Разговор с Мириам Манделков след Семинар на ViceVersa по английски и немски език през октомври 2022 г. в Къщата на преводача Looren.
Как се превеждат расистки, дискриминиращи или обидни думи в литературните текстове? Този въпрос в момента е във фокуса на много дискусии. В последния семинар на ViceVersa по английски и немски език в Къщата на преводача Looren участниците обсъдиха точно тази проблематика въз основа на собствените си проекти. Мириам Манделков, една от ръководителките и съорганизатори на творческата работилница, много задълбочено се занимава с въпроса като преводач на американския автор Джеймс Болдуин.
Мириам, в семинара на ViceVersa посветихте по-дълга дискусия на въпроса как да се превеждат расистки или дискриминиращи думи. Една от участничките, която превежда разказа „Град Тотенвайс“ от Георг Клайн на английски, обърна внимание върху употребения от автора и много популярен идиоматичен израз „хотентотски шибаняк“. Назовавам го тук, за да е ясно за какво говорим. Какви въпроси обсъдихте в този случай?
Сборникът с разкази на Георг Клайн „За германците“ е публикуван преди двадесет години и това несъмнено повдига въпроса дали възприемаме „по-старите“ текстове различно от произведенията, които към днешна дата отразяват актуалните дебати за расисткия език. Дали авторът и днес би се изразил по същия начин, е интересно и същевременно безсмислено разсъждение, тъй като преводачът е длъжен да се съобрази с определената вече даденост, да отговори на готовия „шаблон“. И разбира се, винаги се пита: Какво точно се крие зад думата в превеждания текст? Кой говори? Кой я произнася? Реч на героя ли е? Какви нагласи и мирогледи се характеризират с нея? Критикувани ли са? Това при Клайн никога не е еднозначно, в разказите му няма лесно разпознаваеми позиции, историите му са двусмислени, объркват, дразнят, често са демонични и загадъчни. Разбира се, авторът също поема риск да бъде идентифициран с всяка от употребените думи. Като преводач трябва да обмисля всичко това, за да реша какъв подход бих могла да избера. В групата имаше различни нагласи, но нямаше догматични отговори. По-скоро отворихме вратите и зададохме повече въпроси.
Какви възможни решения обсъдихте за горепосочената ругатня в семинара?
Не ми харесва думата „решения“ в контекста на превода – винаги звучи сякаш правилният отговор се крие на някакво си място, което сме длъжни да намерим. Ние избираме решенията. Едно от предложенията беше да се остави думата в курсив на немски. За това говори и фактът, че думата е много немска, а разказът е за бездните на немския език. Тя не „функционира“ на английски, никой не схваща значението ѝ и съответно не събужда никакви асоциации – това значи, че една глупава дума стои в книгата до известна степен безполезно, защото не предизвиква никакво знание, никакво самопознание, никакъв страх. Едва ли можем да постигнем ефект и с по-специални знаци като звездички и бележки под линия, защото трябва да се знае смисълът на кодираната дума, за да се разпознае в контекста. Друго предложение беше думата да се пропусне, което е само възможен подстъп към решение: как преводачът би изградил изреченията около това пространство, как ще се проектира отсъствието в контекста? Навярно е възможно да се пресъздаде подобна заплашителна езикова конструкция, да се намери подобно демонично настроение. Изисква се много внимателно претегляне – на всеки отделен случай, във всяка книга, при всеки текст и всеки пасаж от текста. В крайна сметка само един човек, който е изключително ангажиран с текста, може да успее да се справи, и това е преводачът.
Фиксацията върху отделни думи ми се струва много преувеличена. Гласът, синтаксисът, ритъмът, достатъчно е да назовем само няколко елемента, които водят до решенията за превода в целостта му, често се пренебрегват в дискусията, защото се обсъждат само термини. Но думите не винаги обозначават едно и също нещо. Понякога искат да наранят, понякога искат да покажат нараняванията.
Какви други възможности и варианти имаме при превода на дискриминиращи думи?
Можем да обясним преводаческото си решение, да разтълкуваме дилемата си в предговор или послеслов в зависимост от вида на текста, като бележки под линия или като коментари. Повечето издателства предоставят подобни възможности. Намирам обаче т.нар. „Trigger warnings“, предупрежденията за чувствително съдържание, за проблемни. Те твърде дръзко претендират, че са наясно какво точно наранява другите и какво не.
По повод едно от есетата на Херман Хесе в дискусията на работилницата беше зададен въпросът как един съвременен преводач би трябвало да подходи към колониалните възгледи, които са били обичайни във времето на автора, като например виждането за „благородния дивак“?
