Евгения Панчева
На фона на труднопробиваемата анонимност на големите английски автори от XIV в. образът на поета, назовал се в документ от 1380 г. Gallidom Chaucer, син на винаря Johan Chaucer, е изумително ярък. Многобройните писмени свидетелства от епохата рисуват пъстрия и разностранен портрет на човек, преживял смяната на трима крале (особено драматична при детронирането на Ричард II), две епидемии от Черната смърт, голямото селско въстание от 1381 г., първите фази на Стогодишната война (1337–1389). Самият Чосър познава добре завъртанията на Фортуниното колело в битността си на паж, участник във военни кампании в Артоа и Пикардия, пленник, за когото Едуард III ще плати откуп от 16 паунда (сума, солидна за времето си), кралски йомен и ескуайър, дипломатически пратеник на Континента, контрольор на митата за вълната, кожите и виното в Лондонското пристанище, обвинен – за кратко – в сексуално насилие, мирови съдия на графство Кент, отговорник за кралските сгради и за кралския парк в Съмърсет, член на парламента, съпруг, баща на бъдещ Говорител на парламента и дядо на бъдещата графиня Съфък, носителка на Ордена на жартиерата, преводач на Боеций и „Роман за Розата“, автор на компетентен астрономически трактат, и не на последно място, ранна версия на поета лауреат, покровителстван от благородници и крале. През 1374 г. Едуард III дарява Чосър с галон вино дневно до края на живота му, а четиринадесет години по-късно Ричард II му присъжда годишна пожизнена плата от 20 паунда. Вероятно, ако четем буквално Чосъровата шеговита „Жалба към празната ми кесия“, след детронирането на краля сумата е изплащана нередовно, но е бързо подновена след „Жалбата“ от Хенри IV, новия монарх. Наред с подобни документални сведения разполагаме и с осем ранни портрета на Чосър. Елзмиърският ръкопис го изобразява като пилигрим на кон, а Томас-Хокливовият „Полк на принцовете“ от ранния XV в. го представя с броеница в ръка и с показалец, насочен към текста.
Този колоритен образ се допълва от Чосъровите текстуални отражения, вградени, подобно на портретите, в собствените му творби: според Орела от „Къщата на славата“, „безчувствен като камък същи, / той бърза да се върне вкъщи / и в ново четиво вглъбен / да втренчи поглед замъглен“[2]. Според Пролога на „Кентърбърийски разкази“ Чосър е един от пилигримите, които поемат от хана в Сутуерк, днешния Съдърк, на поклонническо пътешествие до мощите на Томас Бекет в Кентърбърийската катедрала. Интерлюдията към неговия собствен Разказ го описва като мълчалив и привидно безучастен спътник на славната компания:
Ханджията със весел глас
отново в тишината се намеси
и ме попита: „Кой си, откъде си,
човече божи? Зайци ли ловиш,
че все надолу гледаш и мълчиш?
Ела насам и се развесели.
Ей, господа, я място му сторете.
Той с тънък кръст е като мен, нали –
За танци и прегръдки! Погледнете –
лицето му е като росно цвете,
но има малко дяволски очи
и неслучайно винаги мълчи[3].
Разказаната от пилигрима Чосър история е версия на очевидно втръсналите на съвременника рицарски романи, удавена в неудържимо каканижене на ямбически тетра- и триметри в характерните за жанра „опашати“ рими, отегчителни за Ханджията, но чиста радост за читателя:
Една история забавна,
но поучителна и славна
ще ви разкажа аз –
за рицар смел, прочут отдавна
със сила, дето няма равна,
на име сър Топаз.
Той бил роден отвъд морето –
в градчето Попринг, под небето
на Фландрия, а там
лорд бил баща му и момчето
живяло с него във градчето –
тъй Бог поискал сам,
и т.н., и т.н.
