Разговор с режисьора Андрей Гетов
В началото на 2024 г. на българския кинохоризонт се появи филм, който няма аналог с останалите съвременни продукции, които циркулират в киносалоните – както български, така и международни. „Bo Nan Za“ на режисьора Андрей Гетов е дебютният му пълнометражен филм, който подобно на останалите му три късометражни филма – „На улица Нула“ (2010), „Фокусници“ (2009), „Бунт“ (2007), се движи в експерименталното жанрово поле. „Bo Nan Za“ общува със своите зрители не с диалог (в 61-минутния филм няма нито една реплика), а с визия и носи своите послания най-вече на сетивно ниво. Премиерата на „Bo Nan Za“ беше в края на януари, а залата в Дома на киното беше пълна. В момента „Bo Nan Za“ продължава своя път в избрани софийски кина, както и в някои градове извън столицата. В разговора ни Андрей беше предпазлив относно „авторските тълкувания“, а и самият филм предполага една свободна интерпретация и не бива да отнемаме правото на зрителя сам да открие своите отговори, смисли, усещания. Успокоих Андрей, че макар разговорът ни да се записва, интервюто ни не е „на живо“, въпреки че точно над нас, на стената в бар „Билкова“, където се бяхме настанили, тематично светеше в червено табелка On air. И все пак „Bo Nan Za“ е независима българска експериментална продукция и като такава самият процес буди интерес не по-малко от екранното съдържание, а именно заснемането на филма, работата с актьорите, композирането на музиката към филма. За всичко това може да разберете повече от Андрей Гетов в разговора ни в следващите редове.
Да поговорим за снимачния процес на филма. Отнело ти е 4 години да заснемете „Bo Nan Za“. Обезкуражи ли те по някакъв начин дългият снимачен процес?
Снимачният процес наистина беше мъчително дълъг – цели 8 снимачни периода, разпределени в рамките на 3-4 години. Не бих казал, че това обстоятелство ме е обезкуражило, но истината е, че се изискваше огромно търпение. От друга страна, многобройните снимачни периоди бяха и своеобразен лукс, защото ми позволиха в бавния процес на работа да „напипам“ естествения ритъм и образност на филма. А така също и да коригирам някои „грешки“, допуснати в предходни снимачни периоди. Така че, ако успее да издържи психологически, режисьорът би могъл да извлече не малко позитиви от един продължителен и немонолитен снимачен процес.
Според теб филмът щеше ли да изглежда различно, ако беше заснет в един класически 20–дневен снимачен период?
Убеден съм, че щеше да изглежда различно. Но нека уточним, че в моя случай става въпрос за един подчертано експериментален филм. За филм с класическа драматургия стандартният механизъм на заснемане вероятно би сработил по-добре. Всъщност този фрагментарен метод на работа не беше мой доброволен избор. Истината е, че това бе единственият финансово възможен път, тъй като в нито един момент не разполагах с цялостна инвестиция, покриваща пълните разходи за филма. Финансирането на тази изцяло независима продукция се случваше постепенно, при това в относително малки „порции“, които се „материализираха“ най-вече благодарение на безкористната подкрепа на мои приятели и колеги.
Ти самият се променяш през този период. Имаше ли нещо ново, което влезе във филма, различно от първоначалните замисли?
Този филм се базираше на предварително разработен сценарий, но в никакъв случай не робуваше на тази драматургична основа. В този смисъл всяка импровизация на снимачния терен, а и в последващия процес на монтажа беше добре дошла. И наистина с течение на времето на повърхността изплуваха много нови идеи и финалният резултат със сигурност е различен от първичната идея, родила се на хартия.
С актьора Даниел Рашев работите заедно и в друг твой проект – късометражния ти филм „На улица Нула“ (2004), който също се движи в експерименталния жанр. Как се сработихте в „Bo Nan Za“? Различен подход на работа ли изискваше филмът?
Може и да те изненадам, но подходът не се промени. (смее се). Дани е не само поет на думите (ако не знаеш, той е автор на прекрасна стихосбирка), но и поет на кинообразите, поет в импровизационното си актьорско присъствие. Впрочем дългият снимачен период, за който вече говорихме, ми позволи да изградя една по-трайна и по-дълбока връзка с много от актьорите.
В „Bo Nan Za“ освен професионални актьори участват и непрофесионални. Предполагам за всеки един от тях това е била нова форма на кино. Със сигурност е било предизвикателство и за тях.
Категорично не исках да разграничавам професионалисти от непрофесионалисти. Това бе актьорски ансамбъл, съставен от личности с най-разнообразен натюрел. И именно тази човешка пъстрота вдъхна живот на калейдоскопа от образи, които филмът представя. Иначе работата ми с всеки един от актьорите бе строго индивидуална – с едни беше по-интуитивна, с други – по-интелектуална, а с трети – по-действена.
„Bo Nan Za“ ми напомни на ранните филми на Антониони, които са много визуални. При него пространството е основният герой на филма. Задачата на актьорите е да запълнят това пространство и да бъдат правилно позиционирани в него. Ти имаше ли подобен подход към тях в случая на „Bo Nan Za“, в който картината и визията са водещи?
Опитвах се да не деля кадрите на по-сложни и по-лесни или на по-важни и по-незначителни. Въпреки че някои от тях изискваха чисто движенческа механика, а не дълбоко психологическо присъствие, общата ми режисьорска нагласа за работата с актьорите не се променяше. За мен най-важно бе да създадем една топла приятелска среда, една среда на пълно доверие помежду ни. И доколкото това е постижимо – една поетична снимачна атмосфера, едно усещане за възможен „втори план“.
