Албена Стамболова
След осем книги със стихотворения и още толкова преведени от английски език, Надежда Радулова предлага на читателите си първата си книга в проза, „Тук живее Йожи“, определена от самата нея като роман в 21 разказа. Повече от интригуващ жанр, който, признавам, ми припомни, че докторската ѝ дисертация е свързана с фигурата на палимпсеста, загадъчна за непосветените в литературната теория. Очакването е разказите да са свързани помежду си, но как, ще се опитам да разсъждавам в този текст.
Първо се спирам на думата „тук“ в заглавието. Какво е това „тук“ и къде е то? Не може да се разгадае преди да се прочете книгата, а дори и след това „тук“ остава виртуално и отворено място, от което приказките се роят, защото То ги създава (като в „Соларис“ и „Сталкер“). Живее се чрез създаването на приказки.
В предпоследния разказ от книгата („Чук-чук, кой живее тук?) Йожи – разказвачката и слушателката на приказки – предлага като алтернатива на добрия и лошия край на приказката нейния „среден край“. В езика на детето това не е противоречие или оксиморон, а нещо като обитаване на разказа, поместване в него, унищожаване на противопоставянето на вън и вътре, доброто и лошото се обезсилват, краят се оказва в средата, в мястото. „Хем си в приказката, хем я разказваш“.
Тези откъси в книгата, в които родител, майка или баща разказват приказка заедно с детето и са вмъкнати между отделните разкази, са някакво „отсам“ тях, онова място, обитавано от Йожи, където се заражда всичко в тази книга, нейната хранителна среда.
Не можах да избегна референцията с „Хората-разкази“ от книгата на Цветан Тодоров „Поетика на прозата“. В тази глава се говори за приказките от Хиляда и една нощ, в която хората не са психологически описани, а са там, за да придвижват действието, тоест, да разказват. Тодоров ги нарича хора-разкази, които правят очевидно най-основното свойство на всеки разказ – това да е разказ за един разказ. Разказите се пораждат един друг и се превръщат в машина за разказване, която е същевременно и машина за живот, тъй като ако разказването спре, Шехерезада ще умре. Историята трябва да е винаги непълна и затова е многолика и циклична – както казва Борхес, „няма по-смайваща интерполация от тази в шестстотин и втората нощ, най-магическата от всички нощи. В тази нощ царят чува от устата на жена си собствената си история, началната, която обхваща всички останали и която, по чудовищен начин, обхваща и самата себе си“. Така нищо не остава извън повествователния свят, в който е обхванат целият човешки опит.
В „Тук живее Йожи“ Йожи е ту разказвач, ту герой, ту страничен или частичен свидетел. Ту говори от първо лице, ту от трето, ту се провижда във фона на нечий друг разказ, ту е око, което наблюдава себе си като чужда, ту предполагаемо е майката, която подканва детето си да разказва приказката, но неизменно прескача от разказ в разказ, всеки от които е изпълнен в различен ключ. Почерците, регистрите, тонът и динамиката се сменят до разположените към края на книгата три дистопични разказа („Коприва“, „На кръговото“, „Приношение“), които придвижват читателя в бъдещето на излизането от живота, и където се появяват деца, внуци и правнуци на Йожи, всичките те жени, разказвачки, участнички и свидетелки на разказа.
Именно в тази традиция виждам книгата „Тук живее Йожи“, машина за разказване в традиция, в която освен „Хиляда и една нощ“ се вписват и „Декамерон“, и дори „Одисея“.
Сега ще направя една стъпка отвъд виждането си за книгата като генератор на разкази и на живот. Защото в нея има и още нещо, и още неща.
Когато родителите на Йожи ѝ подаряват книга с приказки на Андерсен („Мънички зеленички“), Йожи открива в нея своите мънички зеленички, за които вече има готова, но неразказана приказка. След това обаче се случва и още нещо – може би най-тъжното нещо – когато приказките може и да свършат, защото се задава „приливната вълна“ с истинските имена и „всяко нещо трябва завинаги да се нарича с истинското му име“. Това е може би най-рисковото място в книгата, защото е посочено как разказването съдържа в себе си и края си.
