Паоло Ториджани e роден през 1967 г. в Генуа, Италия. През 1991 г., след шестмесечен престой по програма „Еразъм“, остава да живее в Белгия. От 1998 г. работи в Европейската комисия. Магистър е по италианска филология от Университета на Генуа. През 2023 г. завършва и магистърска програма „Литература и култура“ на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.
Каква длъжност заемате в момента в генерална дирекция „Устни преводи“ на Европейската комисия? Какви са изискванията към Вас?
В момента съм ръководител на сектор „Дейности по осведомяване и междуинституционални отношения“, отдел „Стратегия, политика и комуникация“. Ръководител съм и на проекта „Център за знания в областта на устния превод“. Занимавам се основно с контактите със заинтересованите страни в сферата на устния превод. Това включва и нашата социална медийна политика, а също така организирането на специализирани конференции и мероприятия – например по повод Европейския ден на езиците (26 септември), провеждането на информационни кампании.
Какви са предизвикателствата във Вашата работа и какви са Вашите цели? Какво успяхте да постигнете през последните години (в личен и в професионален план)?
Нашите основни предизвикателства са в значителна степен същите, пред които са изправени и повечето други организации. Всички претърпяваме период на големи промени, като ключовата дума тук е преход – цифров и екологичен. Това е едновременно предизвикателство и възможност. Истинският ключ към успеха е именно да съумеем да превърнем предизвикателството във възможност. Целта ми е чрез работата си да допринеса да се изпълни тази задача. Комуникацията, обменът на информация, опитът и добрите практики със заинтересованите страни и повишаването на осведомеността са важни фактори в това отношение. Що се отнася до втората част на въпроса, смятам, че успях да постигна удовлетворителен баланс между професионалния и личния си живот. За мен това не беше очевидно и бяха необходими време и целенасочени усилия.
Какво научихте при преводаческата си дейност? Какви компетентности, умения и качества следва да притежава преводачът? Как и защо избрахте да се занимавате с превод? А защо вече не превеждате?
Влязох в досег с превода едва през студентските си години. Познавам доста преводачи, които още от деца са знаели, че ще станат преводачи. За мен лично изобщо не беше така. Аз бях просто очарован от езиците. На десетгодишна възраст започнах самостоятелно да уча немски. Бях намерил вкъщи една много стара немска граматика, която беше принадлежала на дядо ми. Тя беше напечатана с готически шрифт. По този начин научих основната немска граматика и готическия шрифт, включително и ръкописния шрифт. Когато след години започнах да уча немски в Гьоте институт и разбрах, че немският вече не се пише с готически шрифт, бях доста изненадан, а и малко разочарован. И така, знаех езиците, но не бях се замислял изобщо, че с тях можеш да превеждаш. Започнах да превеждам по-скоро от любопитство, отколкото от призвание. Много бързо обаче преводът стана истинска страст, от една страна заради интелектуалното предизвикателство, а от друга – защото обичах да съм свързващото звено между хора, които си говореха и общуваха именно благодарение на моя превод. Всеки път това беше уникално усещане и огромно удовлетворение. Преди години пред мен се появи възможността да променя кариерата си и реших да използвам тази възможност – пак от любопитство и заради предизвикателството, но и защото смятах, че ще мога да бъда полезен и в новата си роля. Искам обаче да подчертая, че без досегашния си пряк професионален опит като конферентен преводач не бих могъл да се справя със сегашната си работа. Конферентният преводач, освен да знае чужди езици, трябва да владее безупречно родния си език, на който в повечето случаи и ще превежда, да умее да реагира много бързо и да работи качествено под напрежение. Трябва също така да бъде любознателен, да е готов постоянно да се донаучава и да обича разнообразието. Отборният дух също е много важен. Но да не забравяме – преводачът не се ражда преводач, а става такъв. Много е важно да се премине специализирано обучение.
Според Х. Л. Борхес ще дойде време, „когато преводът ще се смята за нещо, което съществува само по себе си“. Дойде ли това време?