В групата обсъждахме дали трябва да отхвърлим задача за превод по идеологически причини. И дали трябва да споделяме например политическите възгледи на нашите автори. Искаме ли да допуснем човек до един манталитет, без който светът ни не би бил разбран? Със сигурност не е наша задача да предпазваме автора от самия него. Не предпазваме и читателите, когато представяме писател като Херман Хесе, който е бил дълбоко повлиян от чувството за превъзходство на европейците. Никой не твърди, че литературата понякога не е грозна, мръсна, отвратителна или жестока, или че не трябва да ни наранява. Но не бива и да се публикува и превежда абсолютно всяка идея – това често прилича на балансирането по въже.
Каква е ролята, задачата на преводача?
Винаги се сблъсквам с въпроса: пред кого нося отговорност? Пред автора? Пред текста? Пред читателя? Пред езика? Спонтанно бих отговорила – пред текста. Но има ли конкретен текст, колкото повече се доближавам и потъвам в него, то пак започвам да се питам дали моята идентичност не играе също някаква роля при превода. Все въпроси, задавани днес отново и отново, което намирам за добре, стига да не им се отговаря… (смее се) Имам предвид следното – според мен е важно да се говори по темата, да се усъмняваме, взирайки се във връзката си с текста, и да се търси възможност за разговор и дискусия с хората, които биха го прочели по различен начин.
В последните години ти превеждаше от американски английски на немски романи и есета от Джеймс Болдуин. Текстовете му тематизират расизма и отношението срещу чернокожите в САЩ. Съответно се появява и расистка лексика. Какви бяха предизвикателствата в този превод? И какво преведе ти по различен начин спрямо предшествениците ти от първите издания на немски от 60-те и 70-те години?
При „негър“, расистката ругатня, която оттук нататък ще наричаме „Н-думата“, и която в немския се използва със същото значение, както в английския език, подходих подобно на първия преводач на текста. В есетата и романите си Болдуин демонстрира, възползвайки се и от пряката реч, насилието на Н-думата, инсценира го, тематизира го, осъжда го публично. В много от случаите взех решението да използвам английската дума и в немския текст – за да „репродуцирам“ насилието, както мнозина биха казали. Вече изяснихме причините за това.
А как преведе думата „негър“?
Тук възникват и други въпроси: как бива използвана думата през 50-те и 60-те години в САЩ, каква функция изпълнява при Болдуин и има ли изобщо съответствие на немски език? Много е сложно, но решаващ е фактът, че при Болдуин думата е едновременно и знак за оразличаване, и знак за себеназоваване. Това несъмнено поражда полемика и има своеобразен характер на цитат, защото чернокожите в САЩ са наричани с обозначението „негър“, с което им е приписвана и определена идентичност. Става въпрос обаче за по-голям обем от смисли: съпротива, самосъзнание, американска история. На едно място Болдуин пише, че само в САЩ и никъде другаде по света няма „негри“. Тук става ясно, че с немската Н-дума няма да стигнем доникъде, защото вместо към американския се насочваме към немския контекст и една различна история на расизма – включително трябва да се вземе предвид, че на немски Н-думата по принцип винаги е била знак за оразличаване. Въпреки това до 80-те години двете думи се срещат и използват у нас като еквиваленти, включително в първите преводи на Болдуин. Преведох „негър“ като „черен“, съзнавайки загубата на част от значенията, до които води решението ми. Същевременно много преводачи оставят думата и в оригинал, за да покажат американския контекст. Това може да проработи, но може и да привнесе допълнително усещане за нещо чуждо. Всяко от решенията има своите предимства и недостатъци.
Защо избра „черен“?
Защото „black“ (черен) – първоначално с малка буква, по-нататък с главна – е втората, най-често използвана дума за себеозначаване при Болдуин. В хода на движението за граждански права от 60-те „black“ измества „Negro“, други названия като „African American“ (американец от африкански произход), „Afro-American“ (афроамериканец) или „People of Color“ (цветнокожи) идват едва по-късно или до известна степен се появяват отново – историята на термините е сложна.
На публично събитие в Литературния колоквиум в Берлин жена, присъстваща в публиката, помоли да използваш понятието „Н-дума“ и в рамките на метадискусията, вместо да изговаряш немското съответствие. Как ти подейства тази реакция?
На първо място ми показа, че ясното разграничение между пряко назоваване и метаезикова употреба, което дотогава правех, отдавна вече не е толкова разбираемо, колкото предполагах. Интересното е, че публиката се намеси в момента, в който обяснявах защо немската Н-дума не присъства в превода ми на Болдуин. Взех забележката много присърце.
