Александрина Димова
Постановката „Въпреки живота, всичко е любов” на режисьора Васил Дуев – Тайг най-лесно може да се определи като носталгична мръсна приказка, разказваща с най-красиви думи за горчивия живот на освободения и разкрепостен творец. Пиесата е саморефлексивна – изкуството говори за цената на изкуството, за сладката тръпка от самоизразяването и неподчинението, за спасението, което творбата на изкуството носи на своя създател. Но и за цената, която творецът плаща за нея.
Постановката е по автобиографичния роман на Виктор Пасков „Германия, мръсна приказка”. Действието се развива през 60-те години на миналия век. Западно мислещият и свободен по дух Виктор Пасков (Ахмет Исмаил) е принуден да емигрира в ГДР, след като родната действителност го отхвърля – дори у дома той е чуждият, различният, непримиримият. В България той има група приятели – свободолюбивите хипита, за които „любовта е всичко, от което се нуждаят”, но според обществените консервативни нагласи самите те са недостойни да получат любов или каквото и да е хуманно отношение. Всички във „Въпреки живота, всичко е любов” са жертви на собствената си действителност и на обстоятелствата, в които съдбата им е отредила да живеят. Същата тази съдба, която ги е дарила с таланта да обичат страстно, да творят непринудено и да вярват до болка в утопичните си възгледи за свободата. Свободата от всички догми и очаквания за просперитета на социалистическата младеж. Свободата за постигане на световен и вътрешен мир, за създаване на собствената реалност. Тези младежи, недоразумение на социалистическата природа на България, стават невинната изкупителна жертва на своето време. Най-сериозно обаче страда Виктор Пасков (Ахмет Исмаил). Утопичните му представи за освободеността и чистото изкуство в родината на Рилке се сриват още в първите минути от престоя на младежа в Берлин. Изкуството тук се оказва подвластно на парите и клишетата, то е единствено начин за съществуване – забележете, не за живот! – далеч от родната действителност. Артистите, при които Виктор се озовава в Гестехаус, са изгнилият плод на Народна република България, изнесен в търсене на по-елитен пазар за купуването му. Тези хора на изкуството са покварени и попарени от бюрократщината и мизерията. Но все пак в произведенията по-добре е да съществуваш в ГДР, отколкото в НРБ… В Германия Пасков юниор преминава през 9-те кръга на социалистическата действителност, сблъсква се с най-тежките изпитания за невръстната си душа и слабото си тяло. Виктор е твърдо решен да се откаже от всички възможности за добро образование, бляскава кариера в Музикалния театър и привидно висок стандарт на живот. И то само за да бъде отново свободен – с приятелите си хипари, с музиката и литературата, при разврата и непознаващото граници изкуство. Той принадлежи към нереализиралата се в общоприетите и клиширани коловози прогресивна младеж. Той и приятелите му са неприятното недоразумение на светлите възгледи на партията. Действителността иска да ги заличи, но и те не искат да имат нищо общо с тази действителност. Те са създадени да творят, да бъдат любов и да създават любов – под формата на изкуство, което никой не може да асимилира. Затова стават изкупителни жертви на своите творби и на средствата за творене. Оцелява единствено Виктор, пред когото седи изборът – да остане ли в Германия при лошите музиканти с високо его и нисък, несъществуващ творчески усет и пияните човеци на изкуствотията. Или да се върне при своите мили приятели в родината, в която винаги ще бъде ничий, само сам свой…
Пиесата „Въпреки живота, всичко е любов” е синкретична – комично-ироничното се съчетава майсторски с погнусата от обстоятелствата и действията на героите, с драматизма и безизходицата, в която се намира Виктор, и с трагичността на съдбата на персонажите.
Интересен е похватът на разполагане на публиката върху сцената, в дъното ѝ. Така теренът, на който играят актьорите, започва на около един метър от зрителите на първи ред и продължава из целия партерен етаж на залата. Най-любопитният атрибут от сценографията обаче е 20-30-метрова плоскост, монтирана от началото на сцената до средата на залата. Тази плоскост всъщност е ключова за развитието на сюжета и внушенията, които пиесата поражда. В края на плоскостта е обособена малка сцена, на която се изнася кулминационният концерт, който преобръща действието на цялата пиеса.
Плоскостта се използва и при работата със сенки – запазената марка на Тайг (съдейки и по пиесата му „Комедия на корупцията” в ТБА). Тя дава нужната отдалеченост, за да се създаде перспективата за майсторската игра със сенки. Те се използват за моменти, илюстриращи по-интимни ситуации. Например сцената на сексуално проникване, описана от Пасков в „Германия, мръсна приказка” като „гмурване”, тук е много точно пресъздадена благодарение на перспективата и сенките. За да се създадат сенките, се използва бяло платно. То е многофункционален атрибут, тъй като служи и за илюстриране на задушаващата обстановка в най-тежките за героя моменти. Може функцията му най-лесно да се обобщи така: когато платното липсва, Виктор е свободен. Цялата пиеса е създадена с доста беден реквизит, който обаче по никакъв начин не обезценява внушенията от постановката.
Друга запазена марка на Дуев е музиката. Отново позовавайки се и на „Комедия на корупцията”, зрителят може да заключи, че песента е средство за извеждане на ключовите мотиви от пиесата. Песента на Вик с рефрен „Въпреки живота, всичко е любов” доказва, че решението му вече е взето. А какво е то – разберете, като гледате пиесата.
Най-силният коз на Тайг определено са актьорите. Големият актьорски състав изисква и отлична координация, която, естествено, е на ниво. Няма как да се пропусне и добрата им говорна техника и отличната физическа подготовка. В тричасова постановка трудно се избягват непредвидените обстоятелства, но актьорите демонстрират добро самообладание и възможности за неочаквана импровизация.
Въздействието от постановката може синтезирано да се обобщи с цитата от Тодор Колев: „Има ли мисъл, има ли чувство – само тогава става изкуство!”. А актьорите от „Суматоха” и целият творчески екип демонстрират своята отдаденост и дълбока връзка с романа на Пасков, вършат работата си с много мисъл и с още повече чувство.
„Въпреки живота, всичко е любов“, режисьор Васил Дуев – Тайг, сценографи Даниела Николчова и Наталия Андреева, хореограф Филип Миланов, музика Христо Намлиев. Авторска продукция между сдружение „Суматоха“ (актьорите от класа на проф. д-р Ивайло Христов, випуск 2021) и ДТ „Рачо Стоянов“ – Габрово.
