Калина Николова
Наскоро британското списание за мода Vogue публикува снимка за предстоящата им корица за месец март 2024 г. На фотографията – дело на Стивън Мейзел, са събрани 40 световноизвестни жени, част от които Опра, Джейн Фонда, Кейт Мос, Наоми Кембъл, Кристи Търлингтън, Синди Крауфорд, Ирина Шейк, Майли Сайръс, Джиджи Хадид и още много други. Мащабната организация се случва по инициатива на главния редактор на Vogue Едуард Енинфул, който иска да се сбогува подобаващо със списанието след 30-годишната си кариера в най-престижната медия за мода. Всички медии отразиха събитието, фотографията присъства в профилите в социалните мрежи на всяка една от дамите, а мартенският брой на Vogue, който бе пуснат в продажба в средата на февруари, е почти изкупен в британската столица. Целият шум и суета може би на пръв поглед изглеждат неоправдани и някак нелепи, но това е един от онези моменти, които ще оставят траен отпечатък в поп културата и колективната памет на обществото. Кой знае, може би и тази фотография ще бъде част от разпознаваемите символи на нашата култура точно като доматената супа на Уорхол, култовия танц на Ума Търман и Джон Траволта от „Криминале” (1994) или знаковата черна рокля на Принцеса Даяна.
Сюжетът на най-новия филм на Netflix на режисьора Бао Нгуен „Най-великата нощ в поп музиката” (2024) проследява подобна мащабна инициатива, с тази разлика, че крайният продукт не е фотография за списание, а запис на песен със силно послание и благотворителна кауза. Добре познатата на всички ни “We are the world” е създадена с цел набиране на средства за борбата с глада и бедността в Етиопия. Подобно на Vogue, каузата събира в едно студио изпълнители като Тина Търнър, Рей Чарлс, Боб Дилън, Брус Спрингстийн, Стиви Уондър, Даяна Рос, Майкъл Джексън, Лайнел Ричи и много други звезди, които заедно трябва да репетират, изпълнят и запишат демозапис на песента в рамките на една нощ. И ако координаторката на Vogue в свое интервю споделя, че ѝ е изглеждало непосилно да събере толкова много известни личности по едно и също време и на едно и също място през (забележете) 2023 г!, то нека тук добавим още едно усложняващо логистиката на организацията обстоятелство – действието на записа на “We are the world” се развива през 1985 г. Мобилни телефони няма. Социални мрежи, които да издадат къде се намират звездите в този момент – също. Връзката с тях, дори посредством асистенти и мениджъри, не е на един „клик” разстояние. Подобни начинания изискват месеци подготовка само за една звезда. И наистина начинът, по който е структуриран документалният филм – със съвършената точност на тиктакащ в напрежение часовник, успява да предаде на зрителя усещането, че сложността на задачата граничи с тази на изпращането на ракета в Космоса от НАСА.
„Най-великата нощ в поп музиката” е изграден от автентични архивни кадри от цялата звукозаписна сесия от 1985 г., които са великолепни, и интервюта предимно със 74-годишния Лайнел Ричи, на когото е поверено написването на песента. Но преди да ни отведе в студиото с всички певци, филмът разказва как започва всичко. Певецът, актьор и активен защитник на граждански права Хари Белафонте иска да привлече вниманието към глада в Африка и се обръща към Кен Крейгън – един от най-влиятелните мениджъри на звезди в музикалната индустрия по онова време. Предишната година излиза сингъла “Do They Know It’s Christmas?” на ирландския певец Боб Гелдоф, който успява да събере милиони за същата кауза. Вдъхновен от успеха на подобна идея, Белафонте предлага благотворителен концерт. Воден от точния си мениджърски нюх, Крейгън му заявява: „Хари, нека просто вземем идеята, която Боб вече ни даде. Да направим същото нещо, но с най-големите звезди в Америка”, спомня си Крейгън в едно от архивните интервюта във филма (Крейгън умира през 2021 г., а Белафонте през април 2023 г.).
Дуото Крейгън – Белафонте кани изпълнителя Лайнел Ричи за проекта. Един от първите ходове на Ричи, от своя страна, е да привлече музикалния продуцент, композитор и диригент Куинси Джоунс, който по това време е на гребена на вълната благодарение на работата си с Майкъл Джексън, Дона Съмър и Джеймс Инграм. „Исках Куинси да участва, защото той е майстор оркестрант”, казва Ричи. Куинси Джоунс наистина е виртуозен аранжор, но може би най-силното му качество е, че той умее да се справя с егото на изпълнителите, а това се оказва от ключово значение за конкретната задача. Всеки, който ще гледа „Най-великата нощ”, ще се убеди, че Куинси Джоунс е майстор. Да, Лайънъл Ричи и Майкъл Джексън със сигурност имат голямата заслуга за успеха на “We Are the World”, но Куинси е този, който успява да впрегне всички тези талантливи личности, като едновремнно ги вдъхновява и респектира.