„Bo Nan Za“ предполага свободна интерпретация и всеки зрител е поканен да намери своя смисъл. Затова и не ми се ще да деконструираме съдържанието на филма, защото рискуваме да лишим зрителите от удоволствието на търсенето и намирането на смисъла. Но все пак каква е твоята заявка към зрителите – ако не конкретно послание, то да предадеш конкретно усещане у тях с филма?
Благодаря ти за това разбиране. Наистина аз умишлено се пазя от твърде експлицитни „авторски“ отговори, които биха обременили и ограбили зрителя. Пък и категорични послания в класическия смисъл на думата филмът вероятно не носи.
Това е един силно атмосферен филм, макар че стремежът ми бе да не го сведа до една красива импресия. В този смисъл всичко е теглено от една много тънка разказвателна нишка. Филмът има своята структура, но зрителят е приканен да не следва обичайните маршрути на вече изградените си представи за киноразказ. Искаше ми се филмът да задава въпроси, които, дори и да не намират ясен отговор, все пак да отвеждат нанякъде.
Дано това пътешествие да се е случило.
Получи ли отзиви от някои от зрителите?
Да, не малко зрители споделиха с мен своите впечатления. Хубавото е, че прочитите им бяха по-разнолики, отколкото очаквах. За мен това е много ценно. Вероятно щях да съм разочарован, ако филмът водеше след себе си единодушна зрителска реакция. Донякъде изненадващ за мен беше фактът, че филмът заинтригува и някои деца! (смее се). Бях силно впечатлен от сетивните коментари на едно деветгодишно момиченце, дъщеричка на мои приятели. Неин беше въпросът – защо тези хора са бедни и защо винаги са сами?
Във филма ти ми стана много интересно съчетанието на тези два на пръв поглед несъвместими свята – този на уестърна и на битовата, градска среда, градския ъндърграунд. Това своеобразна почит към жанра на уестърна ли е?
Тази привидна невъзможност на съчетанието и на мен ми се струва важна. Иначе т.нар. „уестърн“ си е едно метафорично платно. В историята на киното той често е бил носител на силни обществени алегории. През годините жанрът е поемал и в почти метафизични посоки, най-вече във филми, пътуващи отвъд т.нар. „мейнстрийм“.
Аз обаче си мисля, че не уестърнът е водещ в „Bo Nan Za“. Това, разбира се, също е въпрос на индивидуално усещане. Можем да кажем, че във филма текат две реки и дори да не открием пресечната им точка, те не губят своята посока. И все пак, стремежът ми бе да се усети една своеобразна спойка между тези два свята – била тя символна, образна или атмосферна.
Спойката между двата свята според мен идва и от героите – от тези по сизифовски обречени самотни персонажи.
Да, човешките образи на самотата и абсурда са наистина важни за филма. От друга страна, далеч не исках това да е един безутешен филм. И мисля, че все пак не е.
Не е. Има много светлина, която си проправя път във филма. Между другото, в ревюто си в сп. „Култура“ проф. Тони Николов нарича „Bo Nan Za“„одисея на ъндърграунда“. Съгласен ли си с това понятие?
В моя случай хубавото е, че съм съгласен с всякакви тълкувания. Понякога, разбира се, влизам в противоречие със своите собствени. (смее се). Отвъд шегата, благодаря на Тони Николов за богатия прочит. Той като че ли превежда „Bo Nan Za“ през митологията, традицията и поетиката на уестърна сякаш за да изведе и другите посоки на филма. Иначе „ъндърграунд“ е дума, която може да се тълкува нееднозначно. Но нека оставим това на зрителя и на читателя.
Сцената с ескалаторите е много впечатляваща!
Заснемането на този кадър беше сериозно предизвикателство. С оператора Иван Вацов дълго търсихме подходящата оптика и подходящата гледна точка, които да засилят усещането за сферичност и дълбочина на образа. Всъщност за мен тази сцена бе ключова на драматургично ниво – най-вече със символните си контрасти.
Давам си сметка, че камерата е основен герой във филма. Тя подсилва тази субективност във филма.
Абсолютно. Камерата наистина е герой на този филм. Тя създава един особен киноъгъл на възприемане на уж познатата ни действителност. За изграждането на този визуален свят съм безкрайно благодарен на оператора Иван Вацов, както и на колориста Калин Петров и на художника-сценограф Ванина Гелева.
Музиката в „Bo Nan Za“ е дело на невероятните Александър-Даниел и Росен Захариев – Роко.
Да. Роко и Санди са музиканти, на които искрено се възхищавам. Те се отдадоха на абсолютно свободна музикална импровизация, гледайки на екрана на портативен проектор 30-минутен откъс от филма. Това се случи в две взаимодопълващи се сесии в студиото на BigBanda – в едната от тях Роко и Санди чуваха звук от самия филм, а в другата свиреха само на фона на тихите кинообрази.
Струва ми се, че този импровизационен подход бе в пълна хармония с цялостния дух на филма. А и само по себе си това безстрашно отношение към музиката бе силно вдъхновяващо. Благодарен съм на Роко и Санди и за това, че ми дадоха монтажната свобода да избера кои музикални теми да попаднат във филма. Тук е важно да отбележа, че в „Bo Nan Za“ влизат и откъси от две импровизационни парчета на „Trio Frio“ (с участието на Росен Захариев – Роко, Валентин Геров и покойния Румен Тосков – Рупето – една от легендите на българския джаз).
Откъде дойде интересът ти към експерименталното кино?
През годините съм се вдъхновявал от кино, което върви встрани от коловоза. От друга страна, може да се каже, че съм почитател и на класически издържаното кино. Разбира се, човек рискува да се изгуби в различните влияния. Вдъхновенията могат да бъдат безчет, но в известен смисъл и илюзорността им е навсякъде… Както виждаш, и тук не държа в ръцете си „асо“ с категоричен отговор.
Разговора води КАЛИНА НИКОЛОВА
