Яница Радева
Пишещият има своето тяло, единствено само него, от което да черпи своето намерение за текста, който би искал да напише. Затворен в него – едновременно в тялото и в текста – и по единствено възможния начин, чрез сетивността си – да чувства, емпатира, пише… Пишещото тяло е различно от само-четящото тяло. Пишещото тяло чете, за да пише, за да събира, поправя, публикува. Пишещото тяло, погледнато отстрани, изглежда е в плен на самото се себе си, времето му е насочено към фантазма „завърших“. „Работя произведението като луд, за да го завърша – но щом го завърша, започвам друго в същите илюзорни условия“, пише Ролан Барт в „Подготовката на романа“. Кой отстрани може ща разбере пишещото тяло и любовното му отношение с текста?
Не е ли книгата, която един пишещ би желал да напише, онази, която му предстои? Не нечия друга предстояща, а именно неговата собствена, която е още неизкаченото предизвикателство на неговите копнежи? Пишещият би могъл да почувства всяка дума от друга, чужда книга, би могъл да я почувства като своя, наистина би могъл да възжелае да има такова умение да подрежда думите, да построява по този, а не друг начин фразата, да има подобната лекота на „перото“, но ще успее ли като идеалния герой Пиер Менар да забрави напълно себе се и да се потопи в чуждата книга като своя, да я напише така както я чете – автентично? И всъщност знае ли онзи, който пожелае другия почерк като своя, какво пожелава? Онова, което понякога ни изглежда най-леко, като че случайно нанесена багра върху платно, вероятно е постигнато най-трудно, може да е било точно онова изречение, което онзи, чието писане и книга сме пожелали, най-дълго да го е главоблъскало и кой знае какви лишения, терзания и дори разногласия му е донесло със замесени с книгата по един или друг начин хора. Когато пожелаем една чужда книга, трябва да пожелаем и всички тези неща, които съпътстват ставането ѝ, които я предхождат много преди книгата да стане книга. Тогава трябва да възжелаем и живота на писателя с всичките му разминавания, превратности, самота, терзания, с неговите грешки и разкаяния, компромиси и съжаления. Трябва да пожелаем и любовите му, включително несподелените или фаталните, най-вече тях, тъй като книгата е любов. А книгата на едни писател е съставена от любов. С неговата любов, която е могъл да даде на някого, но я е направил на книгата, за да умножи. С неговата любов с писането.
Може да се пише не само от любов, а от задължение или кауза, или под натиска на неприязън или омраза към събитие, хора или обстоятелства, може да се пише като разчистване на сметки. Писане като това може да бъде литература, но не може да бъде литературата, която бих искала да пиша, защото тя няма да ме накара да съжалявам, че не съм я написала аз и няма да ме накара да я възжелая и да поискам да прибавя към нейния свят моя. Затова защото литературата е не самотерапевтичен сеанс, а терапевтична операция, насочена навън, което да стане нечие вътре, за да може онзи, който чете, да пожелае и той да напише. Пожелаването и ти да напишеш, е желанието да забравиш себе си и да навлезеш в света на книгата и самият ти да станеш автор. Изречение като това, в което има простор и пълни погледа за години напред, е подходящ пример за онова, което искам да кажа:
„Морето на Атон е синьо – по-синьо от всяко друго море, Северно или Южно, Източно или Западно, развълнувано или тревожно, Солено или Медно (като онова, което направил Соломон), Червено или Мъртво, и от океана, бил той Световен или Тих, и от небето, дори и Третото, до което едни човек бил въздигнат незнайно с тяло или без, от Седмото, на което се възнасят удостоените с честта пророци и светци, дори от край-небето и Цялото небе, единствено за Новото небе не може да се знае, защото никой не е стъпвал още там и то е само Дума, от всяко око, ляво или дясно, добро или безсрамно, което се нарича „синьо“ и поетите го възхваляват поради синия му свят, от сините отблясъци на диамантите, които обаче са именно отблясъци, защото отразяват небето, отразяват морето, отразяват окото, ако то се надвеси над тях и съблазнено се взре, да не говорим за цветята като синчец и разни теменуги, кратковременни в уханието си, които природата е произвела със смирение, защото те са негодни за сравнение с морето на Атон – най-синьото в света, което вае Богородични камъни…“[1].
Мога ли аз да напиша изречението на Емилия Дворянова, защото то е единствено нейно и разпознаваемо нейно. Мога да препиша изречението, както току-що направих. Мога да си представя как го чете и да си спомня годината и сезона, когато го прочетох за първи път. И как тогава си казах колко е хубаво, че българският може да звучи по този начин. Аз може никога да не срещна тази писателка, но колко е хубаво, казах си тогава, че тя ми показа, че на български може да се пише тъкмо така. В онзи момент едва ли съм си пожелала можене да напиша това изречение, но със сигурност това изречение ми показа, че на български можеш да потъваш, не само да се носиш по повърхността на езика. Можеш да оставиш езика да те води, вместо ти да водиш него.
Всеки читател, абсолютно всеки, е писател в един по-широк смисъл, защото всеки чете, тълкува и неизбежно пренаписва творбата според прочетеното, разбраното и нужното му в момента на четенето. И изречението всеки път е пресътворявано от всеки, който го чете, и затова не можеш да влезеш в една книга два пъти, можеш да влезеш много пъти според човека, който си в момента, в който четеш. И неща, които не си забелязал при първия прочит, ще ти се открият при втория.
