Радослав Георгиев
На 28.10.2023 г., вечерта преди местните избори, посетих Театрална работилница „Сфумато“, за да гледам представлението „Актьори срещу поети“. Както е известно, на тези събития определен брой актьори и поети представят или изиграват стихотворения, написани от поетите. Това се случва при относително ясен регламент, в три кръга. Сцената е просто организирана, хората от двете групи са насядали на обикновени столове едни срещу други, а между тях е водещата. Доколкото този формат се представя вече много години и е добре познат, едва ли е нужно по-детайлно да разкажа за него. Ето защо в настоящия (наивен) отзив, който пиша в последните часове на изборния ден, аз няма да се концентрирам твърде много върху общата структура на представленията, а тъкмо върху посетеното от мен, защото конкретният състав на участниците и подборът на текстовете правят всяко издание доста специфично.
Самите поетични изпълнения. Забележително е, че поетите имаха много стабилно и завършено присъствие на сцената, въпреки че „призванието“ им не изисква задължително това. Например някои от тях бяха съобразили облеклото си спрямо визуалната среда, превръщайки го в своеобразен „костюм“. От една страна, поетесата Албена Тодорова беше цялата в сиво-черно, само червилото и телефонът ѝ (от който четеше) бяха в един и същ ален цвят – ярък акцент в тъмната зала. Поетът Нинко Кирилов, от друга страна, носеше широкопола шапка, която (заради специфичното горно осветление) оставяше лицето му в дълбока сянка, докато рецитира, поради което той имаше ефектния вид на „поет без глава“. Никола Петров също имаше запомнящо се присъствие. Той правеше много нестандартни и изразителни жестове с лявата си ръка, които придаваха един вълнуващ „болезнен“ аспект към рецитирането му. В допълнение, направи ми впечатление, че някои от авторите на стихове напуснаха осигуреното им комфортно кръгче светлина около микрофона в дъното на сцената. Те предпочетоха да представят текстовете си без помощта на озвучителната техника, заставайки току пред зрителите, където обикновено играят актьорите. Всички тези осмелявания и съобразявания помогнаха поетичното слово да бъде ярко изявено, макар и не изиграно, в театрален контекст.
Самите актьорски изпълнения. Те бяха интригуващи, тъй като, поради отсъствието на едноличен режисьор, актрисите и актьорите изглежда да са оформили и подготвили за „поставяне“ индивидуално своите „монолози“. Особено впечатляващо беше минималистичното им боравене със сценичните изразни средства на декора, звуковото оформление и други: например включването на хартиено корабче или паднало есенно листо, леките вариации в осветлението или добавянето на конкретна музика. Нещо повече, актьорите активно интерпретираха (по неочаквани начини) и редактираха поетичните текстове: променяха местоимения, изпускаха фрази. Сякаш при този формат те имат възможност за по-непосредствена и многоаспектна творческа изява, при която по-ясно се разкрива или оформя личният им почерк, без да бъде медииран от други творчески/властови фигури.
Отношения между актьори и поети. Въпреки че предлогът „срещу“ в заглавието на представлението намеква за агонално взаимодействие, реалността не е такава. По-скоро се оформя някакво уважително, благородно и продуктивно съучастие. Банален, но показателен пример: актьорът Цветан Пейчев услужливо нагласяше микрофона на подходящата височина за различните поети, които са затруднени да боравят със сценичната предметност. Изглежда, че целта е да се създадат подходящи условия за изявата на всички творци пред публиката, поради което зрителят може спокойно да им се радва, докато ги наблюдава заедно. Ето защо гласуването накрая (за това кой е бил по-добър) не изглежда да носи истински състезателен заряд. Сякаш доста подходящо е заглавието: „(Среща на) Актьори И поети“.
Водещата. Анета Иванова успява да създаде спокойна, лека и уютна атмосфера. За нея е характерно, че винаги уверено владее положението. Тя често освежава обстановката, вмятайки остроумна забележка или забавно изказване след някое изпълнение. Нещо повече, Анета сякаш се явява единственият критичен агент – може шеговито да „подиграе“ или похвали даден актьор, а нерядко директно осмива или смъмря безмилостно прояви на лошо възпитание от страна на публиката: най-честата е прозвъняването на телефон (задължителен елемент от почти всеки софийски спектакъл). Накратко: комбинация от чар и хапливост.