Така задействаната машина за рими обаче е изключена от Ханджията, вероятно негов познайник от живия живот, но негова собствена креатура в „големия“ разказ, така че се налага пилигримът Чосър да предложи нова история, този път в проза. Освен че удостоверява истинността на написаното, основна грижа на средновековния автор, този фрактален епизод радва читателя с бляскава самоирония. Като връх на всичко, в края на „Кентърбърийски разкази“ Чосър ще обяви своето оттегляне от тази, а и от повечето други свои творби. За хубавото в нея, пише той, трябва да благодарим на нашия Бог Иисус Христос, от когото произхождат цялата мъдрост и добро, а неудовлетворителното трябва да отдадем на авторовото невежество, а не на неговата воля:
Ето защо ви умолявам, в името на Божията милост, да се молите Христос да се смили над мен и да ми прости греховете, особено моите преводи и съчинения на светската суета, които отхвърлям в своите ретракции [оттегляния]: като книгата за Троил и Хрисеида, книгата за Къщата на Славата, книгата за Легендата за добрите жени, Книгата за херцогинята, Книгата за Валентиновден [изобретен впрочем от Чосър] в Парламента на птиците, Кентърбърийските разкази (онези, които клонят към греха)[4] …
Съчиненията, които Чосъровата ретракция признава, са преводът на Боеций, хомилетичните и дидактични текстове, както и житията на светци. Тази форма на литературно покаяние следва познатата конфесионална схема на осъзнаване на греха, неговото изповедно изричане и в крайна сметка неговото изкупление, които в своята съвкупност биха гарантирали спасението на душата на поета в Съдния ден. Подобно заключение безспорно придава на текста едно есхатологично измерение, което допълнително обогатява възможностите за неговото тълкуване. Наред с това то несъмнено дава шанс на Чосър да препотвърди, макар и с иронично намигване, написаното от него и така сам да оформи своя канон.
Белязаното от Божието изобилие Чосърово поетично наследство е високо ценено от неговите съвременници, а и от следващите векове. За Томас Хоклийв Чосър е „първият откривател на нашия език“, а за Джон Лидгейт – „пътеводна звезда в нашия език“. „Кентърбърийски разкази“ традиционно се смята за първата английска книга, отпечатана от Уилям Какстън през 1476 г. Век по-късно сър Филип Сидни и Едмънд Спенсър пишат с възхищение за Чосър, а Уилям Шекспир и Джон Флечър претворяват Разказа на Рицаря в пиесата „Двамата благородни роднини“. Чосър е най-очевидният източник и на Шекспировата „мрачна“ комедия „Троил и Кресида“.
„Кентърбърийски разкази“ е последната Чосърова творба от т.нар. „английски период“. До този момент поетът е натрупал забележителен литературен опит с текстове, повлияни от алегоричната и куртоазна континентална традиция. Създадена най-вероятно през последното десетилетие на XIV в., тя може да се чете като енциклопедия на популярни средновековни сюжети, типажи, жанрове и форми, своеобразна литературна версия на схоластичния проект на философската summa. Днес разполагаме с 55 пълни ръкописа на „Кентърбърийски разкази“ от XIV и XV в., забележително висок брой, който безспорно доказва тяхната популярност. Тези ръкописи организират Чосъровите фрагменти по различен начин, но всички започват с уводната група на Рицаря – с разказите на Рицаря, Мелничаря, Стюарда и Готвача, – за да завършат с Разказа на Свещеника. Заявеното в Общия пролог намерение е всеки от „тази весела дружина / от двадесет и девет души, сбрана / случайно и отседнала във хана“, към която ще се присъединят Ханджията и фикционалното алтер его на Чосър, да разкаже две истории на отиване и две на връщане, което означава общо 120 разказа, един наистина монументален литературен проект. Наличният текст обаче съдържа само двайсет и четири разказа, т.е. една пета от първоначално замислените – иначе казано, говорим за незавършена по една или друг причина творба, за произведение с отворен край. Според някои изследователи тази отвореност може да се отдаде на следването на принципите на средновековния пътепис, склонен да игнорира наратива за завръщането, какъвто е случаят с фиктивните „Пътешествия на сър Джон Мандевил” от 1356 г., а и с редица пътеписи за поклонения в Иерусалим между 1100 и 1500 г. Не е изключено обаче рязкото прекъсване на големия наратив на „Разказите“ да е своеобразна иронична или сериозна форма на литературно покаяние – Чосъровото оттегляне идва непосредствено след Разказа на Свещеника, който, подобно на апостол Павел, се отнася критично към разказването на измислици. Вместо „басни“ този всъщност обявен като последен Чосъров разказвач ни поднася проповед за покаянието. Може би, както и при разказа за сър Топаз, в една сложна, макар и по-малко прозрачна игра на реалности авторът отново се вслушва в думите на собственото си фикционално творение.
