Амелия Личева
Хуманитаристиката у нас, или по-скоро нейните автори, натрупаха много вини през годините на прехода, когато от тях се очакваше да се еманципират от идеологически опеки и да докажат автентичната си стойност. Сякаш една от най-сериозните вини засегна абсурдните и превзети изразни средства, възприети от немалко хуманитаристи, повечето от които и представители на университетските и академичните среди в България, често комбинирани с опита да се прикрие слаба или отсъстваща консистенция на текста. Неусетно това произведе уродлив страничен ефект: пейоративната употреба на прилагателното академичен като еквивалент на сух, скучноват, инерционен, безидеен. Основание за нея дадоха някои особено видими прояви, които самодискредитираха жанра, но справедливата критика към тях не бива да оправдава и насърчава подобна подмолна десемантизация на академичното. Защо я намирам за опасна?
Защото осмива традицията. Академичното писане в хуманитаристиката се слави с корени, които се спускат дълбоко в исторически пластове, култивирали ценностите си в съвсем други условия и при съвсем други критерии. От нас се очаква да си даваме сметка за това, като бъдем достатъчно умели да адаптираме инструментите си към новия век, без да деформираме ценностите, които те отстояват.
Защото осмива подхода. Академичният подход означава сериозност, означава отговорност. В това търсене на всеобщо забавление, в което обществата ни са затънали днес, и в загубата на усещането за автентичност заради намесата на ИИ този подход лесно може да бъде обявен за демоде.
И точно тук идва необходимостта от преосмисляне.
Време е хуманитаристиката да престане повърхностно да подражава на точните науки. Нейният подход може да остане строго научен и без да бъде окован в скучните структурни и изразни схеми на „предмета и обекта на изследването”, на които все още и днес обучаваме младите учени. Намирам за показателно, че редица световни учени в хуманитарната сфера разчупиха в най-новите си трудове изложението на своите идеи, наложиха нови модели на акцентиране върху същественото, станаха по-гъвкави в избора на регистър и изобщо си позволяват по-свободно и творческо интерпретиране на академичната си тежест.
Естествено, това предполага повече зрялост, а да се разчита на нейното наличие, е винаги рисковано. Всяка освободеност от схема в академичното разсъждение – особено при обучението на младите научни кадри – носи риска от субективност и погрешно интерпретиране на свободата.
Именно тук е голямото предизвикателство пред академичната хуманитаристика. Тя трябва да отвоюва своя престиж, като защити сърцевината на своите ценности и същевременно възприеме новия облик, който времената предполагат. Това ще остави без аргументи всички ония, които ехидничат, докато слагат знак за равенство между академично и схоластично. Академията ще надживее и това.
