Амелия Личева
Изминава близо четвърт век от новото хилядолетие и вече спокойно можем да говорим за профилиране и трайни тенденции в съвременната българска литература. Знаковите писатели в нея имат своите теми, разпознаваем стил, а и читателска аудитория. Развити са всички жанрове, а и като проблематики тя започва да се вписва все повече и повече в световните тенденции. Като тук не говоря за евтино търсене на конвертируемост, а за изправяне пред проблемите на днешния свят. И макар че последното все още е най-сериозният дефицит пред българските писатели, посоките са ясни и това се доказва не само чрез световния успех на Георги Господинов, но и през сериозните пробиви на млади писатели като Рене Карабаш и Йоанна Елми. Започвам така, защото все повече ценя това разнообразие на писането и верността, която имат българските писатели към темите и световете, които ги вълнуват. И точно в този контекст искам да поставя новата книга с разкази на Здравка Евтимова, която отново е обърната към региона на Перник, към слабите и онеправданите, към хората, които често не забелязваме и се правим, че не съществуват, но които – казват ни „Луничави разкази“ – са там, има ги, и литературата трябва да прояви своя етичен ангажимент и към тях.
Говорено е много, че изборите на Здравка Евтимова са до голяма степен и дан към традицията на класици като Йордан Йовков и Елин Пелин. От първия Евтимова е взела темата за красотата и нейното влияние върху хората, дълбаенето в персонажите злодеи, и като цяло – въпросната етична проблематика, която трябва да отвори някакъв път както за персонажите, така и за читателите. От Елин Пелин пък идва вкусът към социалното, вглеждането в битието на бедните, отрудените. Подчертавам тези връзки на писателката с традицията не просто за да откроя диалога на тези разкази с класиката, но и за да акцентирам върху въпросното парче свят, което интересува Здравка Евтимова.
Действието в тези разкази, както се спомена, много често е ситуирано в Перник или Радомир – и то в техните най-бедни части, по битаците, в магазините втора употреба, при бабичките, които продават лапад, набран при това даже не от техните градини, а някъде из дивите, свободни зони; при децата, които са оставени самички да се оправят, защото или почти нямат близки, или те са в чужбина… И така, представя се едно парче свят, което не просто ние като хора, а и съвременната българска литература слабо забелязва. Но да се даде глас и видимост на този свят, е изключително важно. При това Здравка Евтимова не го прави, залагайки на екзотичното, нито плаща дан на популизма, а действително работи с идеята за различие, както и за собствена сила и достойнство на този свят. И не е изненадващо, че разказите ѝ, както и романите на Евтимова, имат своята публика и в чужбина. Ако си направим труда да прочетем книгите на някои много нашумели световни писатели, ще видим, че взирането в бедността, в примитивния бит, който покварява и определя съществуването, е тема, която вълнува много от ключовите имена в днешното писане – ще спомена само две писателки, вече добре познати на българската публика – Марийке Лукас Райнефелд и Клер Киган. При тях, както и при Евтимова, водеща идея е как тежките условия на живот, несправянето с ежедневието белязват психиката и отключват множество патологии. Затова и чувствителността към темата за социалното и как то може да смаже човешкото е толкова важна при Евтимова. Като тя се интересува и от всички ония бунтове и отприщване на доброто, които се случват въпреки тежестта на бремето на всекидневието.
Какво конкретно обаче отличава „Луничави разкази“ от другите книги на Здравка Евтимова?
Заради някои лайтмотивни теми – като дарбата на луничавите жени например, или пък заради някои персонажи, които се повтарят – тези жени, изоставеното малко момиченце, бабата, която е единственият му близък, майката, която работи в Испания или Германия, позволяват да четем тези разкази и като цикъл, дори като роман. Това е модерна тенденция в съвременната световна литература, чийто най-емблематичен представител е може би Елизабет Страут с нейните романи за Олив Китридж, но вече и на български наблюдаваме тази тенденция, която освен за Евтимова е характерна и за дебютния сборник с разкази на Надежда Радулова.
Както обикновено при Евтимова, и тук присъства емигрантската тема, но като че ли с повече плътност. Писателката набляга на нестаналите емигранти, на тези, които и в чужбина трудно кърпят положението. Няма я идеята за успеха, за постигната мечта, тъкмо напротив – заминаването се е оказало несполука, която задълбочава нещастието, особено на децата, които са останали сами с бабите си. В този смисъл визията на Евтимова кореспондира добре с тази на Мария Станкова, която пък представи провала на емигрантството през погледа не на потърпевшите в България, а през нещастието на тези, които са опитали да избягат от трудностите в България, но са се натъкнали на същите в чужбина. И това е все принос към парчето свят, за който е избрала да говори Евтимова – света на тези, които – пак да го кажем – не успяват, които са нещастни, бедни.
Много интересни в „Луничави разкази“ са някои от женските персонажи, при това не тези на жени, които се опитват през лъжа и спекула да се устроят, каквито в разказите има и които са добре иронизирани, а на онези, които са силни, които все пак се справят, които са горди и които – и това е също ключов лайтмотив в сборника – не допускат насилие срещу себе си. Няколко от новите разкази на Здравка Евтимова засягат темата за насилието над жени и са издържани в ключа, че жената не бива да го търпи нито за минута и има как да се справи. С това авторката преобръща тезата за пасивността, за слабостта, и задава модел, от който жертвите на насилие със сигурност се нуждаят.
Винаги е проблематично, когато кажем, че тема на нечие писане са простотата, естественото, но точно това се откроява в „Луничави разкази“. Много от тях завършват с някакво изключително просто, всекидневно действие, което обаче води до усмивка, до щастие, до подреждане на света, до събирането на хора, които очевидно имат нужда един от друг. Като по-голямото послание в случая е, че въпреки сложността на времето и напредъка във всички сфери, човешкото си остава константно и то винаги се нуждае от най-изконните неща – обич, взаимност, искреност.
И накрая нещо за самото писане на Здравка Евтимова, която – както е добре известно – има ярък, разпознаваем стил. Сравненията и метафорите, които използва, залагат на всякаква лексика, дори на тази от кулинарията, според която любимият например е „недопечен щрудел“. В конкретните разкази обаче много често тази лексика идва и от природата, от състояния и описания на природата, което малко екстравагантно бих си позволила да определя като онзи екологичен пласт в писането на Здравка Евтимова, който съществува и който се свежда до постоянното търсене на сговаряне между природното и човешкото, което също е отличителна характеристика на „Луничави разкази“.
Здравка Евтимова, „Луничави разкази“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2023