Бих могъл да отговоря с друго твърдение, а именно, както е казал Умберто Еко: „Преводът е езикът на Европа“. Но ще отговоря директно на въпроса: не, преводът не съществува сам по себе си. Достатъчно е да си помислим за етимологията на думата „превод“ – пре-веждам, тоест водя (посланието) от едно място (от оратора) на друго (към слушателя). Без оратора, посланието и слушателя няма превод, тогава той просто няма смисъл.
Като имате предвид Вашия опит и мултикултурната среда, в която живеем, как днес преводачът (както и работещият в дирекция „Устни преводи“) следва да се справя с „референциите в ребусите и ребусът с референцията“ (по Умберто Еко)?
Във въпросния труд Умберто Еко ни кани да се възползваме от кодифицирани решения и в същото време, от контекстуални изводи – точно както при разрешаване на ребусите, – за да интерпретираме техниките за запаметяване, включително и най-древните. Допирната точка, която аз виждам тук с мултикултурната среда, по-специфично с многоезичието, което е едно от най-истинските ѝ проявления, е наличието на комплексни кодове и контексти, които трябва да се разтълкуват, за да може да се осъществи междукултурната комуникация. От тази гледна точка преводът може да се окаже нелесна операция. Сравнението с ребуси обаче за мен не е най-подходящото. Може би защото никога не съм бил много добър с разрешаване на ребусите… Предпочитам да говоря за пъзел или за мозайка, чиито части пасват една към друга благодарение на усилията на преводача.
Каква роля играят във Вашите служебни ангажименти българската култура и литература?
В момента българската култура и литература вече нямат пряка роля в работата ми. Когато работех още като преводач обаче имаха конкретна роля, защото в конференциите наистина се случва делегатите пряко или косвено да препращат към културното и литературното наследство на съответната държава или нация. В такива случаи е важно преводачът да знае за какво става дума, за да може да превежда по подходящ начин. По-задълбочените знания, които имам днес, въпреки че нямат пряка връзка със съдържанието на работата ми, все пак са важни като фонови знания и методика.
Работата Ви като преводач ли провокира интереса Ви към българската култура?
Да, до някаква степен така се случи, защото като преводач исках да знам колкото може повече за страната и културните ѝ ценности и идентичност. Но много важна роля в това отношение изиграха и личните контакти, които бях установил междувременно в България. В генерална дирекция „Устни преводи“ имаме чудесни програми за професионално обучение, с които се поддържат усилията, полагани от индивидуалните преводачи за добавяне на допълнителни работни езици. Те включват и престои в съответната държава с цел задълбочено обучение на езика. И при общуване с хората в България разбрах колко са важни за тях историята, културата, литературата, но и фолклорът, традициите. А да познаваш културата на една държава определено придава допълнително измерение на контактите ти с хората. Аз мисля, че и благодарение на това сега имам не само доста познати, но и добри приятели в България.
Смятате ли, че Вашите преводи (допреди две години) бяха един от мостовете, на които се основават отношенията между институциите, държавите, гражданите? Защо са необходими подобни мостове и какво ни свързва (и какво ни разделя) днес в Европа?
