Поезията от „Бог в очакване на дилъра“ постепенно се превърна в прозата от „Ресто“, ти самата каква метаморфоза претърпя като пишещ човек между тези две книги?
Това може би е вярно, но не напълно. Да, има елементи и тип герои от стиховете в „Бог в очакване на дилъра“, които ги има и в „Ресто“, но за мен сборникът с разкази „Ресто“ е по-скоро продължение на започнатото в дебютната ми книга „Малка, мръсна и тъжна“. Вярно е, че и в трите книги имам едни и същи търсения. И в трите имам стремеж да проследявам съдбите на хората и как те се справят с несправедливостите, които им поднася животът. Именно това ме е вълнувало винаги, как се променяме спрямо това, което ни се случва, спрямо предизвикателствата, които обръщат света ни надолу с главата. И в дадени обстоятелства доколко можем да запазим себе си, докато се опитваме да се измъкнем живи от живота.
Метаморфозата, която съм претърпяла от първата си книга, през втората до най-новата с разкази „Ресто“, мисля, че е житейски опит. За писателя е важно да чете много, да пише много, за да придобие техниката, с която да изрази наблюденията и чувствата си, но още по-важно е да живее много. Животът е добър учител, разбира се, за всички хора, но за писателите има професионално значение. Както казва Атанас Далчев: „Нищо не похабява, мисля, тъй лесно един писател, както занимаването му само с литература“.
Открито и честно писане без никакъв маниер, как си оформи своя собствен стил през годините, за да стане той разпознаваем сред другите гласове в българската проза?
Смятам, че стилът на писателя се формира чрез прочетеното и преживяното. Прочетените книги някак се натрупват в съзнанието, смесват се с личния опит и възгледи за живота и така се формира собственият стил. Един от ключовите автори за мен при изграждането ми като писател е Джеръм Дейвид Селинджър и романът му „Спасителят в ръжта“. Сякаш героят говори директно на читателя и му разказва като на приятел личната си история. Хареса ми колко честно и открито пише авторът в първо лице. Подобен е стилът и в „Любовникът“ на Маргьорит Дюрас. В тази книга отново ме привлече искреността, с която се води разказът от първо лице, начинът, по който се споделят интимни преживявания, без да има морализаторски елементи, без предразсъдъци. Много автентично писане. Такова е и писането на Франсоаз Саган, която ме спечели със своя шедьовър „Добър ден, тъга“, писан, когато е била едва на 18 години. Там също ми хареса искреното писане в първо лице, в което се разсъждава за живота и любовта през очите на 17-годишно момиче, което е колкото романтично, толкова и цинично. Бих определила тези трима автори като едни от ключовите за сформирането на моя личен стил на писане.
Коства ли ти много тази честност? Имаш ли боязън от разкриването? Може ли според теб изобщо да съществува голяма литература без голямо разкриване от страна на автора?
Въобще не ми коства да бъда честна. Дори напротив, коства ми много повече да не бъда честна и искрена. Имам страх от това да не се разкриеш, да си прикрит, да се правиш на друг, да живееш с маска, за да не покажеш слабостите си пред другите. Мисля, че това е присъщо на творците, да се разкриват до болка, да показват това, което човек го е страх да изрече на глас или да признае пред себе си най-интимните си мисли и желания. Както във всяко изкуство, така и в литературата без голямо и напълно разкриване, разголване на вътрешния свят и душата не може да има голяма и силна литература. Това е нейният смисъл – да покажеш вътрешностите си, с цялата красота и погнуса, която те носят, с цялата болка и кръв, която тече в тялото ти. Литературата е покана да влезеш в най-личния и интимен свят на човека, да се впечатлиш, ужасиш, отвратиш и накрая да кажеш с усмивка, това всъщност съм аз. Това всъщност сме всички ние. Благодарение на литературата можем да споделяме радостите и болките си, да се сближаваме и да бъдем едно цяло.