Нека отбележа обаче, че неслучайно това е вторият разказ в книгата, симетрично разположен на предпоследния – именно този, с който започнах („Чук-чук, кой живее тук?“) и където Йожи се помества като тази, която хем е в приказката, хем я разказва. Много се изкушавам да кажа, че в такъв случай книгата на Надежда Радулова е книга за това как се учиш да разказваш, как животът за нея е невъзможен и немислим без разказването, но няма да го направя, защото мисля, че не заслужава да я посочваме по завършващ начин. Никоя книга не заслужава това.
Какво друго обаче живее в книгата?
Първият разказ, който се казва „Йожи“ е изпълнен с хръпп и скрцсс, с боцкане, гъделичкане, шъткане, сим-салабим, дцънкане, данннннг, торб, дзът и туп, звънтене зън-зън-зън, стъп-стъп, ох и гърл, фокус-мокус, аммм, пет и шест, пробляс-пробляс, жъжжцццсс и дцъът. Това е разказът преди думите, в който Йожи се носи в пилотската си шейна, между будния студ и топлото заспиване, потопена в сетивността на звуците, вкусовете, уханията и усещанията. В последния разказ тя е разтворена като малката русалка в ефира, или в етера, и с последен спомен ѝ се иска да усети още малко от упойващите ухания, осезания и преживявания и да прошепне на себе си, някогашната, пишещата, че смърт няма, че в „светлината всички краища се развързват“.
Невъзможно ми е да спомена всичко, за което съм мислила в тази книга. Затова на последно място ще се спра на нещо, което бих нарекла поетика на хибридността, и което, струва ми се, свързва прозаичната книга на Надежда Радулова с поезията ѝ. Много силно е усещането за движение, пространствено и времево. Това движение е несъразмерно силно с обема на книгата. Сякаш наистина се преброждат космически пространства между отделни моменти, спомени, места, страхове от прекомерно взиране и потъване, разтваряне във видяното, усетеното, рояците от думи, разгръщането на повърхнини, които отварят в себе си нови пространства (петното в морето в разказа „Крака“). Стига се до плашещия ръб на опасността въобразеното да погълне или да се взриви поради самата си прекомерност. И то наистина се взривява, бих го нарекла взривно писане, повече присъстващо в поезията, отколкото в прозата, но от същото естество. И тогава езикът е там, за да поеме метаморфозата, промененото, хибридното, но от същия материал, надарено с памет нещо. Този мотив, достъпността на паметта, за живи и неживи, се преживява като оголен нерв между това сега и онова, което се трансформира върху палитрата на спомена. Мисля, че движението опазва нещо неприкосновено, крехко и нежно, което съумява да съхрани малкия си свят в страшния голям свят.
И накрая, ако има невидим и неназован персонаж в книгата, това е страхът. Страхът от възможната хибридност и неспособността да се понесе тя. Нещата не остават в елемента си, привлечени и впоследствие всмукани са от други неща. Да се живее, е да се смесва, да се участва в смесването, учим се да живеем в смесеното, в хибридното. Човешкото, личното се оказва в плен на не човешкото измерение на света и това в поезията е преобразяващо преживяване, а в прозата, или по-точно в разказа, в разказването, е укротено от нишката, може би на Ариадна, която не позволява да се изгубим напълно. Колко успокояващо, за момент загадката сякаш отстъпва, за да си разкаже приказка, да си каже, че няма страшно, ще разказваме и ще се спасим от страшното на оживелите не живи неща и от страшното на умрелите живи неща. „Направи ме момиче, което да е било вчера, и което да бъде утре“ („Нещо вчера, нещо утре“).
Надежда Радулова, „Тук живее Йожи“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2023
