Миглена Николчина
Дан е персонаж, който се появява в романа на Юлия Кръстева Самураите. Той пристига в Париж от неуточнена в романа комунистическа страна, откъдето известно време преди това е пристигнала с официална стипендия Олга Морена, главната героиня на Самураите – пристигнала и „забравила” да се върне. Дан е дошъл в Париж, за да се опита да убеди Олга да се върне в родината. От всичко на света най-много мразя техницизма и покорността, казва той. На изток сме покорни, а вие тук сте техници. Когато Олга му обръща внимание, че на Запад са много по-политизирани, отколкото у дома, и че така наречените от него „техници” са политически активни, гневни протестиращи (срещата между Олга и Дан се състоява някъде в навечерието на 1968 година), той отговаря: „Това е само игра. Протестират, защото нищо не ги застрашава. Загубили сте усет за смъртта – и като заплаха, и като мотивираща сила”[1]. Олга и Дан споделят една утопия – утопията за писането като бойно изкуство, за това, че „най-добрият начин да се действа – преди, във и след смъртта – е като се съединят изкуството на войната и изкуството на писането”[2]. Тази утопия е намерила израз в книгата на Дан, която по чудо е преодоляла цензурата в страната му и в която като притча, изразяваща собствените му възгледи, е разказана историята на японския самурай от 17.-18. век Йоко Ямамото. „Ти май си забравила, че общувам с властите у нас” – казва той на Олга (je discute avec le régime de là-bas – английският превод I’m in dispute with the regime back home създава грешното впечатление за спор и разпра, докато смисълът на френски в този контекст е по-скоро в компромиса въобще да се разговаря, „общува” с режима – ще се върна към това)… „Но – продължава Дан, – притчата на Ямамото ни припомня, че има видове компромис, които не са предателство: един от тях се нарича писане – оня вид, при който писателят рискува кариерата и живота си.”[3]
В един роман, където под фиктивните имена повечето от персонажите са лесно разпознаваеми исторически фигури – Цветан Тодоров, Ролан Барт, Клод Леви-Строс, Емил Бенвенист, Филип Солерс, Жак Лакан, Жак Дерида и пр. – Олга Морена е неприкрито самата Юлия Кръстева. Разказът за Дан ще съкратим – зад това име се крие Цветан Стоянов, чийто портрет съвпада в повечето детайли с други негови портрети от съвременници (изключвам някои детайли като твърдението в Самураите, че Дан не играел никакви игри освен от време на време шахмат, където винаги губел. Картите – покер и най-вече бридж – са неотменен щрих в повечето спомени за Цветан Стоянов). След Самураите Кръстева ще се връща към Цветан Стоянов, вече без фикционални маски, за да подчертае ролята му на неин „приятел и ментор“[4] и за да се позове под една или друга форма на негови произведения. Има ли обаче конкретна творба на Цветан Стоянов зад фикционалната книга за самурая Ямамото?
В продължение на десетилетия белетристичните творби на Стоянов остават в сянката на другите му текстове и са практически незабелязани както в собственото си време, така и през последвалите десетилетия. В мълчанието около тези творби настъпи пробив през 2013 г. в рамките на конференцията „Просветителство срещу идеологема (Цветан Стоянов, Атанас Натев, Димитър Аврамов)”, докладите от която – сякаш продължаваше проклятието над Стоянов – излязоха с почти десетгодишно закъснение. Както отбелязвам в бележка за това просрочване, през това време някои от асистентите станаха доценти, доцентите – професори, някои професори се пенсионираха…[5] Появиха се изследвания, в които авторите доразвиват в книга тезите си, представени на конференцията, т.е. стана така, че тези изследвания изпревариха публикацията на по-ранните си варианти. В едно такова изследване Инна Пелева твърди, че този академичен форум се е оказал един от най-интересните, на които е присъствала.[6]
