Флориан Илиес
(откъс)
Януари
Това е месецът, в който Хитлер и Сталин се засичат по време на разходка в парка Шьонбрун, Томас Ман за малко да признае своята хомосексуалност, а Франц Кафка почти полудява от любов. В кабинета на Зигмунд Фройд котка се промъква на дивана. Навън е много студено, снегът скърца под обувките. Елзе Ласке-Шюлер е напълно обедняла и влюбена в Готфрид Бен, получава пощенска картичка от Франц Марк, но определя Габриеле Мюнтер като пълна нула. Ернст Лудвиг Кирхнер рисува „Потсдамския площад“. Извършен е първият лупинг със самолет. Но нищо няма да помогне. Освалд Шпенглер вече работи над „Залезът на Запада“.
***
Първата секунда на 1913-та. В тъмната нощ отеква изстрел. Дочува се кратко прищракване, пръстите върху спусъка се напрягат, след което следва втори, глух изстрел. Полицията е извикана, пристига бързо и веднага залавя стрелеца. Името му е Луис Армстронг.
12-годишният Луис от Ню Орлиънс открадва револвер, с помощта на който иска да поздрави новата година. Полицията го натиква в ареста и още сутринта на 1 януари го изпраща в изправителен дом. Там поведението му е толкова неконтролируемо, че в отчаянието си директорът Питър Дейвис му тиква в ръцете един тромпет (а всъщност е искал да го зашлеви). Луис Армстронг обаче внезапно онемява, поема много нежно инструмента, а пръстите му, които предишната нощ са играли нервно със спусъка на револвера, усещат също толкова студения метал на тромпета, от който още там, в кабинета на директора, успява да извади първите топли и диви тонове.
***
„Току-що е отекнал среднощният изстрел. Крясъци в уличката и на моста. Камбаните звънят и часовниците бият.“ Репортаж от Прага от д-р Франц Кафка, служител на застрахователната компания за обезщетения на пострадали работници в Кралство Бохемия. Публиката му е в далечен Берлин, в апартамента на Имануелкирхщрасе 29, и се състои от само един човек, но за него този човек е целият свят: Фелице Бауер, двадесет и пет годишна, малко руса, малко костелива, малко кльощава машинописка във фирма „Карл Линдстрьом”. През август се е излял дъжд, срещнали са се за кратко, тя си е намокрила краката, той много бързо настива. Но оттогава си пишат, нощем, когато семействата им спят. Пишат си силно емоционални, магически, странни, тревожни писма. И обикновено изпращат още едно следобед. Веднъж той се събудил от неспокойни сънища и започнал да пише „Метаморфозата“. Беше ѝ разказал за тази история и я беше завършил точно преди Коледа (сега тя лежеше при секретарката му, затоплена от двете снимки, които Фелице му беше изпратила). Но колко бързо нейният далечен, любим Франц може да се превърне в неразгадаема енигма, тя научава с едно писмо в новогодишната нощ. Кафка пита изневиделица дали би го ударила с чадъра си, ако той просто остане в леглото, въпреки че са се уговорили да се срещнат във Франкфурт на Майн, за да отидат на театър след посещението на една изложба. А след това съвсем безобидно започва да говори за любовта им, мечтае, че неговата ръка и тази на Фелице са завързани една за друга. Възможно е, пише той, „някога някоя двойка да е била отведена до ешафода, свързана по този начин“. Каква очарователна мисъл за писмо до любимата. Те дори още не са се целунали, а мъжът вече фантазира как заедно отиват на ешафода. Самият Кафка изглежда сякаш шокиран от това, което е написал: „Но какво ми минава през главата?“. Обяснението е просто: „Това прави числото 13 в новата година“. Ето как започва 1913 г. в световната литература: с фантазия за насилие.
***
Липсва „Мона Лиза“ на Леонардо. Тя е открадната от Лувъра през 1911 г. и все още няма следа от нея. Пабло Пикасо е разпитан от парижката полиция, но той има алиби и му е позволено да се върне у дома. В Лувъра опечалените французи поставят букети цветя на голата стена.
