Митко Новков
Exchange the cold days for the sun
A good time and fun*
Scorpions, Holiday
Първото заглавие на романа „Извън обхват“ на Евгени Черепов бе „Аналогова зима“. Тези, които вече са го прочели, знаят защо: в хижа в Стара планина идват всякакви хора, за да се спасят от шума на забързаното всекидневие и да прекарат няколко дни без върху им да се сипят като водопад задачи, задължения, срещи, разговори, консилиуми и други подобни изсмукващи жизнената енергия на човека вихри цивилизационни. Вихри, разбушувани най-вече от цунамните вълни, изригвани от мобифони и смартфони: в епитета „аналогова“ се съдържа негласното противопоставяне между аналоговата и дигиталната ера, това от една страна, от друга – идеята, че светът не бива да се компресира, както правят виртуалните реалности, а трябва да е цялостен, единосъщен, равен на себе си. Аналоговата зима е истинска зима, а не някаква смачкана и притисната от апаратчета на всякакви там мъсковци, зукърбърги и стивджобси; а истинската зима е със ски, смях и здрав студ, не е преформатирана от фотошопи, емпитройки и други разни уродливи системки: „Имаме някои редовни гости, доста богати, но идват тук – виждаш, че сме скромно място – за да си имат оправдание, че не си вдигат телефона една седмица. Един ми каза, че още в Бъзовец го изключва“. Бъзовец – границата между изперкалост и нормалност…
Преди да сме извън обхват, трябва да сме в истински обхват, аналогов обхват. Тоест обхват, който не изкривява реалността, а ни я предава правдива и величествена. Да се изключим от изкълчения свят и да идем в стройния – със здрави глезени и колене…
Аналози
Евгени Черепов казва, че един от стимулите да се заеме с писането на „Извън обхват“ е влюбеността му в романа на Томас Ман „Вълшебната планина“. Не е единствен в това преклонение: Олга Токарчук в първия си текст, написан след Нобеловата награда, също черпи обилно от вдъхновенията на немския си колега по Нобел. Но разликата с „Извън обхват“ е сериозна: „Емпузион“ е верен на двамата класически антагонисти от „Вълшебната планина“ Людовико Сетембрини и Лео Нафта в лицето на Лонгин Лукас и Август Август, които непрестанно опитват да се надговорят с нескритото желание буквално да обладаят съзнанието на главния герой – в оригинала Ханс Касторп, в интерпретацията – Мечислав Войнич. Със самите названия на своите подопечни полската писателка поставя пред нас сума ти интелектуални предизвикателства: защо един се казва Лонгин – силно разпространено латинско (римско) име, чиито най-известни носители са: копиеносецът, пробол реброто Христово, за да съкрати мъките Му; разбира се, Псевдо-Лонгин, авторът на прочутото съчинение „За възвишеното“; Гай Касий Лонгин, водещият заговорник против Гай Юлий Цезар, един от първите, пронизал го; и накрая, защото все пак с някого трябва да завършим, Луций Касий Лонгин Равила, прочутият със справедливостта и неподкупността си сенатор от ІІ в. пр. Хр., комуто приписват знаменитата реплика: „Cui bono?“ (Кому е изгодно?). За Август Август провокацията е в повторението на името, което също не е случайно – Augustus, тоест свещен, възвишен и величествен: двойно свещен, двойно величествен? Или по-скоро двойствеността анихилира величествеността? И дали има нещо общо това августейшо възвишено с естетическото на Псевдо-Лонгин? Не на последно място е Войнич – защо тази баш фамилия? Препратка ли е към Етел Лилиан Войнич, авторката на може би един от най-възхваляващите революционния живот роман „Стършел“, написан, между другото, под силното впечатление от бореца за украинска свобода и землеволец Сергей Кравчински (с псевдоним Степняк), убил в Санкт Петербург шефа на жандармите Николай Мезенцов? И всичко тези имена, взети заедно, не са ли подсказка от страна на Токарчук за онова, което се случва на финала на романа? А?