Да, определено беше така. Много харесвам образа на превода като мост между хората. Именно за това става дума, нали това е и целта на преводаческата дейност – да сближаваш хората, които са носители на различни езици, да ги свързваш. Много е важно европейските граждани да могат да се идентифицират с Европейския съюз и неговите институции. Езикът е основен фактор на идентичността. Следователно, за да могат гражданите да се чувстват представлявани и да признават и приемат институциите, въпросът за езика е от основно значение. Мултилингвизмът съдържа в себе си и един много важен елемент, който е свързван с демократичния контрол и демократичната отчетност. Неслучайно най-първият европейски регламент, № 1 от 1958 г., определя езиковия режим на тогавашната Европейска икономическа общност. Към него постепенно през годините, при присъединяването на нови държави членки, са били добавени и техните езици. А и да не забравяме следния основен принцип: всички граждани на Европейския съюз, на всички равнища – било то политическо, техническо или просто при искане за информация, имат правото да използват собствения си език и да получат отговор на своя език. Така че за мен едно от нещата, които определено ни свързват в Европа и с Европа, е езикът, или по-точно – многоезичието. Неслучайно „Единство в многообразието“ е мотото на Европейския съюз. Все още с вълнение и радост си спомням едно заседание в Брюксел, на което превеждах през 2007 г. България наскоро се беше присъединила към Европейския съюз. Една българска делегатка взе думата и много трогната съобщи, че с голяма радост и с дълбока признателност към преводачите за първи път в живота си се изказва на български извън България. Това несъмнено беше един от най-хубавите моменти в кариерата ми. Какво ни разделя ли? Според мен това, което ни разделя, са случаите, в които отделни държави членки поставят собствените си интереси над интересите на Европа и общото благо и по този начин показват липса на политическа визия и ангажираност.
В интервю на въпроса „Епохата на терминалните парадокси, където се ситуират романите Ви, трябва ли да бъде разглеждана не като реалност, а като възможност?“ Милан Кундера отговаря: „Възможност за Европа. Възможна визия за Европа. Възможна ситуация на човека“. Може ли днес литературата да създава „възможна визия“? Каква е Вашата визия за Европа?
Според мен литературата не само че може да създава „възможна визия“, но това е и нейната задача. Качествената, универсалната литература създава визия. А що се отнася за визията ми за Европа, вярвам в Европа на ценностите и мира. Демокрацията, свободата, солидарността, сигурността, равенство, справедливост, недискриминация – тези ценности са по-актуални от всякога и ние трябва да ги защитаваме активно и асертивно. Вече не може да си позволим да ги възприемаме за даденост.
А защо през 2022 г. избрахте ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, за да продължите образованието си?
Великотърновският университет има изключително добра репутация в сферата на филологическите науки. Привлечен бях специално от солидната научноизследователска традиция на Филологическия факултет, който може да разчита на отлични специалисти. Имената на доста от тях ми бяха вече познати, защото редовно ги срещах в специализирания печат. Така че решението ми да се обърна към колегите от Катедра „Българска литература“, за да получа конкретна информация за различните обучителни програми, дойде естествено.
Защо се спряхте на магистърската програма „Литература и култура“? Какво Ви привлече към специалността?
Имам вече магистърска диплома, понеже преди немалко години завърших магистърската програма по италианистика, предлагана от Университета на Генуа. Тогавашният ми професионален стремеж беше да стана литературен критик. Съдбата обаче реши друго. По стечение на обстоятелствата влязох в досег със света на превода. Това беше по време на студентски обмен по програма „Еразъм“ в Белгия. После реших да се преквалифицирам и станах преводач. След няколко години преводаческа дейност на свободна практика се появих на изпита за конферентен преводач в Европейската комисия – и ето че и до ден днешен работя в генерална дирекция „Устни преводи“. Аз съм конкретен пример за това, че можеш да станеш преводач и тръгвайки от друга образователна подготовка или професионална среда. Но трябва да се преквалифицираш, за да владееш необходимите технически умения. През същото време обаче страстта ми към литературата и литературознанието е оставала искрена и незасегната и търсех начин да я съчетая със също толкова голямата любов, която изпитвам към българския език, култура и история. С магистърската програма „Литература и култура“ ми се отвори великолепна възможност, за да осъществя този проект. И още: стана ми по-ясно защо анализът на литературна творба е творческа задача. А методите за научни изследвания притежават всеобща приложимост и универсална стойност.
Информацията и мненията, изложени в това интервю, отразяват личната позиция на интервюирания и не съвпадат задължително с позицията на Европейската комисия.
Разговора води АЛЕКСАНДЪР ХРИСТОВ