***
В първите дни на януари, не знаем точно кога, на Северната гара във Виена с влак от Краков пристига леко занемарен трийсет и четири годишен руснак. Навън прехвърча сняг. Той куца. От началото на годината не е мил косата си, гъстите мустаци, които се разстилат под носа му като буен подраст, не могат да скрият бенките по лицето. Обут е в руски селски обувки и носи натъпкан куфар. Веднага щом пристига, се качва на трамвай, който да го отведе до Хитцинг. В паспорта му пише „Ставрос Пападопулос“, което трябва да звучи като гръцко-грузинска смесица, и колкото и пренебрежително да изглежда и колкото и да е студено, всеки граничар му вярва, че тъкмо това е името му. Предната вечер в Краков той е победил на шах Ленин, и то за седми пореден път. Много по-добър е в шаха, отколкото в карането на колело например. Ленин отчаяно се опитал да го научи и на това. Революционерите трябва да са бързи, му казал. Но човекът, чието истинско име беше Йосиф Висарионович Джугашвили и който сега се наричаше Ставрос Пападопулос, така и не се научи да кара колело. Малко преди Коледа паднал лошо по заледените калдъръмени улици на Краков. Кракът му все още е покрит с рани, коляното му е изкълчено. Ленин го нарекъл с усмивка „моят великолепен Джордж“, когато той докуцукал при него, за да получи подправения паспорт за пътуването до Виена. А сега ти пожелавам приятен път, другарю.
***
След като пристигнал във Виена, той се отказал от грузинското име. От януари 1913 г. се представял така: „Казвам се Сталин, Йосиф Сталин“. Когато слязъл от трамвая, видял отдясно двореца Шьонбрун, ярко осветен в иначе скучната зимна сивота, както и парка зад него. Според малката бележка, която Ленин му беше дал, той трябвало да отиде на Шлосщрасе 30 в Шьонбрун. И още: „Звънни на вратата на Трояновски“. И така, той изтупва снега от обувките си, изсеква се в кърпичката си и малко неуверено натиска бутона на звънеца. Когато прислужницата се появява, той казва кодовата дума.
***
Котка се промъква на ул. Винер Берггасе 19 в кабинета на Зигмунд Фройд, в която се провежда обичайната за всяка сряда колегиална сбирка. За съвсем кратко време това е втората изненадваща посетителка: в късната есен към мъжката компания се бе присъединила Лу-Андреас Саломе – първоначално гледана подозрително, а след това с трепет. Лу-Андреас Саломе бе взимала скалпа на немалко видни интелектуалци: била е с Ницше в изповедалнята на базиликата „Св. Петър“, в леглото с Рилке и в Русия с Толстой, а Франк Ведекинд нарекъл героинята си Лулу именно на нея, Рихард Щраус пък се вдъхновил за своята „Саломе“. Фройд е най-новото ѝ завоевание, макар и само в интелектуален смисъл. През въпросната зима тя дори живее на същия етаж, на който се намира кабинетът му и разговаря с него за книгата, която пише („Тотем и табу“), а също така изслушва оплакванията му от Юнг и психолозите отцепници от Цюрих. Преди всичко обаче вече 52-годишната Лу-Андреас Саломе, авторка на множество книги за духа и еротиката, бива обучена от самия маестро в изкуството на психоанализата – през месец март тя ще отвори първата си практика в Гьотинген. И така, тя седи сред присъстващите на тази празнична сбирка, отдясно е вече превърналият се в легенда диван, навсякъде се виждат малките скулптурни фигури, които обсебеният от антики Фройд колекционира, за да намери в тях утеха от настоящето.
***
В ранната сутрин на 3 януари Томас Ман се качва на влака в Мюнхен. Първо прочита няколко вестника и писма, от време на време поглежда към заснежените хълмове на планината Тюрингер Валд, но в претопленото купе все по-често задрямва, замислен с тревога за своята Катя, която за пореден път е заминала на лечение в планината. През лятото тя бе отседнала в Давос, където той я бе посетил и където, докато седеше в кабинета на главния лекар, го бе осенила идеята за един по-голям разказ. Мислейки за това сега, му се струваше, че е по-скоро безсмислена, прекалено отдалечена от света, тази история, която разказва за един санаториум. От друга страна, след няколко седмици ще бъде отпечатана неговата „Смърт във Венеция“.
Томас Ман седи във влака и се притеснява за облеклото си. Неприятно е как дългите пътувания с влак винаги намачкват дрехите. Когато пристигне в хотела, ще трябва да помоли да изгладят палтото му. Той се изправя, отваря плъзгащата се врата на купето и решава малко да походи в коридора на вагона. Крачи толкова вдървено, че останалите пътници всеки път го взимат за приближаващия кондуктор. Покрай прозорците прехвърчат замъците Дорнбургер, Бад Кьозен, винените хълмове над реката Заале, потънали в дълбок сняг, редиците лозя се простират нагоре като ивиците на зебра. Всъщност е хубаво, но Томас Ман усеща как с наближаването на Берлин страхът в него се надига все повече.
Подбор и превод от немски: ЕМАНУИЛ А. ВИДИНСКИ
