Таня Тодорова
Гуадалупе Нетел е мексиканска писателка, получила редица национални и международни литературни награди като „Хералде“, „Хилберто Оуен“ и „Каламо“. Тя е автор на 4 романа, на разкази и есета. Дебютният ѝ роман „Тялото, в което се родих“ излиза на български през 2015 г. Тази година на български е издадена книга с двата ѝ сборника кратка проза „Брачната двойка червени рибки“ (2013), за който е удостоена с „Бреве Рибера дел Дуеро“, и „Венчелистчета и други неудобни истории“ (2008).
Тялото, в което се родих“ е роман, вдъхновен от детството и юношеството на Нетел, в който са засегнати проблемите за често пренебрегваните болки на израстването, за поколенческите различия, за ролята на семейството и приятелите. Макар че в новоизлязлата книга авторката също си служи с изповедния модел на повествование и понякога се спира на юношеската невротичност, тя изследва различни художествени територии.
Разказите на Нетел често са задвижвани от любопитството на героя, преминаващо във влудяващ импулс за разбиране на истината, за изучаване на природата на нещо – животно, растение, друг човек. Търсачеството всъщност трябва да доведе до себепознание, но персонажите така и не осъзнават, че лутайки се, опитват да намерят пътя към себе си. Към този мотив насочва и първият епиграф към сборника „Брачната двойка червени рибки“ от „Естествена история“ на Плиний Стари (в английския превод заглавието на сборника е неслучайно Natural Histories): „Всички животни знаят от какво се нуждаят, само човекът – не“. Една от поведенческите характеристики на човека според „Естествена история“ е самосаботажът. Нетел избира за фокус именно тази разлика между хора и животни[1], намираща израз в желанието, способността на човека да избира ирационалното, а понякога и в психическата неуравновесеност, подтикваща го към болка и саморазруха.
Героите не бягат към, а от себе си. Нетел уверено изгражда образа на обикновеното, познатото, тихата сигурност, родена в рутината, само за да направи читателя свидетел на неговото сриване под тежестта на ексцеса, фикс идеите, трансгресивното поведение, преобразяващи баналността на ежедневието. Социалните маргинали, раздвоени между делничното и екстраординерното, получават глас и лице – макар и жертви на странностите си, те са преди всичко хора.
Мексиканската писателка притежава способността да вдъхва живот на идеите, ситуациите и персонажите си посредством лаконичен изказ, който придава усещане за достоверност. На страниците на този том тя съумява да се превъплъти в жени, мъже, деца, принадлежащи към различни цивилизации, без да отнема от колоритността им, а напротив, като вниква в онова, което прави историята им да си струва да бъде разказана.
В двата сборника е осезаемо и присъствието на езици, присъщи на фауната и флората. Изгубени в потока на ежедневието, маркиращ изгубеното време, пропуснатите възможности, изплъзващите се мечти, хората на Нетел се вкопчват в запленяващата различност на животински и растителни видове. Героите търсят в живата природа отговори, които наивно вярват, че ще получат, стига да декодират достатъчно умело знаците ѝ. В стремежа си към екзистенциална яснота те проектират собствените си неосъзнати желания и страхове върху животински и растителни екземпляри, в които се оглеждат. Посланията, които получават, неизбежно са разкривени от отразената обратно човешкост.
С различна степен това разминаване между човек и природа се експлицира в разказите „Брачната двойка червени рибки“, „Фелина“, „Пекинската змия“, „Бонзай“. Във „Фелина“ думите се нижат в лека, занимателна история, с тежки епизоди, но лишена от тягостно напрежение. Разказът е посветен на обвързването на няколко котешки и една човешка съдба и завършва с изненадващото бягство на домашните любимци, предусетили, че стопанката им скоро ще ги напусне: „Дори не се бяхме сбогували. „Котките, да, те решават“, помня, че си казах. Почувствах се глупачка, че не го бях осъзнала по-рано“ (с. 79). Тази реализация, макар и представена почти комично, е доказателство за безболезнено научен важен урок.
С така поднесено предупреждение за опасността, която крие прокарването на паралели, търсенето на аналогии в поведението на човека и нечовека, налагането на волята на човека върху природата и обратно, опитът да подражаваме на други видове в усилието да разрешим човешките си проблеми, героите от „Брачната двойка червени рибки“, „Пекинската змия“ и „Бонзай“ не могат да се похвалят. В тях още от началото читателят предусеща катастрофалния развой на събитията, стаен в последователност от на пръв поглед ежедневни спречквания, незначителни личностни несъвместимости, които се натрупват, за да кулминират в непредотвратима и безвъзвратна раздяла. Следва екзистенциална безпътица, породена от осъзнаването на персонажите, че са опитали да подредят пъзела на живота по привидно най-лесния начин – като укриват от себе си и околните съкровените си кътчета и деструктивните си импулси, а възможност за втори опит няма. Часовете, прекарани пред аквариума с рибките, със змията и в градината с най-различни цветя и дървета, всъщност дават един и същи урок – хората са неспособни да бъдат свободни като животните и растенията. Не могат да избягат от напластените социални рамки. Колкото и да чакат знак свише от природата, никога няма да могат да се отдадат на инстинкта, да избягат от страха и да заживеят в простотата на тук и сега. Само в „Гъби“ може да се говори за своеобразно успешен паралел между различни видове, но на каква цена? Изповедта на протагонистката завършва с плашещото разкритие, че се превръща в паразита, който превзема тялото ѝ. Тя се отказва от светлината на деня и топлината на споделеността, за да тлее в сенките, захранвайки се спорадично с половинчата близост.
