Иван Димитров
„Разкази от пандемията, или как се сприятелих с един комар“ е сборник с кратка проза и няколко разказа, повечето от които се родиха по време на извънредното положение. Те послужиха за изходен материал за пиесата „Как се сприятелих с един комар“, която беше отличена с наградата за млад автор до 40 години на конкурса за съвременна българска драматургия „Иван Радоев“ и предстои да бъде поставена в рамките на следващия театрален сезон. При писането на пиесата се появиха нови текстове, които после бяха преработени като разкази, а за да придобие сборникът цялост и да заживее в един общ фикционален свят, дописването продължи.
И. Д.
Брифинг[i]
Салатата не пречи, ако е добре измита, яйцата никакъв риск не крият. Козунаците са много хубаво нещо – ако са пакетирани, ще бъде идеално. Трябва да се спазват условия при приготвянето и пакетирането на храна за вкъщи. За пиците имаме микровълнови печки. Две минути микровълнова печка – няма коронавирус. В момента най-важното е контролът на мерките и убеждението на хората, че трябва да бъдат с маски. Никой не се е задушил от маските. Българинът обикновено се мобилизира, но много бързо му минава мобилизацията. Като се срещнете на улицата, не се целувайте и не се прегръщайте. Много са ми смешни някои, като тръгнат да се ръкуват. В цяла Югоизточна Азия, когато се видят хората, се покланят, което свидетелства уважение, че си срещнал близък или познат. Няма нужда да му се хвърляш на врата. Това, ако се спазва, ще имаме намаляване на случаите. Който си пуши, да продължава да си пуши. Сега не е най-разумното мъже да се целуват, да се прегръщат, но е разумно семейства да излизат, да се срещат, но принципът е винаги на открито. Никой не е много голям специалист в коронавируса. Неувереният човек е склонен към критикарство. По време на епидемия не се критикува, а се помага тя да се преодолее. Добронамереното отношение на хората помага. Вирусът е открит в дихателната система на едно коте. Дали напада дихателната система на животното, или се разпространява там и котката заразява хората – няма такива данни. Не си пускайте или убивайте животните. Надявам се времето да е сухо и горещо, за да се чувства дискомфортно вирусът.
Убийство
Два дни след коледното парти на компанията, на което присъстваха двеста-триста души, той вдигна температура и цялата нощ се въртя в леглото, а на сутринта нямаше сили за нищо. През деня нямаше сили дори да се храни и гаджето му го тъпчеше насила. Започна да влиза в час на следващия ден. Не че се поосвести (това щеше да стане след четири дни, когато щеше да установи, че е хванал лекия щам на вируса), а по-скоро тогава напълно осъзна какво точно се случва и някои механизми се задвижиха в главата му. Чак тогава се сети, че възможно най-бързо трябва да уведоми всичките си контактни – втурна се да звъни на хората, които искаха да им се звъни, и да пише на хората, които искаха да им се пише.
Когато стигна до тази своя приятелка, беше късно. Не го беше лепнала от него, това беше сигурно, нали и тя дойде на коледното парти, но се чувствала зле от днес, а вчера вечерта била тип-топ и отишла да види майка си, която прескочила трапа преди две години и без ковида можела ей така да си отиде.
Зачакаха. Майка ѝ се разболя на третия ден и неговата все още болна приятелка отиде да се грижи за нея, не искаше да я оставя сама. Той ѝ пишеше от сутрин до сутрин, чувстваше се отговорен, чувстваше се виновен, чувстваше се като предател, а майка ѝ слабееше и откровено взе да се предава. Неговата приятелка ѝ се карала: не можела просто да се предаде, трябвало да се бори, чувала ли я изобщо – да се бори. И веднъж майката не издържала и казала на дъщеря си, че не може повече, че не бива повече, че и без това през последните две години била като половин, не, като четвърт, не, като осмина човек. И майка ѝ, така му пишеше тя, заприличвала все повече и повече на умиращо животинче, което се свива, търси си спокойни, тихи, защитени места за умиране или със самото си присъствие, с присъствието на умиращо животинче, прави всяко място спокойно, тихо, защитено, подходящо за смърт.