Лайнел Ричи разполага с около четири седмици, за да напише песента. Той се свързва със Стиви Уондър, майстор на подобни балади с послание, а и двамата с Ричи са били заедно в Motown Records през 70-те години, когато Ричи е бил в групата “Commodores”. Но Уондър е пословично известен с това, че живее по свой собствен график и той така и не потвърждава финално на музиканта. Вместо това Куинси Джоунс препоръчва друга бивша звезда на Motown Records: Майкъл Джексън.
Ричи и Майкъл започват работа заедно, а във филма Ричи любопитно разказва за процеса. Двамата се събират в къщата на Майкъл, която изобилства от животни – от шимпанзето Бъбълс, до една змия, която решава да се включи по време на репетициите на музикантите… Докато процесът по композиране е вече в ход, Крейгън има отговорността да се свърже с останалите 40 изпълнители, набелязани в списъка. „Обикновено не бих го направил, но изглеждаше важно”, казва Спрингстийн пред камерата на оператора Кейлъб Хелър. Музикант като Брус Спрингстийн е ключов за каузата, защото след като той подписва договора, Крейгън може уверено да потърси Боб Дилън, Били Джоел и други изпълнители, встрани от жанра на попа.
Самата звукозаписна сесия трябва да се състои в ден, в който възможно най-много звезди ще бъдат в Лос Анджелис. Най-подходящото време се оказва вечерта на връчването на Американските музикални награди. Сесията е насрочена за януарската нощ веднага след приключването на церемонията. Зашеметяваща е енергията на Лайнел Ричи, на когото му се налага да жонглира между ролята си на водещ на церемонията и награден музикант (в същата вечер Ричи печели 6 награди „Грами”, връчва тези на останалите наградени, като междувременно сменя около 4 костюма). Но тепърва му предстои по-голямото събитие.
От момента, в който звездите започват да се събират и запълват студиото на A&M Records, филмът става някак интимен, съкровен и истински. Цялата сесия е заснета от малък снимачен екип, допуснат до студиото, а богатството на използваните архивни кадри ни дава усещане, че и ние зрителите преминаваме през прага заедно с тях, смеем се, спорим и тръпнем от вълнение точно там, в онова звукозаписното студио на A&M, в онази януарска нощ на 1985 г. Оттам нататък „Най-великата нощ” започва своята надпревара с времето, за да може в 8 часа сутринта на следващия ден, след многобройни перипетии и емоции, които музикантите преживяват по пътя на записа, водени от Куинси Джоунс и Лайънъл Ричи, “We Are the World” да бъде факт.
Няма да издавам повече моменти от сюжета, за да не развалям удоволствието на зрителите. Но със сигурност „Най-великата нощ в поп музиката” ще е въздействащ както за зрителите, живели в това време, така и за по-младите, които могат да добият много точна представа за онези години, изпълнени с бухнали коси, ярки цветове, сатенени рокли, бейзболни якета, впити панталони, трика, уоки-токитa и касетки Rolodex. А това е и едно от най-силните качества на филма – че играе ролята на своеобразна машина на времето. Докато някой не патентова подобно изобретение, филми като този успяват да ни пренесат в 80-те – неподправено и искрено ни потапя в културата на общуване и енергията на това десетилетие.
Естествено, това ни кара да се замислим дали нещо подобно на “We Are the World” би могло да се случи днес. Не знам дали това събитие е най-великата нощ в поп музиката, но гледайки филма, съм сигурна, че това, което се е случило в звукозаписното студио през 1985 г., е било неповторимо и специално. Един от онези моменти, които се случват в точното време и с правилните хора и остават в историята. И в тази връзка си мисля за още нещо, което е някак тъжно – колко далечна изглежда тази американска държава от 1985 г., особено сега от дистанцията на времето, сравнявайки я през 2024 г. “We Are the World” показва как чернокожи и бели артисти обединяват усилията си в името на една универсална кауза: спасяването на животи чрез музика. Малко преди началото на записа, специалният гост на Куинси Джоунс в студиото – Боб Гелдоф, е там, за да припомни философията, важността и смисъла на това събиране, споделяйки на какви гледки е станал свидетел в пътуването си до Африка. А Майкъл Джексън и чернокожите му колеги не спорят дали инициативата на ирландеца е културно присвояване на африканска кауза от бял спасител (при това мъж!).
Във финала на „Най-великата нощ” умело се преплитат кавър версията на песента и излъчването ѝ по радиостанциите в цял свят в деня на излизането ѝ с кадри на американски тълпи от хора, които пеят заедно жизнения припев. Подобно на табелката „Остави егото си на вратата”, която Куинси Джоунс поставя за звездите на вратата на звукозаписното студио, ние сме длъжни да изоставим всякакъв цинизъм на прага на тази красива история. А защо да не оставим и няколко сълзи пред този чист жест на добронамереност.