В ситуации като тази на семинара разчитам на такива решения: там бързо се обединихме около това да не изговаряме думите. Много хора смятат, че това е примиряване с „политическата коректност“ или „woke“ движението – защо дискусиите трябва да са толкова полемични? Не е моя работа да взимам решения за травмите и за прага на болката на другите хора. Същевременно и кодирането на термина може да се окаже проблематично. От една страна, виждам опасност от демонизиране, а от друга – от фетишизиране, в зависимост от контекста и комуникационната ситуация. Или казано по друг начин: смятам, че е възможно през отстраняване на табуто да се отнеме силата на немската Н-дума и на онези хора, които я използват като оръжие. Думите свидетелстват и за това, че някога са били употребявани с друг смисъл. В това проблемно поле се водят и актуалните дебати за книгата на Волфганг Кьопен „Гълъби в тревата“.
Може ли накратко да опишеш какво предизвика спора?
Книгата е част от учебната програма за матурата в Баден-Вюртемберг, кратък роман, в който често се появява Н-думата заедно с антисемитски клишета, които обаче нямат почти никакво значение в дебата. Една учителка стартира петиция срещу книгата, но Министерството на образованието и културата се придържа към учебната програма за матурата, заради което преподавателката е временно отстранена от длъжност. „Гълъби в тревата“ от Волфган Кьопен предава езика и нагласата на обществото от началото на 50-те години. Романът пресъздава един типичен ден от живота на град Мюнхен през 1948 година, заиграва се с различни гласове и повествователни перспективи, с езикови норми и конструкции, а неговата двусмисленост, амбивалентност и „многогласният похват“ на разказване, които често ни оставят в неведение чий глас или чии мисли се предават, също го характеризира като спорен. Но пък е изключително интересен, богат извор за анализ на текста и за изследване на следвоенното общество в Западна Германия; според някои това го прави подходящ за матура. Сериозно трябва да се помисли обаче дали е редно да се подлагаме на насилието на някои думи…
Какво решение би могло да се вземе, ако се налагаше?
Силно бих препоръчала романа на всички, но не бих принудила никого да го чете. Книгата не трябва да е включена към материала за матурата.
Не трябва ли точно образованието да се занимава със социални явления като расизма?
Да, абсолютно, но има и алтернативни начини, и не разбирам защо заедно не поразсъждаваме над тях.
Все пак този дебат ме кара да се замислям за често цитираните заглавия от секцията със забранените книги. Човек може да се аргументира и с Ингеборг Бахман: „Истината е поносима за хората. А и уязвимостта се променя с течение на времето“.
Да, истината трябва да се понася, но също така не съм убедена, че хората, които не искат да чуват или четат Н-думата, се затварят за истината относно расизма… Струва ми се пресилено и да се твърди, както често се случва в дебата, че Волфганг Кьопен трябва да се запрати на рафта със забранените книги. Това е твърде спорно преувеличение, което всъщност служи само за да се избегне изцяло необходимостта от разговор. Заслужава си да обърна внимание и върху това, че ние като преводачи, не бихме могли да предприемем каквито и да е забрани – нито за книгите, нито за думите; това би означавало да се поставим извън литературния контекст. По време на дискусиите често се сблъскват литературните и извънлитературните аргументи и „споразумяването“ помежду им е интересна задача.
Също и четенето с умисъл да намериш на всяка цена обида е част от дебата. Дали е израз на уважение? Или е заплашителен сценарий на цензурата?
Четенето с умисъл (sensitivity reading) е много търсен редакторски подход тъкмо сред издателствата. И тази „услуга“ е поляризираща: често се говори за цензура, което е глупаво, всъщност става дума за подпомагане на идентифицирането на чувствителни пасажи или понятия. Но какво, ако бъдат разпознати? Тук вече работата става сериозна. Възниква опасността издателствата просто да искат да получат печат за качество: „морално проверени“. Не искам някой да поставя отметка под моя текст или да ми бъдат опростени греховете. Бих искала да обсъдя тези въпроси с други хора.
В Германия има издатели, които изискват от преводачите си деликатен начин на писане. Какво мислиш за това?
Ако оригиналният текст го предполага, смятам, че е правилно. Трудно става, когато изискването за джендър, да речем, се прилага към текстове, които изобщо не го предполагат – макар че и на този въпрос обикновено не може да се отговори толкова еднозначно. Но и тук трябва да се вслушаме в текста: какво изисква той? И как аз искам да го оформя?
Мириам Манделков е известна и авторитетна немска литературна преводачка. Работи в полето на английската и американската литература повече от 25 години. През 2020 г. е удостоена с наградата „Хелмут М. Брем“ за новия си превод на произведенията на Джеймс Болдуин.
Интервю и снимка от ателието: Джанин Месерли
По превода под редакцията на Мирела Иванова работиха Лилия Якимова, Мария Проданова, Мария Люцканова и Бриджит Манкузо от Магистърска програма „Преводач-редактор“.
