Калина Николова
Полякинята Агнешка Звефка е продуцентка и режисьорка на документални проекти, които често се заиграват с жанра на „чистата” документалистика. Последният ѝ проект „Вика!“ (2023) се движи на границата между документалния портрет и мюзикъла, – парадокс в киното, но пък самата главна героиня – Вика, го предполага – на нея парадоксите определено ѝ отиват. Вика – съкратено от Вирджиния Шмит, известна в клубните среди като DJ Vika, е звезда на варшавската музикална сцена. Календарът ѝ със събития е запълнен, а местата, на които пуска музика, са някои от най-престижните клубове в Европа. Често се появява като диджей на различни масови събития, включително на парадите на ЛГБТК+ общността. Но това, което я отличава от останалите диджеи, е, че е на 84 години. Достолепието на годините ѝ я прави най-възрастният диджей в Полша, а може би и в света. Филмът на Агнешка Звефка, освен автентичен портрет на ексцентричната Вика, празнува смелостта да бъдеш себе си и доказва, че възрастта е само състояние на духа.
Родена през 1938 г., Вика е педагог по професия. Работила е с деца с увреждания и проблематични младежи и дълги години е била директор на поправително училище. Пенсионирана, Вика решава, че е дошъл моментът да живее по свои правила – а именно да се наслаждава на всеки момент и да прекарва времето си извън стереотипните представи на обществото за това как трябва да изглежда животът на една 80-годишна жена, което според нея не означава непременно седейки „като мушкато на прозореца”. „Когато пускам музика, забравям за старостта“, добавя тя, нахлупила огромни слушалки, докато младо момче ѝ дава първите уроци на диджейския пулт. Вдъхновяващо е да видиш жена като Вика – запазила не само духа си, но и потребността да се чувства красива, нужна, различна. А на нейната енергия и чувство за хумор могат да завидят и много млади хора.
Тя танцува както на партита на връстниците си, така и в най-модерните младежки клубове – винаги до зори и на високи токчета. В клубовете я посрещат като богинята на нощта. Младо момче въодушевено крещи в ухото на приятелката си „Искам тя да е моята баба!”. Вика е тяхната скъпоценна диско топка, която очакват да ги озари със светлината си. Но едновременно с блясъка, пайетите и нестихващото внимание тя е и безкрайно самотна, което крие от хората, а може би дори и от самата себе си.
Тук е моментът, в който режисьорката се среща с голямото предизвикателство – как да свали тази сценична маска, за да разкрие Вика и в моменти на искреност и уязвимост? „Тя обича вниманието, но само до известна степен. Когато я потърсих, ѝ обясних, че ще вляза в личния ѝ живот. Тя ме прогони тогава”, споделя Звефка. С хода на филма разбираме, че освен да пуска музика във варшавските клубове, нейното име се асоциира с множество инициативи за правата на възрастните хора, а тя самата е създател на най-големия парад за пенсионери в полската столица. И тук Агнешка Звефка разбира, че за да може Вика да я допусне до себе си, тя трябва да я направи съпричастна към каузата на филма, която е същата като нейната лична – да дава гласност на всички онези хора, чийто глас често не чуваме. Вика разбира, че показвайки своята самота, болка и крехкост, всъщност може да помогне и на много други възрастни хора. И тя е активистка и иска това, което прави, да оказва влияние върху хората.
Тонът на филма се сменя. Вика сваля розовите си очила. Извън клубната сцена тя живее във варшавския квартал „Охота” с котката си Дудуш и виждаме, че се затруднява с простички дейности от бита. След купон от предната вечер паралелен монтаж ни разкрива разговор между нея и близка приятелка, от който разбираме, че докато тя чувства всички младежи в клуба като свои внуци, собствените ѝ наследници се срамуват от нея и нещата, които прави, и нито те, нито тя търси близост с тях.
Звефка със сигурност е могла да разкрие само колоритната страна от живота на Вика – такава, каквато я виждат повечето хора, но не е оставила проектът да се носи на повърхността на еднопластовия разказ за купонджийския живот на една възрастна дама. Филмът е изпълнен със съзерцание и с размисли за цената, която човек плаща за безгрижното веселие на тези години. В началото зрителят остава с впечатлението, че Вика е загърбена от близките си, от което страда, но се оказва, че тя също не е полагала нужните усилия през годините, за да изгради близост със семейството си, което тежи не по-малко и на самите тях. „Вика!” е не само честен, интимен и задълбочен, но на моменти и горчив портрет на една колоритна личност, която се наслаждава на настоящето, но е наясно както с безвъзвратно изтичащото време, така и с последствията на своите избори.
Най-ценното качество на „Вика!” е, че е подправен с щипка хумор и е изграден от интересни кинематографични решения: за да разчупи документалния реализъм, режисьорката вплита няколко инсценирани танцови хореографии, заснети в стилистиката на музикално видео, в което Вика танцува със своите приятелки. Тези музикални включвания прекъсват за момент документалния киноразказ, придавайки на филма точно онзи колоритен младежки дух, който носи главната му героиня, за която музиката е всичко и която няма усещане за възраст.
Но преди всичко с филма си Агнешка Звефка празнува живота. Той е за радостта от това да бъдеш сред хора. За свободата да носиш розови очила и цветни дрехи. За клишето, че възрастта е само число, което се оказва вярно. Агнешка Звефка надниква в света, който очаква всички нас, и показва, че той може да бъде изпълнен с ярки цветове, а не непременно да е боядисан в нюансите на сивото. Полската режисьорка гледа на героинята си с емпатия и любов, докато тя деконструира границите между „приетите“ и „неприемливите“ роли на една жена. А посланието на филма ѝ е: старостта не трябва да е скучна и тъжна и героинята му доказва, че това е възможно.