Второто, което се запитах, докато си мислех за книгата, която може да бъде възжелана и написана, беше, каква може да бъде книгата, която бих искала да напиша, но все още не съм?. За какво ще се разказва в нея, има ли нещо, което е толкова ново, различно, което не съм опитвала или което не съм чела? Нещо, за което искам да пиша.
Книгата, която бих поискала да напиша, трябва да е напълно различна от онези досега. Писане за днешното, поставено в атмосферата на другото време, вече съм го правила. Писане за днешното като днешно – също. Но писането за друго време и други хора – оставени встрани или останали неизвестни. Хора, от които има запазени снимка и записка с почерка им, но над чийто живот е постлана мъгла от неизвестност. Подобни книги не е като да не са писани. Една такава е „Дора Брюдер“ от Патрик Модиано. Но аз не съм опитвала това, мога ли да опитам? „Много време трябва, за да излезе на бял свят потъналото в забвение“ – пише П. Модиано в своя неголям по обем роман, в който, тръгвайки по следите на обявление от 1941 г. за изчезването на петнайсетгодишната Дора, прави възможното един човешки живот да запулсира отново. Дора не е намерена, но е намерен споменът за нея, нейните места и вероятните ѝ копнежи: „В регистрите остават следи, но ние не знаем къде точно са скрити и кои пазачи бдят над тях, както и дали ще се съгласят да ни ги покажат. А може би просто са забравили за съществуването им“[2].
Писането за хора, които не познаваш, за да осветлиш живота им, да извадиш от времето на забравата не за да ги съдиш и оценяваш – а за да положиш копнежите им заедно с нашите – имах случай, който ми напомни, че мога да направя това. Неотдавна попаднах на кратки автобиографични записки, достъпни ми чрез наследник на автора на записките, в които възрастен мъж на около десетина-петнайсет страници проследява главните моменти от живота си. В записките му е засвидетелствана почит към съпругата, за която липсват сведения и чието име той не назовава, но въпреки това се чувства нежността към любимата жена, което е предадено с малко думи, докато се говори за трудния живот във военните и околовоенните години, в които приходите едва стигали да се покрият разходите. Авторът на записките не даваше сведения и подробности от съвместния живот с любимата жена и някак с малко думи говореше за раждането и смъртта на децата си. Именно това нежно мълчание ме накара да се запитам за живота на това семейство, което според записките е живяло във вече несъществуващо село и от този вече забравен свят да опитам да помисля върху създаването на литературно произведение. Струва ми се също, че темата за „другия“ в литературата отново е важна за пресъздаване. В записките на този неизвестен за мен човек имаше много сюжет, неразгърнат, но загатнат, сякаш някой родственик по паметта в семейството трябваше да разбере неизреченото. За тази задача трябва да предприема пътуване или проучване, нещо, което не съм правила за нито една от досегашните си книги, ще трябва да се срещна с хора и да ги разпитвам, без да знаят, че техните истории могат да послужат за книга. Да бъда слушател и те да разказват за миналото, така както го знаят. Разбира се, ще отворя и запазените стари вестници, ще се опитам да си представя героите, които четат тези вестници, какво ги е накарало да мислят по този или онзи въпрос.
Към тази тема ме отвежда още една книга, много различна от „Дора Брюдер“, но я давам като пример за моята фантазмена и възжелана книга, като още една тема, в която литературата възражда човека – така наречения малък, а всъщност единствения важен, един от всички нас, защото човекът, автентичният човек е негероичен, често объркан и нуждаещ се от закрила. Ако литературата днес не може да бъде стожер на големи послания, може да предложи поне това – закрила. Книгата, която имам предвид, е малкият роман „Цял един живот“ от Роберт Зееталер.
Две от книгите, които споменах, са от чуждестранни автори. И тук неочаквано, или напротив, закономерно, идва ред на преводача като съавтор, съ-пишещ. Като човека, който прави книгата възможна за възжелаване от читателя, който не владее езика на автора. Знам добре, че преводачът на книгата е посредник на автора в другата култура. Когато пожелая книга, преведена на български, пожелавам най-вече езика на преводача – двойника на автора на чуждата култура, който често, за да преведе книгата, е възможно също да я възжелае като своя ненаписана творба. Така погледнато на преведената книга, подобно пожелание ме поставя на опашката на желаещите хубавата творба да бъде написана от самите тях.
Накрая искам да споделя за още две книги, последните, които четох наскоро, и двете са преводни, но и двете са на автори, които произхождат от Балканите. Двете ме карат да желая българската литература да се чувства по-близка до балканските литератури, които съответно да открият близост и родство с нашата литература. Тези две книги са „Произход“ от Саша Станишич в превод на Мария Енчева и „Градината на заминалите си котки“ от Билге Карасу в превод на Ивайло Хранов. Какви книги са тези – различни, но и любовни по един необикновен начин – любов към нещо, което изчезва или вече е изчезнало, стаено носталгични книги, които закрилят, удържайки важното неприкосновено.
[1] Дворянова, Емилия. Земните градини на Богородица. София: Обсидиан, 2006, с. 9-10.
[2] Модиано, Патрик. Дора Брюдер. Прев. от фр. Асен Зидаров. София: Колибри, 2014, с. 11.