В почти всички разкази, било то и за кратко, е предложен поглед към деликатното, мимолетното, лесно разрушимото – венчелистчета (мирис), клепачи, косми коса, спонтанно възникнало желание, гледка към сцени от живота на съседа в отсрещната сграда… Това, което напомня за себе си много след като е загубено, но не се откроява в солидната повторителност на ежедневието. Или поне не за тези, които нямат око, за да му отдадат полагащото се значение. Героите на Нетел се нагаждат към тези малки късчета, отразяващи в себе си всеобхватната реалност, и когато започнат наистина да ги виждат, често нещо в тях се пречупва – балансът е нарушен, гледната точка е необратимо преобърната, компулсията отнема завинаги покоя. Колкото повече се отдават на своята малка мания, толкова по-сигурно прекрачват прага на човешкото, поемайки по неотъпкани пътища.
Докато в „Птоза“ преднамереният фокус от ранна възраст върху лесно убягващите иначе горни клепачи отключва дълготрайна и мъчителна обсесия, във „Венчелистчета“ причината и конкретният момент на вманиачаването в женските миризми не са посочени. И в двата случая обаче повествованието разкрива натрапчивото желание за съприкосновение с имплицитно присъстващото, с онова, за което се питаме дали наистина е там, или се лъжем. Персонажите в тези разкази, както и в „През щорите“, копнеят да научат от дистанцията на собствените си скривалища повече за обекта на чувствата си – да познаят тайните му, източниците му на неудобство, нищожните му анаромалности. Те страдат, обрекли се сами на самота сред екземплярите от нековенционалните си колекции.
Безоар“, на чието заглавие именно е кръстено английското издание на сборника, от друга страна, представлява особено докосващата изповед на жена, която би дала всичко да не научава. По препоръка на своя доктор протагонистката си води дневник, в който описва своето обсесивно-компулсивно разстройство от първите симптоми до кулминационния момент, след който попада в психиатрична клиника. Това е разказ за мъчителната неспособност да овладееш импулсите си: „Докторе, във всеки момент от живота ми, включително и сега, се люшкам между порой от възможности, които вие бихте нарекли ирационални, но на мен те ми се струват най-привлекателните на света“ (с. 200). От детска възраст героинята страда от натрапчивото желание да скубе косми от тялото си, най-вече от косата. Всичко започва, когато майка ѝ – в света на Нетел тя се разпорежда с тялото на детето дори след порастването му („Тялото, в което се родих“) – обръща внимание на начина, по който се сресва. След отправената забележка малкото момиче започва да отскубва косми от скалпа си, а удовлетворението, което изпитва при вида на специфичната консистенция на корена на косъма, я кара да се пристрасти. Невидимото за други, за нея придобива необхватни измерения. Отчасти тя успява да се приспособи към живота с психическо разстройство, но открива истинската агония, когато най-после се осмелява да го разкрие пред друг. Героинята би дала всичко да не научава, защото се оказва, че нейният любим страда от същото заболяване, а оглеждайки се един в друг, двамата бързо стигат до пределите на емоционалното равновесие и ги оставят далеч зад гърба си.
В сборниците с кратка проза „Брачната двойка червени рибки“ и „Венчелистчета и други неудобни истории“ Гуадалупе Нетел поставя своя читател пред своеобразна дилема: ситуациите, в които попадат героите, подвластни на маниите си или на поведенческите патологии на околните, го объркват – оказал се на ръба между комичното и трагичното, той не знае дали да се смее, или да съчувства. Преди края обаче абсурдността се разсейва, за да даде път на безнадеждността. Персонажът не успява да се откопчи от налудното, ирационалното. Напротив, той потъва все по-дълбоко в него, докато не става ясно, че вече е част от друга реалност – невидима, но осезаема. Връщане назад няма.
Гуадалупе Нетел, „Брачната двойка червени рибки. Венчелистчета и други неудобни истории“, прев. от испански Маня Костова, изд. „Колибри“, С., 2024
[1] K. Fazzalaro, “Guadalupe Nettel’s “Natural Histories”, Words Without Borders, 2014.
