Миглена Дикова-Миланова
На 22 март 2024 ни напусна Алек Попов. В „Майстора и Маргарита“ Булгаков написа, че ръкописите не горят. Продължавайки мисълта му, можем да кажем, че писателските гласове не изчезват и не заглъхват. Алек Попов потегли с везаната си тюбетейка някъде по дългите пътища на паметта.
В интервю от 1981 година за The Paris Review Габриел Гарсия Маркес споделя, че писателят трябва да се доверява най-вече на интуицията си. Творческата интуиция позволява да се придобие житейски опит, без нуждата да се преминава през перипетиите на истински случилото се, настоява Маркес. За авторите на романи интуицията е от решаващо значение.
Силно развитата интуиция прави от писателите мистериозни същества с изострено чувство за бъдещето – собствено и политическо-споделено, бих добавила аз. На добрите писатели е присъщо едно особено ясновидство, изковано в дългите наблюдения на човешката природа. Те могат да усетят дори приближаващия се край. Собствения си и този, заложен в една политическа доктрина, която носи знаковостта на историческа неадекватност и обреченост.
Последният издаден роман на Алек Попов, „Мисия Туран“ (2021), завършва меланхолично, с едно сбогуване. Почти в самия край на романа, когато всички надежди за откриването на потомците на нашите, български, предци в Централна Азия, в подножието на далечните Алтайски планини, е окончателно и безвъзвратно изгубена, ръководителят на неуспешната антропологическа експедиция професор Нестор Несторов поема по свой път. Дълбоко разочарован от невъзможността да докаже докторантската си хипотеза за древния азиатски произход на българите и да открие следите на древния ни изгубен народ, Несторов тайно напуща силно намалялата си изследователска група и поема през степта. Той търси екзистенциален покой в примера на научноизследователския си идол – унгарския учен Шандор Чома от Кьорьош. Бягството на Несторов е забелязано и наблюдавано от неговия практичен и сериозно корумпиран асистент Хронев. Усещането за преминаване в друго измерение е описано в книгата:
Вечният странник с вечната си камила. С вечното слънце зад гърба им. За миг му се стори, че са се докоснали до някакво ново различно измерение на човешкото и целият изтръпна.
– Сбогом, учителю! – едва чуто промълви Хронев.
Свали бинокъла и отправи поглед към голямото пиле пред кемпера, издаващо болезнени стонове. Независимо от жалкото състояние, в което беше изпаднал, Докузанов все пак беше влиятелна личност. Можеха да си помогнат взаимно. Новият ден откриваше нови възможности. Няма да легнем да мрем, я?
Другоизмерната нематериална тъга от сбогуването е прекъсната от иронията на ежедневната борба за политическо оцеляване и престиж. Алек Попов, с характерното си умение да вплита сатиричното в меланхолично-философското, елегантно премества фокуса от вечността към комичните напрежения на злободневието. Това движение на литературната емоция отмества вниманието от личното и го насочва към политическо-историческото измерение на романа. Чувството за безвредността на приближаващото се лично сбогуване и загуба отстъпва на споделеното безпокойство за политическото ни бъдеще.
„Мисия Туран“ е роман за национализма и опасните политически последствия от идеята за търсене и откриване на изгубената цивилизационна люлка на българите. Романът предлага археология на идеята на български национализъм – от псевдонаучните му, политически безотговорни и наивни корени до тежката политическа корупция, която предизвиква опитът за възстановяването на изгубеното славно минало. Идеята за изчезналия „златен век“, която не е само български патент, а общоевропейска и световна пандемия, е определена от Алек Попов като жалка, научно несъстоятелна и отживяла. Това е идея-призрак, идея-илюзия. В „Мисия Туран“ проф. Несторов остава верен на научната си етическа съвест и признава поражение. Приема, че теорията му е била погрешна и се оттегля. В романа, който освен дълбоко проницателен е и невероятно смешен и забавен, се оказва, че прадедите на съвременните туранци не само не са наследници на българите, наречени в романа „пули“ или „лунните хора“, но най-вероятно техните прапрапрадядовци са отговорни за трагичната насилствена гибел на част от древните българи.
От коментарите в световната преса, приложени в края на романа, става ясно, че крайната цел на „новите българи“ в никакъв случай не е България, а страни, разположени пО на запад от нея. Специалната кореспондентка на Си Ен Ен във Виена споделя:
Европа е изправена пред ново предизвикателство! Ще успее ли да овладее мигрантската вълна от Централна Азия? Все още липсва разумно обяснение защо тези колоритни представители на древната български диаспора упорито заобикалят България – страната, която ги е приела за граждани. Най-предпочитаните дестинации за новите европейци се оказват градове като Виена, Амстердам, Берлин, Париж, Брюксел, Рим и отчасти Будапеща …
Идеята за значимостта и завръщането към цивилизационната люлка става истински опасна, когато добие политически измерения. Това в романа става с намерението на българския президент да използва гласовете на новоизкованите български граждани, бивши туранци, за да спечели поредните избори. Новите българи гласуват на туранска територия под лозунга: „Две държави – един народ! Гласувай с бюлетина номер 6!“. В работата на експедицията се намесват и политическите интереси на местния турански президент Налъмбаев. Задвижването и осъществяването на тези политически схема става възможно и поради личните амбиции на асистента Хронев и научната продажност на професор Боромир Докузанов, който прави възможен „вноса“ на нови българи от Туран. В края на повествованието Докузанов е линчуван от местното население под личното ръководство на вече бившия президент Налъмбаев.