Контекстуални взаимовръзки. Тъй като представлението не е базирано на една пиеса, а всеки път се изпълва с ново съдържание, това позволява особено гъвкавото му съотнасяне с полето на актуалността – в медиен, политически и дори метеорологичен аспект. Например настъпващата есен беше отразена във встъпителното песнопение на водещата (с темата за „сезонна депресия“), както и в много от представените поетични текстове, под формата на характерните за сезона образи, обекти, чувства и теми. Друг конкретен пример за специфично и нагледно контекстуално съобразяване: Албена Тодорова имаше стихотворение, в което се говореше, ако не се лъжа, за зрителите в тъмния салон и за мрака като топос на пораждане, живот, творчество. Още по-впечатляващо се вписа „хумористично-пейзажното“ произведение на Христо Мухтанов за залеза над Западния парк. Имам предвид, че точно в минутите непосредствено преди представлението посетителите на близкия парк „Заимов“ имаха възможност да съзерцават съвсем подобна „импресионистична“ гледка. Такова съвпадение не би било възможно през юни или декември поради разминаването между началото на спектакъла и часа, в който се скрива слънцето.
В тази връзка най-силно се откроиха множеството планирани(?) и случайни(?) смислови препращания към предстоящите местни избори. Още при откриването Анета Иванова подчерта, че денят е за размисъл, с ироничната надежда в това да има смисъл. Впоследствие тя използва паузата между втори и трети кръг, за да прочете стихотворението „Задните дворове“ на Атанас Далчев, припомняйки за скритата красота на София. Но извън явните съдържателни препратки, които вероятно са преднамерени, имаше един по-скрит и неочакван „структурен“ паралел. Още по време на първата част водещата шеговито призна, че се е случило известно разбъркване, поради което няма съвсем да се спази формалната структура – някои стихотворения ще се повторят неочакван брой пъти в различните рундове, като едни и същи произведения ще бъдат представяни от различни актьори. Оказа се, че въпреки относително ясния регламент, са се създали условия за известен хаос на сцената – възпроизвеждащ формално политическата турбуленция в двата дни преди изборите – бъгове в системата, неочаквани технически размествания, объркване, дублиране… Последвалите случки предизвикаха множество шеги, смях в залата, някои поети трябваше на момента да се съветват с актьорите за възможности за реорганизация… При поредния такъв „епизод“ от последния ред в публиката се чу гласът на поета Стефан Иванов, който извика: „Ето защо трябваше гласуването да е с машини!“. Контекстуалните намигвания продължиха до самия край, когато публиката беше поканена да гласува със светлината на телефоните си за актьорите или поетите, което беше обявено от Анета Иванова като „светлинно машинно гласуване“… За да бъде завършено това кълбо от взаимовръзки, не трябва да пропускам последното представено стихотворение. То беше за разкаяния победител, написано от Никола Петров, като самият той подчерта, че произведението е перфектно за финал.
Концептуално обобщение. Поне за мен всичко описано създаде едно специфично усещане: че сме се събрали три групи граждани, запазвайки пълно съзнание за нашия споделен многообразен актуален контекст, който се яви на съдържателно и формално ниво. Едната група граждани желае да сподели своите произведения и да представи поетичното си творчество. Другата група иска да ги интерпретира с помощта на персоналния си актьорски и режисьорски талант. Третата група хора са дошли, за да видят това зрелище и да участват в него. Водещата общува съвсем директно с членовете на тези три „общности“, които сякаш са част от по-голямо цяло. Не е случайно, че след възторжените аплодисменти и викове „Браво“, се случва едно специфично размиване: хора от публиката отиват на сцената, за да говорят с актьорите и поетите, и обратно, накрая (почти) всички използват един и същ изход, при което цялото жужащо множество се прехвърля във фоайето, което не е характерно за класическо представление. Показателно е, че в рамките на процеса участниците биват наричани със своите лични имена (въпреки че и в това има известна условност). Без да задълбавам в темата, бих споделил интуитивната хрумка, че има някаква полисна атмосфера във всичко това.
В заключение, „Актьори срещу поети“ е вдъхновяващ празник – на словото, творчеството, и бих казал, на истински ангажираното общуване.