Героите ти често са съвсем обикновени хора, поставени в ситуации, в които всеки от нас може да попадне, намираш ли очарование в това обикновение, в ежедневния живот?
Според мен всички сме съвсем обикновени хора. Просто някои си вярват, че са нещо повече от другите. Или обществото им слага етикет, че са „необикновени“ хора, защото примерно работят на определена позиция, която им отрежда специално положение, или имат висок финансов доход, с който могат да си купят уважението на другите. Това е изкуствена йерархия, наложена от самите хора. Ние всички сме еднакви в същността си. Имаме едни и същи желания, стремежи, терзания, болки. В същото време се държим така, сякаш нямаме нищо общо помежду си. Това е смешно. Точно това искам да кажа в моите разкази, че всеки един от нас може да попадне в трудна ситуация, в която да се чувства като аутсайдер, като човек, който е отритнат от обществото, оставен в периферията, като някой, който не принадлежи никъде. И тук другите, вместо да подминават този човек, вместо да го критикуват и осъждат, вместо да въздъхват с облекчение, че това не може да се случи на тях, те трябва да проявят разбиране, да чуят историята му, да му подадат ръка и да проявят съчувствие. Това прави литературата, подава ръка на отритнатите хора от покрайнините на живота, на онези, които подминаваме всеки ден. Без да разбираме, че те самите живеят като корабокрушенци на самотен остров. Понякога това сме самите ние, без да знаем. Понякога сами себе си подминаваме. Литературата има спасителна функция, тя осветява незабележимите и ги прави герои. От ежедневното и обикновеното създава необикновеното и вълшебното.
Не се боиш да пишеш за провалената и несбъдната любов, има ли лековит ефект върху теб самата това? Помага ли ти по някакъв начин да се справиш с трудните моменти в твоя личен живот?
Най-често в литературата се пише за провалената или несбъднатата любов. Защото, ако една любов е щастливо реализирана, то човек няма нужда да пише за нея поеми или разкази. Той просто я живее и ѝ се радва. Щастието е по-рядко извор на творчество. Вдъхновяваща е болката, невъзможността да бъдеш обичан, когато ти самият обичаш. Когато те боли, имаш нужда да споделиш с някого. Белият лист е добър слушател. Той не критикува, не осъжда, а докато му разказваш, успокоението и решението сами те намират. Не, не пиша за любовта, за да се лекувам от нейната липса или наличност (в неподходяща обвивка). По-скоро пиша за нея, за да покажа различните ѝ измерения и форми. Както и това, че всичко, което идва от сърцето и е породено от любов, е чисто, истинско и не може да бъде критикувано като грешно. Харесва ми идеята да можеш да се отпуснеш напълно върху белия лист и да опишеш любовта, така както я изживяваш в реалния живот, без задръжки и мисли как изглежда отстрани или какво биха казали другите. Вълнуващо е да можеш да опишеш една интимна сцена между двама човека, при която в реалния живот не се допускат други хора. Литературата прави тази сцена публично достояние, разкрива душевни и телесни тайни и така създава магия, която и читателят може да съпреживее като своя случка и емоция.
Човешката ранимост е линия в текстовете ти, която определено те занимава, изследваш ли ранимостта като една от темите, върху които да се фокусираш?
Човешката ранимост е единственото нещо, за което има смисъл да се пише. Хората сме много крехки същества, с много натоварени и оплетени вътрешни светове. Интересно е да се надникне в сърцето и главата на всеки човек и да се докоснеш до неговата ранимост. Ранимостта ни прави хора. Тя ни разделя и сближава.
Провокацията присъства в почти всеки разказ от книгата, какво ти дава изправянето срещу табутата?
В моите текстове провокацията всъщност е опит за искреност и откровеност докрай. Тя не е самоцелна и ни най-малко с нея не търся внимание. Желанието ми е да говоря открито за неща, за които се мълчи в обществото, за които се смята, че не са морални, не са прилични, не е редно да се случват, и затова трябва да се държим сякаш ги няма. Изправянето срещу табутата, срещу забранените теми и забранените любови е първата крачка към сближаване със себе си и с другите. Табуто, от което те е страх днес, може да се превърне в начина ти на живот утре. Затова трябва да сме искрени, да говорим помежду си и да не съдим другия.