Тогава майка ѝ умря, а той не можеше да се отърве от мисълта, че ако се беше сетил навреме, ако беше намерил сили да прозвъни и да пише на контактните си, за да им каже, че е болен, а значи и те може да са болни, но още да не го знаят, да, ако се беше сетил, ако беше намерил сили, неговата приятелка нямаше да отиде при майка си, майка ѝ нямаше да се зарази, нямаше да заприлича на умиращо животинче и нямаше да умре. И той нямаше да се чувства като човек, извършил първото и единствено убийство в живота си.
Сутрин
Тя се буди още в седем и половина, което ѝ е рано, страшно рано. И ѝ е много, много гадно. Вдига се и отива в кухнята по пижамата си за спане, още дори не си е облякла работната пижама, а там нейната съквартирантка с унесена усмивка разклаща в ръката си винена чаша с жълтеникава течност.
– Оф, мани – нито спяща, нито будна казва тя на съквартирантката си, – веднага трябва да изпия един валериан!
– Аз вече си пийвам – като в транс се хили съквартирантката ѝ, разклаща винената чаша, отпива и повтаря, този път замислено, някак с въпрос, като че се съмнява в себе си: – Аз вече си пийвам?
„Пак–ман“
Бабата пред мен избира картофи. Пристъпвам от лявата ѝ страна. Тя прави крачка назад. Оттеглям се. Дебна за нов шанс да се промъкна в сърцевината на магазина. Бабата се отмества вляво. Надвесва се над краставиците. Отново пробвам да мина отляво. Тя прави крачка назад. Оттеглям се. Обръщам се. Мъж със зелена блуза и велурени обувки влиза в магазина. Бързо правя четири крачки назад и заобикалям щандовете, преди мъжът със зелената блуза и велурените обувки да се е присъединил към купона с бабичката. Момче от магазина с празна щайга в ръцете си се е запътило към моя коридор между щандовете с бойна крачка. Мушвам се вдясно в един проход, който обаче отново свършва в гърба на бабата.
Дори нямам възможност да погледна какво се предлага тук. Трябва да използваш всяка възможност за движение, в противен случай можеш цяла вечер да се луташ между щандовете. Момчето минава покрай мен. Завивам вдясно. Продължавам към млечните продукти. Жена с бяла рокля се шмугва пред мен и започва да се чуди и мае над кашкавалите и топените сирена. Чете съдържанието на топените сирена. Едно по едно. Чакай, чакай! Това да не ти е Народната библиотека?!!! Все тая. Нямам време да се ядосвам. Правя половин крачка назад. Бабата се носи с неуверената си крачка към мен. Правя крачка вляво. Момчето от магазина се връща с щайга, пълна с млечни продукти. Отскачам назад. То минава покрай мен. Отваря витрината. Ако съдя по веждите и очите му, то се опитва да се усмихне на жената с бялата рокля. Загубена кауза. Усмивките не работят, ако не си гросмайстор в усмихването с очи.
Жената с бялата рокля отстъпва уплашено назад и едва не катастрофира в бабата. За късмет се усеща и спира навреме. Бабата също спира. Използвам момента. Хладилната витрина с месните продукти е свободна. Настъпвам към нея. Грабвам луканка, грабвам шунка, грабвам наденици и ги пускам в кошницата. Момчето от магазина идва с щайгата. На дъното ѝ се мъдрят няколко салама. Принудена съм да направя дъга вдясно. Отминавам бирите и се озовавам пред твърдите алкохоли. От дясната ми страна се приближава жената с бялата рокля. Тя внимателно оглежда водките. Отказва се от водката. Мята сърцераздирателен поглед към вината. За да стигне до тях, трябва да се разминем. Разбираме се без думи. Координираме траекториите си с движения на очите и примигвания. Отстъпвам две крачки назад. Жената с бялата рокля се шмугва към вината. Веднага скачам напред. Зад мен мъжът със зелената блуза и велурените обувки рови в замразените зеленчуци. Само да се отплесне, а той изглежда като отплесващ се тип, катастрофата не ни мърда. Момент невнимание, спомням си максимата на един колега, и после без обоняние!
Крача покрай твърдите алкохоли. На десетина-двайсет секунди сканирам пространството с периферното си зрение, както правят шофьорите, но те са улеснени, нали са оборудвани с огледала. Средата е отчайващо динамична и безотговорна. В дъното пред мен се извисява щандът с овесени ядки и мюслита, но там се шматкат руса майка с русата ѝ дъщеричка, облечена със зелено клинче и блузка на зомби еднорогчета. Обръщам се. Правя четири крачки назад. Озовавам се при спагетите. Трябват ли ми спагети? Няма значение! Хвърлям един пакет в кошницата. Кой знае къде ще завлече течението и дали ще ме върне дотук?
