробуждането на Евридика“ има и един друг съществен аспект, който ни се открива още в началото на стихосбирката, а именно тя присъства не просто като войната между мъжа и жената, а като изначална и универсална стихия, като несправедливост и жестокост в хераклитовски смисъл. От друга страна, тя има и свои конкретни измерения. Най-непосредствена жертва на войната са децата – тези „ангели“ бежанци от Ирак и Сирия, както ги нарича Бакалова. Несъмнено това придава на стихосбирката особена актуалност, предвид все още продължаващата война между Украйна и Русия и катадневно ескалиращия конфликт между Израел и „Хамас“.
Заедно с това жертва на войната са стотиците неродени деца. Изобщо на темата за майчинството е отредено голямо място в „Пробуждането на Евридика“. В този смисъл войната има съвсем друго „интимно“ измерение, а именно битката на всяка една жена със самата себе си и нерешимостта между два избора, а именно съпротивата срещу и приемането на обществените очаквания и стереотипи. Същевременно ясно се подчертава, че майчиното отношение може да се култивира и към деца, с които една жена няма биологична връзка, както и че една млада жена може да е дъщеря на много майки. Така в стихосбирката отчетливо прокънтяват етически и феминистки обертонове.
Феминизмът в нея обаче е умерен и гневът му е до известна степен притъпен. Надмощието на жената много често се оказва привлекателната силна на утробата ѝ, т.е. изглежда, че жената доминира мъжа единствено когато му се отдаде, допускайки така той да доминира нея, което поставя под въпрос дали тя може да бъде наистина свободна. В тази перспектива особено в края на стихосбирката проблемът за свободата сякаш се оказва основен, но без ясни индикации за неговото разрешаване.
Ако може да се обобщи в какво точно се състои „пробуждането“ на Евридика, може би трябва да се каже следното: налице е уязвима, но силна Евридика, готова да напусне царството на сенките и ужасяващия мраз на смъртта и да се завърне към топлотата на света, към неговата сладост и светлината, която го прави красив. Но завръщането към света е същевременно и неговото претворяване, в което Евридика намира гласа си.
От друга страна, този „нов“ или претворен утопичен свят в никакъв случай няма да е дело на Орфей или Зевс. Няма как да не направи впечатление, че в „Пробуждането на Евридика“ като че ли Ницшевото отхвърляне на Аполоновото, на отвъдното и свръхсетивното и обратът към телесното като хоризонт на човешките възможности присъства като заден фон, опосредстващ изграждането на поетичната образност. Неслучайно в самото начало на стихосбирката се появява Хераклитовият лък, в средата ѝ тялото се открива като обект на воля за власт, т.е. за утвърждаване било то на мъжкото желание или на избора на жената да следва гласа си, а в края Бог се оказва мъртъв, за да може жената да живее тук и сега, а не в света на сенките, където царува единствено смъртта.
В заключение: „Пробуждането на Евридика“ оставя смесени чувства в читателя си – предимно позитивни, отколкото негативни. От една страна, Ренета Бакалова сполучливо използва поетичната форма, за да постави редица важни философски, т.е. метафизични и етически проблеми, но от друга, се усеща прекомерна помпозност в построяването на някои от образите.
Ренета Бакалова, „Пробуждането на Евридика“, изд. „АРС“, 2023