Смяташ ли се за бунтарка? От какво искаш да освободиш читателите чрез разказите си?
В мен винаги е имало желанието да бъда бунтарка, да се изправя срещу Системата, да изкрещя в лицето ѝ, че не е направена както трябва, че е прекалено изкуствена и фалшива, и че всичко човешко е пренебрегнато. Още в училище тези възгледи бяха подклаждани от пънк групи като Sex Pistols, Ramones, Pennywise, Bad Religiоn и ню уейв банди като Depeche Mode, The Cure, „Ревю“ и „Нова генерация“ и др. Мисля че всеки мислещ млад човек се бунтува. С годините животът, разбира се, охлажда бунта, поставя те на място и ти показва, че твоят бунт е като едно джавкане на пинчер пред огромен дог, който дори не забелязва, че съществуваш. Когато разбереш своята незначителност и в същото време намериш своето призвание, тогава вече можеш истински да промениш нещо, което не ти харесва в света. Моя бунт го изразявам чрез разказите и стиховете си. Чрез тях искам да освободя хората от предразсъдъците към другите, към света, към любовта във всичките ѝ форми. Искам да им дам вяра в себе си и в живота, и усещане за свобода, споделеност на болката и съчувствие.
Самата ти доколко присъстваш в своите персонажи, има ли някои автобиографични моменти в разказите ти?
Аз съм и всички, и никой. Това мисля, че са го казвали много писатели, на които е зададен същият въпрос. За да разкажеш една история автентично, ти трябва да се вживееш максимално много в героя си, в неговия характер, чувства, живот. За да влезеш под кожата му, ти забравяш за себе си. Подобно на актьор на сцената. Твоето Аз не съществува, докато живееш живота на героя си. Това всъщност е доста изтощително, да живееш като някой друг. Докато пишеш, ти си никой, за да създадеш човек, който е някой, да създадеш реално измислен герой. Когато дадена случка или история е минала лично през теб, вероятността да я разкажеш по-автентично и достоверно може би е по-голяма. Но това не е задължително и не винаги е така. Може да разкажеш интересна история, без да си преживял лично това, за което разказваш. В случая важното е да има писателско майсторство и искреност на текста.
„Ресто“ беше сред отличените книги за миналогодишната наградата „Йордан Радичков“, задължаващо ли е едно такова признание? Какво ти е дало творчеството на Радичков?
Получаването на Трета награда на името на „Йордан Радичков“ за 2023 г. за мен е голямо признание и съм изключително благодарна, че книгата ми беше оценена така високо. Да получиш награда на името на един от най-добрите български писатели, е голяма чест, но и голяма отговорност. Йордан Радичков пише много искрено и автентично, често на диалекта, който се говори в Северозападна България, което прави текстовете му много реалистични и комични. Възхищавам се на неговия талант и творчество му винаги ще служи като учебник по писане на добра литература.
Освен разкази и поезия ти пишеш и рецензии за книги, на какво според теб се дължи липсата на достатъчно обективна критика?
Пиша рецензии предимно за съвременни български книги. Обективна критика няма просто защото литературната общност в България е много малка, всички се познават и всички пишат хвалебствени рецензии по приятелски. Това не е само мое наблюдение, това се знае в средите. Ако някой напише отрицателна рецензия за дадена книга, съответният автор се засяга и спира да комуникира с този, който критикува творбата му. Възприема го като лично нападение спрямо самия него. Това не е професионална среда за работа. Ако това не се промени, ще продължим да сме в състояние на провинциална литературна критика, а оттам и на провинциална литература. Но имаме изключително талантливи съвременни писатели, които ми дават надежда за културното ни бъдеще като нация.
Разговора води ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