Тогава пред мен се отваря празен коридор към консервите, а запасите ми от консерви намаляват. Щурмувам щанда. Хвърлям в кошницата три консерви домати, една консерва боб и две консерви нахут. Заглеждам бурканите с кисели краставички. Толкова обичам кисели краставички. Грешка! Прехласнала съм се по киселите краставички и ето ти го момента на невнимание. Траекторията на мъжа със зелената блуза и велурените обувки се е променила. Той върви право към мен. Отмествам се вляво. Заобикалям щанда с консервите.
Какво е разположението на силите? Да видим. Бабата е в мое дясно. Вляво е момчето от магазина, което отново се отдалечава с празната щайга. Русата майка с русата дъщеричка са извън полезрението ми. Жената с бялата рокля се намира на хладилната витрина с месните продукти.
Правя единайсет крачки направо, завивам вляво и успявам да покоря хладилната витрина с млечни продукти. Грабвам бучка бяло сирене. Грабвам три кисели млека. Грабвам една моцарела, за която се отмествам две крачки вляво. И веднага усещам, че съм направила още една грешка! Бабата вече е заела моята позиция, а там се намира маслото! Все тая, ще мина без масло! Мятам в кошницата синьо сирене и бри.
Шок! Отляво се е появил мъжът със зелената блуза и велурените обувки. Вдясно е бабата. Жената с бялата рокля е пред хладилника със замразени продукти. Русата майка и русата дъщеричка са запушили пътя към плодовете и зеленчуците, към консервите и към касата.
Долепям се до хладилната витрина с млечните продукти. Мъжът със зелената блуза и велурените обувки се спира при бялото сирене. Прокрадвам се зад него, настръхвайки при всяко негово мръдване. Понечвам да се измъкна и завивам вдясно, но там се е появил къдрав шишко с червен анцуг и бяла прилепнала блуза.
Отдръпвам се крачка и половина назад. Оглеждам се. Тръгвам към хладилния щанд с бирите. Грабвам две кенчета. Връщам се на хладилната витрина с месните продукти. Жената с бялата рокля отново се е позиционирала до твърдите алкохоли. Този път изчаква да се освободи коридор към ядките и хрупанките. Обръщам се. Отдясно се приближават русата майка с русата дъщеричка. Плъзвам се напред, залепвам се за хладилника със замразените зеленчуци. Те минават зад мен. Мръдвам вдясно, после вляво. Търся път към плодовете, зеленчуците и касата, но бабата е на топлия щанд, а това прави траекторията към плодовете, зеленчуците и касата невъзможна. Мъжът със зелената блуза и велурените обувки е пред киселото мляко и сиренето. Залепвам се отново на хладилника със замразените зеленчуци. Оглеждам се панически.
Успявам да пропълзя зад шишкото с червения анцуг. Русата майка с русата дъщеричка са пред вината. Вдясно, при овесените ядки, е жената с бялата рокля. Поемам покрай консервите. От дясната ми страна се появява бабата. Отстъпвам вляво. Сега плодовете и зеленчуците са от обратната страна на щанда, на който при мен са варивата. Мятам в кошницата пакет леща. Толкова искам лимони! Толкова искам ябълки!
Гледане с разбиране
Още от пръв поглед се разбират с едно изречение, но с времето изречението се скъсява и думите намаляват до само две-три. Тогава се венчават. Когато се ражда детето им, двете-трите думи се свиват до една. След това идва пандемията, с която и тази една-единствена дума изчезва.
Тази събота той е страшно изнервен.
– …! – казва.
– …? – пита го тя.
– …!!!
– .
– ?
– .
– …!
– .
– …?!!!
– …?
– … … …!
– !!!
Същото
– Когато всичко това най-сетне свърши, искам всичко да си е същото и нищо да не е както преди.
Сборникът предстои да бъде публикуван тази пролет от издателство „Кота 0“.
[i] Разказът е съставен от цитати от медийни изяви на проф. Тодор Кантарджиев. – Бел. авт.
