Снежана Дончева
„Метаморфози“ по Овидий (Метеор), реж.: Ани Васева, драматург: Боян Манчев, актьор: Леонид Йовчев, консултанти: Камелия Спасова и Богдана Паскалева
Навръх празника на Вси светии на изминалата 2023 година, на метри от подлеза на Софийския университет, от който изпълзяваха всевъзможни вещици, призраци, гоблини, че даже и алкална батерия (наистина страшно, вземайки предвид състоянието на околната среда), в театралната зала на Alma mater се проведе второто издание от поредицата „Да играем литература“ на група Метеор.
Няколко години след разнищването и изиграването на света на Гогол, доколкото нечий творчески свят може да бъде разнищен, а още повече „изигран“, екипът на Метеор – Ани Васева (режисьор), Боян Манчев (драматург) и Леонид Йовчев (актьор) – представи на десетките зрители в Софийския университет своята интерпретация на един от най-важните класически текстове, а именно „Метаморфози“ на Овидий.
Идеята за представянето на поема в хекзаметър на сцена предполага известна доза скептицизъм у онзи зрител, който се е сблъсквал с Овидиевите „Метаморфози“ по един или друг начин. Може ли едно каталогообразно за целия древногръцки и древноримски митологичен корпус произведение да бъде адаптирано и синтезирано, така че да се вмести в двучасово представление? Възможно ли е изобщо една антична поема да бъде представена достъпно, олекотено, в някакъв смисъл осъвременено, както гласи и причината за създаването на проекта на Метеор за играене на литература?
Подобни въпроси вероятно биха били основателни, когато са поставени в контекста на конвенционалния театър и неговите похвати. Но театърът на Метеор не може да бъде мислен в конвенции. Затова и техните „Метаморфози“ работят така добре. Те не са театрална постановка, в тях няма онова изискване за форма, с което традиционно театърът бива свързван. Тук формите са недопустими или поне са недопустими като такива – застинали, предзададени. Твърде показателна е връзката между Овидиевия текст и философията на Метеор. В своя „Театър на чудесата“ режисьорът Ани Васева пише, че идеята ни за метаморфоза е толкова силна, че да „може да компенсира недостатъка на формата“. Че метаморфозата е „там, където формата е извън себе си, където промяната е единственото постоянно нещо, единственият закон“.
Следвайки този единствен закон, творбата на Метеор (защото тя е творба, каквито са и всички представления на групата) започва със затишие, някъде по средата. Започва така, че зрителят да не може да бъде сигурен, че не е пропуснал самото начало или пък дори цялото представление. Илюзията за спокойствие и отсъствие на действие, които традиционно свързваме със завършек, твърде скоро обаче се разпадат под тежестта на осъзнатия изначален хаос, в който ни въвлича Леонид Йовчев. А крясъкът на неговата пияна Атропос е „стартовият пистолет“, който катализира онова изваждане от собственото тяло, онова извисяване на зрителя, който досущ като метеор (от старогръцки „издигнат“) става част от фабулата на разказа.
Творческият екип на Метеор разчита на импровизацията, което по особен начин възражда античния нюх за възпроизвеждане на големите класически творби. Онова, което в частност режисьорската работа на Ани Васева и актьорската игра на Леонид Йовчев постигат, е наратив от нов вид. Наратив, чиято свързваща нишка се мултиплицира. Наратив, при който нишките (защото те са много и заплетени) осъществяват една мултиизмерна реалност, в която да могат да се извършат всички метаморфози наведнъж – в един момент Йовчев е Метис, която от своя страна е и лъвица, и муха, а в следващия е Арахна, Дафне, Нарцис, Фаетон и кой, а и какво ли още не. И цялата тази амалгама от образи и техните трансформации, случваща се толкова едновременно, колкото позволява нашият скромен човешки потенциал, кара зрителя да съжалява, че няма сто очи като Аргус Паноптес, за да може да проследи всички превращения.
„Нечовешкото се крие в човешкото“ пише Ани Васева по отношение на театъра на чудесата, който изисква нови нечовешки тела. Леонид Йовчев безспорно успява да разкрие точно тези наченки на божественото и животинското, така че наистина да се превърне в античните персонажи, за които разказва. В своята пластичност той като че ли никога не се превъплъщава в един-единствен герой изцяло, а консистентно и в известен смисъл хаотично продължава разказа си, защото именно в безредието се корени и метаморфозата.
Въпреки тази преплитаща се многопластовост историята все пак проследява хода на космогонията по извънредно интригуващ начин. С опит да бъдат превъзмогнати ограниченията на линейното възприятие, което поначало е предзададено на зрителя, представлението сякаш върви обратно на времевия поток, като кулминира в неизбежния и хтоничен хаос. Но тук този времеви поток отново е измамен, понеже изобщо не е поток – миналото, настоящето и бъдещето се сливат в едно митологично време, което не може да бъде озаптено от ограниченията на формата.
Пълната липса на сценография, а и на музикална част оставя фокуса на зрителя да попадне върху гласа на актьора, който обаче тук не е просто оръжие за представяне на първичен текст, а инструмент от друго естество – такъв, който да създава, да сътворява, да преде със силата на звука историята на метаморфозите. Толкова по-важно е, че интерпретацията на Метеор условно свършва там, където започва Овидий, чийто наративен подход е да преде със силата на писаното слово.
И ако следваме повелята на Бокачо от новела I на шести ден от „Декамерон“, че добрата новела може да се оприличи на пътешествие с кон, то трябва да се признае, че разказът на Метеор за „Метаморфози“ на Овидий по-скоро се родее с гепард (или пък бик, тъй като чифтокопитните прилягат много повече на божественото повествование). Той е разказ, който те издига, повлича те в безпорядъка на античните митологични сюжети и те лишава от възможността да си отдъхнеш, защото покоят, оказва се, е немислим.