В статията си „Национализмът и политиката на носталгията“ (“Nationalism and the Politics of Nostalgia”, 2022) Г. Елгениус и Й. Ридгрен подкрепят тезата за близката свързаност на политическата носталгия по миналото с появата на етническия национализъм и популизъм. Според изследователите идеализирането на великото историческо минало върви ръка в ръка с прекомерната критичност и отвращение от настоящето и води до изковаването на утопична картина на бъдещето, която призовава към връщане при забравеното политическо и културно-историческо дело на „славните предци“. Тази националистическа носталгия е активна политическа позиция, насочена към илюзорното и подправено минало. Това е агресивна форма на носталгична реконструкция на миналото, за която предупреждава и С. Бойм в „Бъдещето на носталгията“ (“Thе Future of Nostalgia”, 2001). Последиците от политика и политици, служещи на популизма на националистическата носталгия, са печално видими в България и Европа.
Сюжетите на „Мисия Лондон“ и „Мисия Туран“ очертават географското и идеологическото пространство на българските национални и духовни въжделения. Съвременниците ни имат две водещи и за съжаление, често взаимоизключващи се цели. Първата е да открият люлката на българската цивилизация и да възстановят чувството си за етническа и национална принадлежност към един древен, могъщ, пък бил той и азиатски народ. Второто въжделение на българите е да станат част от Европа. Да влязат в нея равноправно, да са уважавани и да се ползват свободно от благата на най-напредналите страни. Българинът е трагично и необратимо разпънат между две географски и културни посоки – изтока и запада, между две желания – да живее както великите си прадеди и да води модерно удобно съществуване в европейски стил. Екзистенциално и диалектически раздвоен между Азия и Европа, българинът се гърчи в хватката на политически и лични страсти, винаги преследвайки интересите си; вечно започвайки отначало. Описвайки тази характерна българска двупосочност, Алек Попов ни намига с иронията и сарказма на един много мъдър разказвач.
Впечатляващото е, че „Мисия Туран“, следвайки написаното в „Мисия Лондон“ (2001) и двете части на „Сестри Палавееви“ (2013, 2017), започва и задава публичен дебат върху преосмислянето и пренаписването на българската история. Романите на Алек Попов смело описват, поставят под съмнение и буквално преобръщат, закостенелите традиционни схващания за символни теми табу в общата ни историческа памет. Алек Попов пренаписва и преструктурира българската политика на паметта – от топологията на мястото ни в Европа и света, от освобождаването на съпротивителното движение през Втората световна война, от задушливите идеологически схеми на тоталитарния социализъм до сатиричното иронизиране на новооткрития, пресен национализъм и корумпиран популистки патриотизъм.
В изследването си върху политиката на колективната памет и стратегиите за подбор и представяне на историческите факти в литературни и публицистични текстове в музеи и мемориални комплекси Н. Маурантонио прави изводи за начина, по който дадена група определя и структурира националната си идентичност.[1] Тези изводи отреждат значимо място на литературните текстове в публичния дебат за историята. В романите на Алек Попов българите се оглеждат с умерена надежда за бъдещето, поканени и предизвикани да преоткрият идентичността си отвъд удобните, нафталинено-традиционни, политизирани образи на миналото. Интуицията му на писател го поставя в центъра на протичащия и на още-не-случилия-се дебат за структурата на общата ни историческа памет.
Писателите никога не се сбогуват окончателно и напълно. Те се сбогуват бавно. Текстовете им разговарят с нас – чрез нас – с други текстове, с друго време. В текстовете сбогуването има ехо, което отеква на други места и в други градове, повтаря жестове, шепти с различни гласове. Писателският жест на сбогуване е многопластов, сложен, като добра безкрайност. Спомням си отново за едно друго сбогуване, това на Майстора с Москва от върха на Воробьовите хълмове. Там Булгаков пише: „Майстора скочи от седлото, отдели се от ездачите и се затича към пропастта. … Той се загледа в града. В първите мигове сърцето му се сви от мъчителна тъга, но много скоро я смени сладка тревога, скитнишко циганско вълнение“.
Срещнах Алек Попов за последно в София в началото на януари 2024, говорихме за литература, критика и преводи често преди това и покрай преводите на студентите от Гент на разказа му „Пътят на охлюва“. Всяко сбогуване е и ново начало, нали?
[1] Виж Nicole Maurantonio’s “The Politics of memory” (2014), link: https://core.ac.uk/download/pdf/232778581.pdf