„Извън обхват“ няма такива културно-исторически-социално-феминистки претенции, неговите прицелености са по-простички, но съвсем не по-малко съдбоносни. Именната му номенклатура е семпла, без мащабните митологично-културни и литературни конотации на Олга Токарчук, но пък това ги прави повече близки ни, някак нашенски: Георгиев, Каратанев, Добрев (Любомир, даскалът, адаш на Каратанев и на Георгиев, и двамата бивши военни), Явор, Наталия, Колето, Миро и Стефан (беройците старозагорци), Аглика… Та дори и Чичо Дядко, героят от анимационната поредица на Cartoon Network, чието присъствие в книгата е решаващо, давайки ѝ в същото време едно детско, нарочно дирено според мен малко инфантилно звучене: защото, ако ще е аналогова зимата, тя ще е детска зима, на кикот и пързалки; всички някога сме имали тъкмо такива аналогови зими, за разлика от днешните деца, които в това отношение са ощетени (те обаче май не го знаят). Освен това, ако в „Извън обхват“ срещаме противопоставяне, то не е за инфилтрирането на млад девствен ум, бил той Кастор или Войнич, а е между поколенията, баща и син Георгиеви, всеки от който иска да надделее своя близък и да го убеди в правотата си. Между другото, не зная дали Евгени Черепов нарочно го е търсил, но книгата му е нещо като смесица от Планината и „Декамерон“ на Бокачо: историите, разказани за всеки от героите, които разкриват перипетиите в миналото им, довели ги до хижата, както и теориите, развивани от даскал Добрев, за да убеди присъстващите в една или друга странна теза (обикновено успява). Прибавям тук премеждията с насилниците от черния джип с тъмните стъкла, което си е чиста проба съотнасяне с трилърите (или с мутренските романи на Христо Калчев) и ето как получаваме една изключително добре съчетана литературна амалгама, която има много съставки, а като че ли най-много има талант, умение да се разказва увлекателно и чистосърдечно: „Помисли си и други неща – че ще зяпа клише; че ще изживява вторично някога вече писани неща. Но тези мисли бързо отстъпиха пред гледката на извисяващата се насреща му сякаш вълшебна планина, която дишаше и сама произвеждаше въздух, а и въобще не подозираше за безкрайните символи, които носеше за повечко челите хора“.
Тези символи обаче в „Извън обхват“ са налице и ако не ги отчетем по най-щателен начин, ще сме (не)прочели романа по най-безобразен начин…**
Паралели
Този „черен джип с тъмни стъкла“ някого вероятно би смутил – твърде трафаретен стана образът, особено благодарение на българското кино, превърнало го едва ли не в своя запазена марка по време на разгръщането на прехода. Няма обаче да сме точни, ако тръгнем да възприемаме джипа така, защото неговата роля в текста е съвсем друга – той е онази кулминация в развитието на разказа, необходима на всяко добро произведение, за да изяви своите можения. Не зная дали друг читател освен мен е усетил това, което аз усетих, докато четох романа; не зная даже дали Евгени Черепов изобщо е имал съзнателно предвид точно такова конструиране на сюжета, каквото се е получило; дори не зная отношението му към рок музиката и към точно тази група, но разстилането на наратива в „Извън обхват“ на мен ми прилича на начина, по който германците от Scorpions строят своите блусове, прославили ги по цял свят. Вземете например Holiday: започва кротичко, леко увещателно, това се повтаря няколко пъти – тихо, мирно, чак спокойно върви песента и изведнъж китарата избухва, гласът на Клаус Майне се втвърдява, става настоятелен, изискващ, повелителен – няма шест-пет, така ще е и няма как да бъде иначе, защото аз съм го казал/изпял. След което отново започва да мърка – станало е на неговото, удовлетворен е, любовта може да продължи… Същото и в Still Loving You („Все още те обичам“), и в Wind of Change („Вятърът на промяната“). За първата един приятел в младежките ни луди хипарски години ми обясняваше музикалното ѝ действие така: ето, слушай, сега я приласкава, гали, глези я любимата, ама чуй тук китарата – джас и прас! – мамка ти стара, ще ме слушаш и ще ме следваш, че инак лошо ти се пише!… Романът на Евгени Черепов е със същата структура: движи се първоначално бавно, хрисимо, спокойно, накрая обаче идва хардмоментът, когато става развръзката и нещата застават по местата си – Наталия заминава да учи в Англия, Аглика в Италия, а Стефан се връща, защото не издържа в Хайделберг: „Значи правилно се разменяме тук, пошегуваха се и се разделиха, като си пожелаха успех в новите поприща“. Всички са се устроили според мерака си и животът им продължава бавен, тих и равномерен…