Донякъде неочаквано за организаторите, сред които бях и аз, Цветан Стоянов се оказа масово предпочетен на тази конференция – понякога като отправна точка, но в голямата част от случаите централно.[7] Това може би отразяваше чисто институционалното преобладаване на литературоведите сред участниците и в този смисъл то не би трябвало да е изненада. Изненада обаче беше големият интерес към доскоро напълно забравения роман Изключителната биография на Буди Будев и въобще към белетристичното наследство на Стоянов, което в собственото му време и на практика до тази конференция беше оставало винаги в сянката на теоретичните и есеистичните му трудове. Най-сетне не беше изненада, че на конференцията се сблъскаха и впоследствие намериха място в сборника, а и в изследванията, написани по-късно, но излезли преди сборника, различни интерпретации и оценки както на художествените внушения на Стоянов, така и най-вече на идейните и политическите му позиции, но също на морала на направените от него трудни избори, избори, пред които са били изправени поколения от български интелектуалци. Някои от участниците – в тази връзка ще изтъкна работата на Николай Аретов и Инна Пелева (която заема по-строга позиция, разширена по-късно в рамките на книгата й за Георги Марков) – подложиха на критичен анализ героизиращите щампи в рецепцията на Стоянов, особено в годините след промените. Техният прецизен изследователски подход, от друга страна, беше противопоказен и на другия вид щампи, шумно громящ компромисите с властта.[8]
Не може да се каже обаче, че конференцията като цяло беше под знака на едните или другите щампи. За да се възползвам от един парадоксален израз на Камелия Спасова, докладите не се опитваха да отбягнат или опростят Цветан-Стояновата „близост и съпротива с властта“[9]. Съпротива с властта: ето нещо, което се нуждае от разчепкване! Самата дума съпротива не се ли състои от със и против? Проблемът беше – и е – не толкова в недовиждането на това двусмислено съжителство на властта и съпротивата, а по-скоро в това как изследователят да избегне собствените си едностранчивости, изкушението да заложи на една или друга страна дори когато си дава сметка за сложната оркестрация (казано с думите на Тончо Жечев) на Цветан-Стояновото писане. Характерно в това отношение е задълбоченото – навярно най-подробното и най-амбициозното засега – изследване на ироничните и пародийни аспекти на жанра на белетристичните книги на Стоянов в статията на Пламен Антов, който все пак намира за нужно във финала да ни обясни, че иронично или не, пародийно или не, Стоянов поддържа „едрата“ кауза на комунизма като модернизационна идеология“[10]. Антов предлага това като реплика към Инна Пелева: тя осъжда, той оправдава, че нещата стоят така. Ами… и да, и не. Друг пример за и да, и не: смешен ли е Буди Будев, че е тръгнал да завоюва интелектуално света, а се оказва, че не знае нищо за Фройд, за екзистенциализма и пр.? Или е по-скоро абсурдно, че сменящите се дискурсивни моди непрестанно отлагат онова, което Буди има да каже – и което е разказано от Стоянов като разказ на неговата „изключителна биография“?
Формулировката на Дарин Тенев за „двойна безалтернативност“ и „двойна безизходност“[11] успява да се изплъзне от този изследователски капан, при все че трябва да се запитаме дали именно безалтернативността като двойна не е педагогическата алтернатива, която Камелия Спасова откроява и в която се затваря или отваря финалът на Буди Будев. Спрямо този неуговорен дебат (като изключим някои анахронични препратки, до които доведе дългото преседяване на самия сборник) статията на Мария Калинова върху „Втората част на разговора“ застава в метапозиция, която ни позволява да видим конференцията като поредно повторение на непрестанно възобновяваната „втора част“ (у Стоянов Георги Марков и самият Стоянов задкулисно спорят зад фикционалния диалог между Ботев и Каравелов в навечерието на пресичането на Дунава), в която втора част всичко е вече казано и може единствено и само да се повтаря. Тръгвайки теоретически от Волошинов, но конкретно задвижена от радиопостановката на „Втората част на разговора“ (както и от разговора на режисьора Иван Добчев по този повод)[12], интерпретацията на Калинова извежда до твърдението, че „Във „Втората част на разговора“ саможертвата е заменена с мимикрия, мимезис на смъртта, момент на театрална акция и представление…“[13].
Това театрално-миметично разширение на темата за играта в творчеството и живота на Стоянов – в сборника тази тема присъства на много места – може да ни върне към репликата на Дан: „Това е само игра. Протестират, защото нищо не ги застрашава. Загубили сте усет за смъртта – и като заплаха, и като мотивираща сила”. В прочита на Калинова саможертвата е останала в изгубената или по-точно никога несъстояла се „първа част на разговора“, тази между Ботев и Каравелов; „втората част“ е „само игра“, тя разиграва Ботев и Каравелов през Георги Марков и Цветан Стоянов, тя се случва, „когато е намерен език, изразяване и способност за предаване. Този театрален език е… повторение, удвояване, „рефрен“.[14] Който ние продължаваме да повтаряме.