Мирното – и понякога не съвсем мирно – съжителство на Рицаря и Свещеника, Монаха и Готвача, Моряка, Школаря, Мелничаря, Игуменката, Батската невяста, Продавача на индулгенции – става възможно благодарение на динамизираната наративна рамка – ако аристократичните разказвачи на „Декамерон“ споделят статичното пространство на крайградската вила, Чосъровите са пъстра тълпа, представители на трите съсловия – на онези, които воюват, онези, които се молят, и онези, които работят за благото на общността, обединени от споделено пътуване. Всеки от тях е описан с характерната Чосърова погълнатост от детайла с цялата му готическа символна наситеност – с дрехите, телесните черти, маниерите и пр., които уплътняват незабравимите образи на пилигримите, но и коментират, недвусмислено или иронично, вътрешния свят на всеки от тях.
Динамичното рамкиране на „Кентърбърийски разкази“ позволява съвместяването на сакрално и профанно – поклонничеството е религиозно пътуване, но също и празнично преживяване. То осигурява пространство и за общуването на отделните разказвачи, не по-малко забавно от разказваните истории. В интерлюдиите между разказите пилигримите диалогизират помежду си, като разкриват себе си и провокират другите да го правят – карат се, спорят, изразяват несъгласие: Стюардът се гневи на разказа на Мелничаря, а Рицарят се намесва в кавгата между Ханджията и Продавача на индулгенции. Някои – Рицарят, Школарят, Свещеникът и Орачът – са идеални типажи, живи въплъщения на най-доброто от трите съсловия. Други, като Монахът, Правникът, Батската невяста, са недотам съвършени. Трети, като Църковният пристав и Продавача на индулгенции, са откровено отблъскващи. Всички те обаче са триизмерни и плътни, плод на фино прескачане между типично и индивидуално, и всички те се самохарактеризират както със своя избор на история, така и с начина, по който я ще я разкажат.
Сюжетите на отделните истории са добре известни – оригиналността не е нещо, което особено вълнува средновековния автор. Важна е не новостта на сътвореното, а начинът, по който то е представено, черта, която сродява средновековното пренаписване с постмодерното. Големите хипотекстове са очевидни – „Роман за Розата“, „Божествена комедия“ и разбира се, „Декамерон“. Разказът на Рицаря е заимстван от Бокачовата „Тезеида“, историята на търпеливата Гризелда от Разказа на Школаря намираме у Бокачо и Петрарка, Уголино от Разказа на Монаха – у Данте, Батската невяста напомня за Старицата от „Роман за Розата“, дори наглед безхитростната басня за петела Шантиклер и кокошката Пертелота от Разказа на Манастирския капелан изобилства с комични позовавания на Гален, Катон, Боеций, Августин, Еклисиаста и кой ли още не. Плътната интертекстуалност на Чосъровата творба ни кара да преосмислим, но и още по-високо да оценим илюзията за триизмерен свят, създаван от текста. Този свят е първичен в свързаността си със своето време и място, в своята осезаемост и въздействие върху всички сетива, в препратките си към реалността – Хари Бейли е идентифициран като „Хенри Бейлиф, хостелиер“, а готвачът Роджър от Уеър вероятно е добре познат на Чосъровите съвременници. Но това е и вторичен свят, доколкото, ако пригодим известния стих на Алекзандър Поуп, и при него подражанието на природата се оказва подражание на Омир. Създател и рушител на обитавани от самия него фикции, Чосър, подобно на „изкусните чудотворци“ („трегетури“) от Разказа на Франклина, е ненадминат илюзионист, но макар и непосещавал Оксенфорд, той също е школар, който знае на пръсти литературния, а и философския канон, и черпи със замах от цялото им богатство.
Съществуват различни опити за систематизиране на наративното изобилие на Чосър, винаги редуктивни като всяко систематизиране на Божията пълнота. Доналд Хауърд например говори за три типа истории според тяхното съдържание: истории за общественото (Разказът на Рицаря), домашното (Разказът на Батската невяста) и личното поведение (Разказът на Игуменката) на героите. Особено продуктивна е жанровата класификация – от куртоазния роман, житието на светеца и проповедта до баснята, пародията и заплашващото да погълне целия читателския интерес фаблио.
И все пак, какъв ни е Чосър?