Но целенасочен и това е може би най-същественото в „Извън обхват“…
Вектори
Хижата е началната точка на посланията, които Евгени Черепов иска да ни предаде с този свой роман. Аз ги броя три и тук само ще ги маркирам поради липса на място:
- Българското. За него то не е нито най-пропаднала форма на битието, нито пък е най-възвишената. Като всички други начини на живот е – някога не докрай читаво, друг път даряващо неочаквано красиви преживявания; но това не значи, уверява ни Евгени Черепов, да го ругаем до откат или да пищим от възторг, просто трябва да сме смирени и да си вършим работата както трябва (като да изринем преспите пред хижата например). Родили сме се българи и това нито трябва да ни натъжава (наричам тази тъга, стигаща на моменти чак до отврат, „синдром на Алеко“), нито да ни възгордява, татуирайки на прасците си лицата на Ботев и Левски; просто го приемаме и действаме като хора – морално, достойно и без патетични изцепки. „Извън обхват“ е утвърждаващ националното роман по един смирен и ненатрапчив начин;
- Извънстоличното. Не, не, авторът не страда от комплекса, сътворил глупавата фраза: „София не е България“, но не страда и от другия комплекс, провинциалния, макар добре да знае думите за убийствената атмосфера в българската провинция. Хижата е неговият аргумент, че всичко това не е вярно, че е преувеличение. Хижата – макар извън обхват, макар и горе в планината – на дирника на географията, е вълшебно място; Стара Загора пък е очарователен град и в него има както добри, така и не чак толкова добри хора; човек може да бъде човек навсякъде – било нейде в чужбина, било в кантона на Бъзовец. И в България не са единствено „Левски“ и ЦСКА, има го и „Берое“ (и шампион е бил). Няма провинция, няма столица – всичко се изчислява в този роман през мярата на човешкото;
- Бавното. Струва ми се дори, че на корицата на книгата би трябвало да се изпише препоръката: „Четете романа бавно, защото самият живот е бавен“. Когато животът е забързан, тогава не усещаш, че живееш – затрупан си от скоростта, тя размива лицето и същността ти като в картина на Герхард Рихтер. Но ако свалиш темпото, ако се отдадеш на бавно живеене, Slow Life, то едва тогава ще успееш да го усетиш живота, да го вкусиш, помиришеш, видиш, чуеш, допреш… Иначе се затриваш в тая бързина, тя те отдалечава все повече от неподправения живот и те затваря в някакъв балон, който рано или късно така изтрещява, че те отнася. Хижата (горският дом „Светлина“) е точно такова място, където осъзнаваш, че може много добре да се справиш и без интернет, където една хилка за тенис на маса в ръката е много повече от мобифон в нея. И ако има нещо, което „Извън обхват“ пропагандира с цялото си същество на талантливо литературно произведение, това е точно това: забавете темпото, защото – ако не го забавите, ще гръмнете. И то така, че от вас нищо няма да остане – нито помен, нито спомен; ще си идете мърцина, не(по)живели…
„Щом спомена дядо си, значи си забелязал как старите хора попиват околния свят с очи? Като оставим настрана вече ограничените възможности на телата им, си мисля, че тази бавност идва и от осъзнаването колко много са пропуснали, докато бързат през живота. Ти, като дойдеш тук, не усещаш ли как животът ти се забавя?“.
Да, това е изводът: колкото по-бавно, толкова по-забавно… Бързото е скучно, убийствено скучно…
Евгени Черепов, „Извън обхват“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2024
*„Замени студените дни за слънце / хубаво време и забавления“. „Скорпиънс“, „Ваканция“.
**Има и друг един български роман, който използва конструкцията на „Вълшебната планина“ на Томас Ман, „И идва съблазън“ от Светослав Дончев („Ерове“, 2023). Но е толкова бездарен, че не си струва да му отделям внимание тука. Сторил съм го другаде – в сп. „Съвременник“, 4/2023.
