Димитър Божков
След десетгодишно поетическо „оттегляне“ Стефан Иванов зарадва публиката с новата си стихосбирка „Без мен“. Без мен, без теб, без другия, но в крайна сметка с другия, с мен, с теб, с невидимата общност на читателите, коментаторите или просто литературните кибици. За Стефан Иванов не бих могъл да пиша отстранено, дистанцирано или просто професионално-критично. Споделеното ни дългогодишно присъствие в един свят прави думите, чрез които го описваме, да вибрират по различен начин, да оживяват или да се оттеглят в уюта на чаените изпарения. Но все пак те присъстват в този свят, в непроницаема материалност на новата му книга, която вече се е отделила от своя автор и живее своя живот. Заедно с това трябва да зачитаме ритуалите, чрез които една книга добива своята самостоятелност и достига до своите читатели. Обикновено това са представянията, литературните четения и срещи, когато вече разкъсалата се връзка между текст и автор за кратко отново се завързва по нови и неочаквани начини, за да бъде наново разкъсана и текстът да оживява по свой неповторим и своеобразен начин с всеки свой прочит.
Така и „Без мен“ имаше своята премиера в театър „Сфумато“, където Стефан Иванов от дълго време е драматург и където организира формата „Актьори срещу поети“. Но в случая актьорите (Августина-Калина Петкова, Биляна Георгиева, Василена Винченцо, Василена Кънева, Иван Станчев, Лора Тенчева, Мартина Апостолова, Надя Керанова, Нено Койнарски, Станислав Кертиков и Анета Иванова като водеща) бяха с поетите (Стефан Иванов, Силвия Чолева, Кирил Василев) рамо до рамо (макар и някои само като далечен записан глас) и отдалечени от сценичния агон. Гласовете трябваше да се допълват, за да изградят картината на една вълнуваща ни поезия, да помогнат да намерим вход към нея и да дадат някои възможни интерпретации. Навлизането на една книга в света предполага и този ход, но не като предзадаване на интерпретацията, а като откриване на възможности за разбирането. В този процес ролите бяха разпределени: актьорите четяха стихотворения, а поетите разговаряха.
Четенето на глас не е смислово неутрален процес, много ясно се видяха различните акценти, върху които се разиграваше всеки прочит и чрез всяко огласяване на поезията, тя придобиваше особено присъствие, различно, неуловимо и избягващо ни. Такова беше и присъствието на Марин Бодаков, през глас на запис, в който говори за поезията на Стефан Иванов с вниманието, грижата и литературната проницателност, с която всички го помним. С това говорене, сякаш идващо от друг свят, започна премиерата, която продължи с четения от актьори и разговори на поети.
В тези разговори взеха участие Силвия Чолева и Кирил Василев, които подробно говореха за човешката страна в поезията на Стефан Иванов, за неговата социална чувствителност и за специфичния уют в неговите текстове, който според мен се изгражда от множеството предадени с елегантен поетичен език всекидневни образи, в които присъстват дребни, но важни неща като чашата чай, близкия човек, кучето, парка, познатите улици и др. Силвия Чолева наблегна на ключовото място на града и на изключително човешкия начин, по който той е описан. От своя страна, Кирил Василев много подходящо нарече поезията на Стефан Иванов „лирическа хроника на настоящето“ с акцент върху желанието на тази поезия и на автора ѝ за съпричастие и съучастие със света.
Пърформансът в „Сфумато“ беше до голяма степен некласическо литературно представяне, доколкото жанрът „премиера на книга“ не може да вмести в класическите си рамки всичко, което беше на сцената. Това и не ни изненадва, доколкото вече сигурно над десетилетие Стефан Иванов експериментира с разнообразни форми на литературни събития, чрез които се търсят начини чрез четенето на литература да се поставят по-различни смислови акценти и да се създадат така необходимите в днешно време социални връзки през изкуството. А тази поезия сякаш ни говори точно за това: тя е апел за една труднопостижима, но задължителна заедност и солидарност, както на лично, така и на политическо ниво. Този апел е предаден през съжителстването в текста на дребни всекидневни сцени, които сякаш са уголемени от лупата на поетическата чувствителност и от езика, който разказва, понякога сурово, а понякога лирично, понякога натуралистично, а понякога сюрреалистично.
Стефан Иванов, „Без мен“, изд. „Кота 0“, София, 2024