В този пункт „двойно безалтернативният“ анализ на Калинова като че ли се присъединява към моралния жест на Инна Пелева – с тази разлика, че анализът на Калинова като ефект засмуква в миметичното разиграване на героични предходници и Добчев, и конференцията, на която текстът е произнесен, и бъдещото ни говорене. За разлика от Добчев и конфериращите обаче Марков и Стоянов си отиват повече или по-малко загадъчно: каквато и да е разгадката на тяхната предивременна смърт, самият факт, че има загадка, ги изважда от „рефрена“ в регистъра на „писането като бойно изкуство“, чиито залози може да се окажат реално смъртоносни. В моя собствен очарован поглед несъмнено работят ранните ми ученически спомени за разтърсващото и освобождаващо въздействие, което, на ръба между 1960-те и 1970-те години, упражни върху мене Стоянов. Наред с наличните или не съпротиви срещу режима той задаваше стандарт за образованост, която сама по себе си работеше като предизвикателство към монотонния властови дискурс.[15] Питам се: имаме ли ресурса за такова предизвикателство днес? Не само спрямо митополагащата първа част, но и спрямо втората част на Марков и Стоянов редно е да отчетем различието в повторението – комфорта на собствената си позиция, от която говорехме на онази конференция – комфорт, който междувременно може би ни е отнет, който може би и тогава не сме съзнавали, че нямаме, впримчени във все същата „двойна безалтернативност“.
Антов, Пламен. „Идеология и пародия в жанра: поглед върху белетристиката на Цветан Стоянов. „Случаят с професора“. В Естетика и съпротива. Димитър Аврамов, Атанас Натев, Цветан Стоянов, 133–52. София: СУ „Св. Кл. Охридски“, 2022.
Аретов, Николай. „Подриване и компромис: белетристичните книги на Цветан Стоянов“. В Естетика и съпротива. Димитър Аврамов, Атанас Натев, Цветан Стоянов, 101–15. София: СУ „Св. Кл. Охридски“, 2022.
Вълчанова, Ина. „Иван Добчев: Екстремните жестове са единственият ни шанс“. Култура, 10 2009. https://newspaper.kultura.bg/bg/print_article/view/16155.
Горчева, Мая. „Просветителство и емиграция: неуспелият проект на „Изключителната биография на Буди Будев““. В Естетика и съпротива. Димитър Аврамов, Атанас Натев, Цветан Стоянов, 182–96. София: СУ „Св. Кл. Охридски“, 2022.
Дакова, Бисера. „Неавтентичният човек“, или за внезапните симетрии в идеологическото писане на Цветан Стоянов“. В Естетика и съпротива. Димитър Аврамов, Атанас Натев, Цветан Стоянов, 116–24. София: СУ „Св. Кл. Охридски“, 2022.
Калинова, Мария. „Втората част на разговора“: Цветан Стоянов, Георги Марков“. В Естетика и съпротива. Димитър Аврамов, Атанас Натев, Цветан Стоянов, 71–80. София: СУ „Св. Кл. Охридски“, 2022.
Ковачев, Огнян. „За шайките и шарките на шаяка в „Изключителната биография на Буди Будев““. В Естетика и съпротива. Димитър Аврамов, Атанас Натев, Цветан Стоянов, 197–210. София: СУ „Св. Кл. Охридски“, 2022.
Кръстева, Юлия. Пътувам себе си. Разговори със Самюел Док. Преведен от Кавалджиев, Красимир. София: Колибри, 2018.
Личева, Амелия. „Цветан Стоянов и понятието за световна литература в началото на ХХI в.“ В Естетика и съпротива. Димитър Аврамов, Атанас Натев, Цветан Стоянов, 37–43. София: СУ „Св. Кл. Охридски“, 2022.
Личева, Амелия, Миглена Николчина, и Миряна Янакиева, ред.кол. Естетика и съпротива. Димитър Аврамов, Атанас Натев, Цветан Стоянов. София: Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“, 2022.
Николчина, Миглена. „Интерлюдия: Да разбиеш алгоритъма. Натев, Стоянов, Паси, Аврамов“. В Бог с машина. Изваждане на човека (От романтизма до постхуманизма), 313–44. София: Версус, 2022.
———. „Прочитът на комунистическото наследство през несъвпадащото съвпадение: Цветан Стоянов с Юлия Кръстева и Георги Марков“. В Естетика и съпротива. Димитър Аврамов, Атанас Натев, Цветан Стоянов, 81–100. София: СУ „Св. Кл. Охридски“, 2022.
Пелева, Инна. Георги Марков. Снимки с познати. София: Кралица Маб, 2017.