Готически по стилова ситуираност, „Кентърбърийски разкази“ са и удивително модерни. Лабиринтната, ризоматична структура, множествените и менящи се гледни точки, отвореният край, порьозната фикционалност, авторефлексивността, иронията и самоиронията напомнят за принципите на постмодерното писане. Далеч по-важни от тези успоредици между две толкова различни поетики обаче са качествата на текста, които резонират с емоционалните потребности на собственото ни време и които оставят дълбоки следи редом със, въпреки и отвъд нравоучителните истории – Чосъровата всепобеждаваща симпатия към героите му, дълбоката му способност за разбиране и съпреживяване на несекващата човешка комедия, радостта от битието в цялата му отсамност, неповторимият, отекващ през вековете Чосъров смях.
Публикуван за първи път през седемдесетте години на миналия век, преводът на Александър Шурбанов спокойно може да бъде наречен конгениален. Вдъхновен и вдъхновяващ, поразяващ с елегантната лекота на изказа, с неговото богатство и точност, той поставя високи критерии за разчитане на класически текст, за пренос на стилистичните регистри и удържането им в едно цяло. Българският Чосър на Шурбанов може да се чете като учебник по превод на поетична класика, по работа с римата и петостъпния ямб. Преводачът се справя еднакво виртуозно с преобладаващия куплет, с кралската рима, с верижно римуваната октава, с пародийно употребената „опашата“ рима на средновековния английски роман. Изобретателността му е наистина впечатляваща: ако Съри-Кентърбъри е предсказуема, досущ като в оригинала, Кентърбъри-яхъри никак не е. Следват: съня си – къси, помолят – пролет, пристъпя – скъпа, маси – баща си, през нос, но – сносно, скромния – omnia, недосегаем – наем, монаха – горяха, пак би ги – книги, славел – Павел, процеси – до днес и, или пък начена – овена, гугла – смугла, чичко – всичко, кръгла – дръгла, прасе – тресе. Поради смисловата неочакваност дори римуването на едни и същи части на речта като прочут – надут, умен – шумен или пароними като славен – славей носи наслада за ума и ухото.
Като цяло настоящото пето издание запазва великолепните решения от станалия вече част от преводния ни канон текст. Верният дух и тон са намерени от самото начало – всяко по-нататъшно очуждаване или одомашняване би могло да се окаже контрапродуктивно. Устойчивостта на текста, превърнал се за изкушените и в източник на цитати – като известното начало например, но и по-пиперливи такива, е най-доброто доказателство за това.
Новото издание на „Изток-Запад“ не просто предлага екзотично пътешествие далеч и встрани от реалността – то глези читателя, като залага на радостта от четенето. Знаменателна е липсата на традиционния предговор и други паратекстове освен обстойните обяснителни бележки. Вместо тях четем цитиращия Драйдън епиграф: „Достатъчно е да се каже с думите на пословицата, че тук е Божието изобилие“. Тази преводаческа и издателска стратегия ни потапя директно в света на Чосър и позволява на творбата му, ако перифразираме известния стих на Арчибалд Маклийш, не да значи, а да бъде – понеже най-добрият коментар върху поезията май си остава самата поезия.
Уместно е издателското решение преводът, направен по текста на възпроизведения от Уолтър Уилям Скийт Елзмиърски ръкопис, да бъде илюстриран подобаващо. Красиво оформеният солиден том припомня пъстротата на оригинала. Той съдържа факсимилета на десет фолианта от ръкописа. Заедно с очевидните препратки към рубрикацията, т.е. използването на червено мастило за заглавията и инициалите, и украсените с миниатюри полета, те възкресяват духа на средновековния скрипторий. Наред със запомнящата се корица, дружелюбния към окото шрифт и ненасиленото разполагане на текста тези полиграфски решения създават напълно достойна визуална среда за едно забележително преводаческо постижение.
[*] Заглавието препраща към цитата от Джон Драйдън, използван като епиграф към новото издание на „Кентърбърийски разкази“: „Достатъчно е да се каже с думите на пословицата, че тук е Божието изобилие“.
[2] Превод мой, Е. П.
[3] Цитатите са по последното издание на „Кентърбърийски разкази“ в превод на Александър Шурбанов. София, „Изток-Запад“, 2023.
[4] Превод мой, Е. П.