———. „Цветан Стоянов, българската социалистическа интелигенция и възможните ѝ избори“. В Естетика и съпротива. Димитър Аврамов, Атанас Натев, Цветан Стоянов, 55–70. София: СУ „Св. Кл. Охридски“, 2022.
Радева, Яница. „Симптоматика на отчуждението в сърцето на идеологемата. Цветан Стоянов и „Над твоя дом спокойствие“ (1967)“. В Естетика и съпротива. Димитър Аврамов, Атанас Натев, Цветан Стоянов, 125–32. София: СУ „Св. Кл. Охридски“, 2022.
Спасова, Камелия. „Педагогическата провинция: Буди Будев и Лао Це“. В Естетика и съпротива. Димитър Аврамов, Атанас Натев, Цветан Стоянов, 163–81. София: СУ „Св. Кл. Охридски“, 2022.
Тенев, Дарин. „Буди Будев и животните в Броселиандовата гора“. В Естетика и съпротива. Димитър Аврамов, Атанас Натев, Цветан Стоянов, 153–62. София: СУ „Св. Кл. Охридски“, 2022.
Трендафилов, Владимир. „Играта със системата като игра в системата“, б.д. https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=151&WorkID=4071&Level=2.
Kristeva, Julia. Dostoïevski face à la mort, ou le sexe hanté du langage. Paris: Fayard, 2021.
———. Les Samouraïs. Paris: Fayard, 1990.
———. The Samurai. Преведен от Barbara Bray. New York: Columbia University Press, 1992.
[1] Kristeva, Les Samouraïs, 64. Англ. Kristeva, The Samurai, 44–45.
[2] Les Samouraïs, 61. Англ. 43.
[3] Les Samouraïs, 62. Англ. 44.
[4] Kristeva, Dostoïevski face à la mort. Вж. също Кръстева, Пътувам себе си, 53.
[5] Личева, Николчина, Янакиева, Естетика и съпротива. Димитър Аврамов, Атанас Натев, Цветан Стоянов, 11.
[6] Пелева, Инна, Георги Марков. Снимки с познати, 41.
[7] Тук не е мястото да влизам в детайлите на тази констелация от позиция, която се оформи спонтанно и към която се надявам да се върна в друг момент, но в реда на появата им в сборника ще изброя заглавията, които сами по себе си могат да дадат идея: Личева, „Цветан Стоянов и понятието за световна литература в началото на ХХI в.“, Пелева, „Цветан Стоянов, българската социалистическа интелигенция и възможните ѝ избори“, Калинова, „Втората част на разговора“: Цветан Стоянов, Георги Марков“, Николчина, „Прочитът на комунистическото наследство през несъвпадащото съвпадение: Цветан Стоянов с Юлия Кръстева и Георги Марков“, Аретов, „Подриване и компромис: белетристичните книги на Цветан Стоянов“, Дакова, „Неавтентичният човек“, или за внезапните симетрии в идеологическото писане на Цветан Стоянов“, Радева, „Симптоматика на отчуждението в сърцето на идеологемата. Цветан Стоянов и „Над твоя дом спокойствие“ (1967)“, Антов, „Идеология и пародия в жанра: поглед върху белетристиката на Цветан Стоянов. „Случаят с професора“, Тенев, „Буди Будев и животните в Броселиандовата гора“, Спасова, „Педагогическата провинция: Буди Будев и Лао Це“, Горчева, „Просветителство и емиграция: неуспелият проект на „Изключителната биография на Буди Будев“, Ковачев, „За шайките и шарките на шаяка в „Изключителната биография на Буди Будев“.
[8] Един, бих казала, трагичен пример с оглед на собствените му компромиси е статията на Владимир Трендафилов „Играта със системата като игра в системата“.
[9] Спасова, „Педагогическата провинция: Буди Будев и Лао Це“, 163.
[10] Антов, „Идеология и пародия в жанра: поглед върху белетристиката на Цветан Стоянов. „Случаят с професора“, 147.
[11] Тенев, „Буди Будев и животните в Броселиандовата гора“, 161–62.
[12] Вълчанова, „Иван Добчев: Екстремните жестове са единственият ни шанс“.
[13] Калинова, „Втората част на разговора“: Цветан Стоянов, Георги Марков“, 80.
[14] Пак там.
[15] С темата за ролята на ерудицията и високия интелектуален стандарт като предизвикателство към номенклатурата се занимавам в Николчина, „Интерлюдия: Да разбиеш алгоритъма. Натев, Стоянов, Паси, Аврамов“.
